breathless_smile
06-14-2013, 12:19
Пролог
Стъпките им отекваха в безкрайния пуст коридор. Прорязваха тишината, след което отново заглъхваха. Мрак се стелеше навсякъде, но бе прокуждан от лунният сърп, хвърлящ своята тайнствена сребърна светлина наоколо. Тя се отразяваше в огромните прозорци, обгърнали студените каменни стени на замъка, играше си със сенките, караше двете невинни сърца да се свият...
А те тичаха. Да, до последната си капка сила... За части от секундата всичко се превръщаше в кошмар, от който двете момичета се опитваха да избягат. Отчаянието... застигаше ги, плашеше ги... А онзи глас, който непрестанно кънтеше в главите им, ги зовеше. Повтаряше, настояваше, изискваше. Влечеше ги към сигурната им гибел.
Държаха се за ръце, с пръсти, вкопчени едни в други. Усещаха как умората ги застига, разбираха, че няма да издържат дълго. Но, в края на краищата, те бяха просто уплашени деца, оставени на произвола на съдбата...
”Бягайте. Махайте се оттук! Не се връщайте! Не поглеждайте назад. НИКОГА!”
Викът на тяхната любима бавачка пораждаше неописуем ужас в сърцата им. Пребледнялото й лице, което винаги сияеше като слънце, зачервените от плач очи, треперещите, загрубели, от домакинска работа, ръце...От мига, в който ги бе събудила от спокойния им сън, когато ги бе разтърсила и измъкнала от прекрасния въображаем, далечен свят, бе настъпило времето на техните кошмари. И това бе едва началото...
Лили дръпна сестра си и двете продължиха надясно по големите мраморни стълби. А колкото по-надолу отиваха, толкова повече се усилваше звукът от сблъсък на мечове, удари, викове. Очите на Даяна се разшириха от ужас, по страните й закапаха горещи сълзи. Бяха стигнали до двора, а навсякъде по земята имаше трупове. Разрушения, огън, чийто пламъци жадно поглъщаха всичко, до което се докоснеха. Мирисът на кръв ги задушаваше. За момент, момичетата не бяха способни да помръднат. Краката им трепереха, боляха ги. Не знаеха накъде да продължат. Всичко около тях рухваше, бронираните в черно воини съсичаха безмилостно рицарите, заклели се да пазят с живота си това кралство. Макар смели, опитни бойци, много от тях падаха безжизнени.
- Сестрите Синистър! - провикна се командирът на чуждата армия, посочвайки децата. Момичетата пристъпиха назад. – Хванете ги!
Даяна и Лили се обърнаха и се затичаха накъдето им видеха очите. Сега едно единствено място им се струваше сигурно, защитено. Чернокосото момиче се обърна назад, когато чу тежки стъпки след себе си. Преследваха ги поне десетима войници. Лили напрегна сили, протегна се и хвана ръката на Дени, след което я затегли още по-бързо напред. И ето, че пред очите им се мерна позлатената порта. Още само малко и щяха да я достигнат... Даяна спря задъхана пред нея и я избута навътре.
- Мамо, татко! – изхлипа, като потърси с поглед родителите си. А те наистина бяха там. Лежащи на земята с вързани зад гърбовете им ръце. Короните им – паднали до тях, красивите ярко червени одежди разпиляни по белия мрамор.
Лили пристъпи напред, едвам поемайки си дъх. Сякаш времето се забавяше, сякаш нищо нямаше значение вече. Момичетата паднаха на колене пред майка си и баща си, обвиха малките си ръце около телата им. А очите им търсеха. Копнееха да зърнат малък признак за живот. Такъв имаше, макар и слаб...
- Трябва да извикаме помощ! – проплака Лили, поглеждайки сестра си. Двете се обърнаха уплашени, когато в залата нахълтаха преследвачите им. За миг, момичетата бяха обградени от всички страни. Нямаше изход, а мисълта за бягство липсваше...
- Виж ти... – чу се подмолният, хладен глас на лидера на черните рицари. Мъжът се приближи бавно към децата, които не го изпускаха от поглед. – Много интересно... – отбеляза, приклякайки до тях, като се вгледа в обърканите им лица.
Лили и Даяна не разбраха думите му. Сърцата им биеха силно, ръцете им продължаваха да държат силно телата на родителите им. Непознатият се усмихна, протегна се към Дени, която бе вкочанена от страх. Пръстите му докоснаха сребърната верижка, висяща на шията й. На нея имаше закачен малък, прозрачен кристал, който блещукаше, щом биваше осветен от слънчевите лъчи. Момичето стреснато се дръпна назад към сестра си.
- Истина е... – промълви на себе си мъжът, после въздъхна и се изправи. – Хайде, действайте. Имаме график за ипълняване. – нареди на рицарите, след което се обърна. – И бъдете внимателни с тях. Не искам неприятности. – добави, а наметалото му се завя след него, когато той с тежки стъпки се отправи към изхода.
Двама от подчинените се приближиха към Даяна и Лили и ги хванаха грубо за лактите, карайки ги да се изправят.
- Мамо! Татко! – разпищяха се те, заплакаха, дърпаха се...Нямаше полза. Чувстваха се толкова слаби...
Толкова безсилни...
Вратата на залата бе затворена с трясък след тях. Тишината погълна детските писъци, всичко замря. А там, на земята, продължаваха да лежат кралят и кралицата. Клепачите на хубавата пребледняла жена потрепериха, от очите й се отрониха сълзи.
