ZeroTollerance
06-14-2013, 18:06
Моята история започна преди 3 години (сега съм на 19). Запознах се с едно момиче онлайн. Трябва да подчертая, че до тогава не съм се занимавал много с момичета - не намирах смисъла да отговарям и излизам с малки, недорасли пикли (макар и почти на моите години), които все още не знаят къде се намират. Самият аз се занимавам с програмиране и компютри от наистина много малка възраст - нещо от рода на 10-11 годишен (макар и тогава на елементарно ниво). По времето, в което се запознах с това момиче, вече бях попълнил доста богато CV с freelance проекти и вече готвех стартирането на първото ми по-голямо начинание - една фирма, тясно свързана със системна администрация и виртуализация. Общо взето, вианги съм твърдял че ен съм някакъв изгубен малумник, без цел в живота, просто предполагам съм по-различен от хората около мен.
Да се върнем обратно на момичето - запознахме се. В началото не обръщах особено внимание, тя беше от друг град и беше в кофти фаза на живота си. За няколко дена обаче, изведнъж ми стана адски близка и в същото време - адски различна. Никога не бях срещал подобно нещо. Тя с лекота, час след час, ме държете над клавиатурата, далеч от работа и от всичко. Разказваше ми за всичко - през какво е минала, какво се случва сега, как се чувства, как си няма никого. Аз никога до сега не бях разказвал ан никого, нищо за личния ми живот. Имах приятели, но не смятах за редно, нито че ги интересува, да ги занимавам с личните ми проблеми (които бяха адски много на брои). Тя ми стана уникално близка за няколко дена разговори. След това се наложи да се разделим за няколко седмици. През това време, не спирах да мисля за нея - не бях влюбен, но тя беше различна, нещо което не бях срещал и виждал до сега. Беше ми интересна, а в същото време ми липсваше. И така няколко седмици по късно, получих съобщение, скочих - видях че е от нея. Отново започнахме да си пишем. Месеците минаваха, аз и бях споделил почти всичко, тя на мен - абсолютно всичко. Беше станала най-добрата ми приятелка. Дойде времето, когато започнахме да се виждаме. Макар ид а живеехме далеч, намирах начин често да ходя да я виждам. Започна и закачката, доста сериозна. А аз започнах да я ревнувам, силно. Това е едно отвратително качество, което имам - ревнувам адски силно, не го показвам никога, не бих го направил никога на скандал / кавга и т.н., но ми е адски кофти и започвам да се държа по-различно, по дръпнато от обикновено. Времето мина, аз се влюбих в нея. Ще спестя подробности относно това, но макар и тя да отричаше и да ме отряза по адски неприятен начин - държанието ни един към друг, хилядите пъти в които чух обичам те, прегръдки, целувки, това как се грижехме един за друг, спяхме в едно легло, ходихме си на гости и т.н. ме караше да мисля, че нейните чувства не са само приятелски. Започнахме да се акраме много (година и половина по късно). През тази година и половина заедно, аз съм направил адски много - повече от колкото всяка момче на моята възраст, което познавам - става дума за отвратително много подкрепа, адски много жертви от моя страна заради нея, плащане на сметки, безсъние, безброй други неща. Не заслужавах това, което получих в замяна. Бях заебан от най-добрата и единствената ми приятелка (една от жертвите от моя страна - да остана без никого до себе си, дори без семейство), в един от най-тежките момети от живота ми до сега (куп проблеми, които нямам намерение да споделям тук), заради някакво момче, макар и молбата ми за помощ тогава. Спрях да се храня, спрях да работя, спрях да излизам, спрях да контактувам с когото и да било. По това време вече, компанията ми беше прилично развита и изкарваше достатъчно пари месечно, за да изхранвам сам 4 членно семейство в България. Но от момента, в който започнахме да се караме с нея, до момента на раздялата ни (няколко месеца), аз бях оставил почти всичката работа. Стоях по цял ден в леглото и гледах как всичко, което съм изградил с стотици часове труд и стотици нощи поред работа, се руши пред очите ми. Около 2-3 месеца след раздялата ни, вече бях изпразнил всички банкови сметки, за да покрия разходите по компанията ми.
Дойде един ден, в който всичко свърши.. Стъпих си на краката, започнах работа, започнах отново тренировки. Мислех за нея всеки ден, но не си давах почивка. Наистина си бях стъпил на краката. След стотици часове работа, отново всичко стана наред. Мен спря да ме боли. До този момент ме разкъсваше адска болка, всеки ден, вска нощ, всеки час. Всичко беше минало, не ме болеше вече.
Продължих напред, започнах да излизам със старите ми приятели. Извиних им се за всичко, за това че ги бях оставил, че спрях да излизам с тях, че ме нямаше. Евентуално миналата есен се запознах с едно момиче, което е 4 години по-малко от мен. Започнах да го харесвам, но по етични причини не можех да си позволя никои да разбере, за да не нараня други близки за мен хора. Тя ме запозна с най-добрата си приятелка. Започнахме да си пишем. Минаха месеци.. И се влюбих в най-добрата и приятелка. Бяхме заедно винаги, ако не навън - то си пишехме. За всичко, за всички... Аз не съм от хората, които биха изцепили "Харесвам та, ай да станем гаджета?", но тя знаеше че я харесвам, както и всички около нея. Държеше се страхотно с мен, беше уникално момиче и различно от другите. Докато един ден започна да се държи различно - почти не ми пишеше, не искаше да излизаме. Минаха 2-3 седмици. Нямах отговор на въпроса - защо, какво се случи. Подозирам, че компанията и, и е напълнила главата с глупости, как аз искам да спя с нея и ще я заеба и тем подобни неща. В което няма дори капчица истина. Не съм на зор, ако имам желание - винаги мога да намеря с коя да се наебем. Не търсех подобно нещо, исках само нея. Да я държа, да я прегръщам, да я целувам, да се грижа за нея, да я глезя, да я заведа навсякъде, да обиколим всичко (ние от части обиколихме, доста нови градове / села / места видяхме), да бъде моя. Но не. Евентуално по странична линия получих нещо от рода на "остави я намира, спри да и пишеш". Когато я попитах, тя не знаеше какво да ми каже..Разбрах, че е време да се отдръпна, да спра да и досаждам. Спрях да и пиша, спряхме да излизаме. Аз изпаднах в доста тежка състояние, всичко от преди година се повтаряше. Но се държах, г/д .
И тогава ми писа най-добрата и приятелка (тази, която харесвах в началото). Вече не съществуваше никаква пречка да и пиша, да се занимаваме и т.н. .. Започнахме да излизаме, тя ме викаше. Тя ми пишеше. Започнахме да излизаме постоянно, всеки ден. Минаха 2 месеца. Влюбих се в нея. Тя не показваше нищо, нито пък аз. Но продължаваше да ме търси, да ми разказва, да говорим постоянно. Така до преди 2 седмици, когато тя започна да отказва да излизаме - техните не я пускали. Което си е абсолютно възможно, все пак е на 15. Предстоят и изпити разни и тем подобни глупости. Викам си - добре. И изведнъж започна да пише по-малко, докато не се стигна до период-а, в който ми пише през 3-4 часа. Естествено си има оправдание и за това - някакви сериали гледа постоянно, даскало и т.н. .. А и не била в настроение винаги. Което може би си е така. Аз не мога да очаквам да бъде с мен 24/7. Но имам съмения, че ме лъже. Дори не виждам защо - ние не сме гаджета, нищо подобно.. Но все пак смятам че ме лъже, без да имам каквито и доказателства за това. Ревнувам я. Не че имам право, но съм си такъв, сбъркан и смотан. Най-вероятно ще прееба всичко аз. И все пак, напоследък имам чувството, че ако не я потърся, тя няма да ме потърси. Аз не мога без нея, а на нея не и пука особено за мен (поне така смятам аз). Истината е, че е малка, може би не знае какво иска и какво да прави. Може пък да знае и просто да не ме иска. Но това, че си промени държанието към мен е факт. Тя е доста различна по държание, повечето хора не я разбират, дори няма смисъл да се опитвам да я описвам - изключено е да мога с думи. Първо смятам, че се прави, че нишо не я интересува... Но сега смятам, че не се прави.. мисля, че аз наистина не я интересувам, нито какво се случва с мен.
Чувствам се ужасно сам. Нея я няма, не излизаме почти (има няма 2 пъти на седмица). Почти не ми пише. Имам адски огромни проблеми в семейството, както и в работата, както и други - които са доста по-лични и нямам намерение да споделям тук. Осъзнах как всичките ми приятели са ме оставили, този път вината не е моя. И все пак - нямам никого. Не мога да спя, не мога да се храня нормално и най-лошото - боли ме ужасно много. Мразя самотата. Би ми се искало да имаше някого, който да ме хване за рамото и да ми каже, че всичко ще е наред - няма такъв човек. Всъщност няма човек, който да види всъщност как се чувствам. Все още излизам с приятели, прекарваме часове наред заедно, по цели нощи. Смеем се, лафим, правим глупости - все едно сме на 10 години... Но мен продължава да ме боли, аз продължавам да съм ужасно сам.