Стъпките им отекваха в безкрайния пуст коридор. Прорязваха тишината, след което отново заглъхваха. Мрак се стелеше навсякъде, но бе прокуждан от лунният сърп, хвърлящ своята тайнствена сребърна светлина наоколо. Тя се отразяваше в огромните прозорци, обгърнали студените каменни стени на замъка, играше си със сенките, караше двете невинни сърца да се свият...
А те тичаха. Да, до последната си капка сила... За части от секундата всичко се превръщаше в кошмар, от който двете момичета се опитваха да избягат. Отчаянието... застигаше ги, плашеше ги... А онзи глас, който непрестанно кънтеше в главите им, ги зовеше. Повтаряше, настояваше, изискваше. Влечеше ги към сигурната им гибел.
Държаха се за ръце, с пръсти, вкопчени едни в други. Усещаха как умората ги застига, разбираха, че няма да издържат дълго. Но, в края на краищата, те бяха просто уплашени деца, оставени на произвола на съдбата...
”Бягайте. Махайте се оттук! Не се връщайте! Не поглеждайте назад. НИКОГА!”
Викът на тяхната любима бавачка пораждаше неописуем ужас в сърцата им. Пребледнялото й лице, което винаги сияеше като слънце, зачервените от плач очи, треперещите, загрубели, от домакинска работа, ръце...От мига, в който ги бе събудила от спокойния им сън, когато ги бе разтърсила и измъкнала от прекрасния въображаем, далечен свят, бе настъпило времето на техните кошмари. И това бе едва началото...
Лили дръпна сестра си и двете продължиха надясно по големите мраморни стълби. А колкото по-надолу отиваха, толкова повече се усилваше звукът от сблъсък на мечове, удари, викове. Очите на Даяна се разшириха от ужас, по страните й закапаха горещи сълзи. Бяха стигнали до двора, а навсякъде по земята имаше трупове. Разрушения, огън, чийто пламъци жадно поглъщаха всичко, до което се докоснеха. Мирисът на кръв ги задушаваше. За момент, момичетата не бяха способни да помръднат. Краката им трепереха, боляха ги. Не знаеха накъде да продължат. Всичко около тях рухваше, бронираните в черно воини съсичаха безмилостно рицарите, заклели се да пазят с живота си това кралство. Макар смели, опитни бойци, много от тях падаха безжизнени.
- Сестрите Синистър! - провикна се командирът на чуждата армия, посочвайки децата. Момичетата пристъпиха назад. – Хванете ги!
Даяна и Лили се обърнаха и се затичаха накъдето им видеха очите. Сега едно единствено място им се струваше сигурно, защитено. Чернокосото момиче се обърна назад, когато чу тежки стъпки след себе си. Преследваха ги поне десетима войници. Лили напрегна сили, протегна се и хвана ръката на Дени, след което я затегли още по-бързо напред. И ето, че пред очите им се мерна позлатената порта. Още само малко и щяха да я достигнат... Даяна спря задъхана пред нея и я избута навътре.
- Мамо, татко! – изхлипа, като потърси с поглед родителите си. А те наистина бяха там. Лежащи на земята с вързани зад гърбовете им ръце. Короните им – паднали до тях, красивите ярко червени одежди разпиляни по белия мрамор.
Лили пристъпи напред, едвам поемайки си дъх. Сякаш времето се забавяше, сякаш нищо нямаше значение вече. Момичетата паднаха на колене пред майка си и баща си, обвиха малките си ръце около телата им. А очите им търсеха. Копнееха да зърнат малък признак за живот. Такъв имаше, макар и слаб...
- Трябва да извикаме помощ! – проплака Лили, поглеждайки сестра си. Двете се обърнаха уплашени, когато в залата нахълтаха преследвачите им. За миг, момичетата бяха обградени от всички страни. Нямаше изход, а мисълта за бягство липсваше...
- Виж ти... – чу се подмолният, хладен глас на лидера на черните рицари. Мъжът се приближи бавно към децата, които не го изпускаха от поглед. – Много интересно... – отбеляза, приклякайки до тях, като се вгледа в обърканите им лица.
Лили и Даяна не разбраха думите му. Сърцата им биеха силно, ръцете им продължаваха да държат силно телата на родителите им. Непознатият се усмихна, протегна се към Дени, която бе вкочанена от страх. Пръстите му докоснаха сребърната верижка, висяща на шията й. На нея имаше закачен малък, прозрачен кристал, който блещукаше, щом биваше осветен от слънчевите лъчи. Момичето стреснато се дръпна назад към сестра си.
- Истина е... – промълви на себе си мъжът, после въздъхна и се изправи. – Хайде, действайте. Имаме график за ипълняване. – нареди на рицарите, след което се обърна. – И бъдете внимателни с тях. Не искам неприятности. – добави, а наметалото му се завя след него, когато той с тежки стъпки се отправи към изхода.
Двама от подчинените се приближиха към Даяна и Лили и ги хванаха грубо за лактите, карайки ги да се изправят.
- Мамо! Татко! – разпищяха се те, заплакаха, дърпаха се...Нямаше полза. Чувстваха се толкова слаби...
Толкова безсилни...
Вратата на залата бе затворена с трясък след тях. Тишината погълна детските писъци, всичко замря. А там, на земята, продължаваха да лежат кралят и кралицата. Клепачите на хубавата пребледняла жена потрепериха, от очите й се отрониха сълзи.