Знам какво трябва да направя, не търся съвети. Знам и че не мога да я оставя, макар и това да е единственото рпавилно решение - да и тегля една майна и да продължа напред живота си. Познавам се прекалено добре, няма да го направя, просто не мога. Ще си цикля в това положение, докато тя не ме заебе напълно и всяка нощ ще мечтая нещата да се оправят, макар и да знам, че никога не става това, което искам.
Какво ще направя сега? Ами чакам я да ми се обади и да излезем.. Би трябвало след малко да е звъннала. Но подозирам, че това няма да се случи..ще ми звънне след часове, както винаги - засмяна, радостна.. Ще ме пита кво правя и искам ли да се видим. Аз ще погледна часовника - щяха да са минали часове след уреченото време.. Щях да знам, че тя трябва да се прибира след 30 минути. Аз бях таксито, безплатното... Е може пък да бъркам, кой знае.. Случвало се е 1-2 пъти, на фона на останалите излизания - това си е нищо. Но аз съм песимист и вярвам, че точно това ще се случи. Е, ще видим.
Ако някоя/някой има желание да се запознаем да полафим малко, да драска един ЛС. Добър слушател съм.
Да се върнем обратно на момичето - запознахме се. В началото не обръщах особено внимание, тя беше от друг град и беше в кофти фаза на живота си. За няколко дена обаче, изведнъж ми стана адски близка и в същото време - адски различна. Никога не бях срещал подобно нещо. Тя с лекота, час след час, ме държете над клавиатурата, далеч от работа и от всичко. Разказваше ми за всичко - през какво е минала, какво се случва сега, как се чувства, как си няма никого. Аз никога до сега не бях разказвал ан никого, нищо за личния ми живот. Имах приятели, но не смятах за редно, нито че ги интересува, да ги занимавам с личните ми проблеми (които бяха адски много на брои). Тя ми стана уникално близка за няколко дена разговори. След това се наложи да се разделим за няколко седмици. През това време, не спирах да мисля за нея - не бях влюбен, но тя беше различна, нещо което не бях срещал и виждал до сега. Беше ми интересна, а в същото време ми липсваше. И така няколко седмици по късно, получих съобщение, скочих - видях че е от нея. Отново започнахме да си пишем. Месеците минаваха, аз и бях споделил почти всичко, тя на мен - абсолютно всичко. Беше станала най-добрата ми приятелка. Дойде времето, когато започнахме да се виждаме. Макар ид а живеехме далеч, намирах начин често да ходя да я виждам. Започна и закачката, доста сериозна. А аз започнах да я ревнувам, силно. Това е едно отвратително качество, което имам - ревнувам адски силно, не го показвам никога, не бих го направил никога на скандал / кавга и т.н., но ми е адски кофти и започвам да се държа по-различно, по дръпнато от обикновено. Времето мина, аз се влюбих в нея. Ще спестя подробности относно това, но макар и тя да отричаше и да ме отряза по адски неприятен начин - държанието ни един към друг, хилядите пъти в които чух обичам те, прегръдки, целувки, това как се грижехме един за друг, спяхме в едно легло, ходихме си на гости и т.н. ме караше да мисля, че нейните чувства не са само приятелски. Започнахме да се акраме много (година и половина по късно). През тази година и половина заедно, аз съм направил адски много - повече от колкото всяка момче на моята възраст, което познавам - става дума за отвратително много подкрепа, адски много жертви от моя страна заради нея, плащане на сметки, безсъние, безброй други неща. Не заслужавах това, което получих в замяна. Бях заебан от най-добрата и единствената ми приятелка (една от жертвите от моя страна - да остана без никого до себе си, дори без семейство), в един от най-тежките момети от живота ми до сега (куп проблеми, които нямам намерение да споделям тук), заради някакво момче, макар и молбата ми за помощ тогава. Спрях да се храня, спрях да работя, спрях да излизам, спрях да контактувам с когото и да било. По това време вече, компанията ми беше прилично развита и изкарваше достатъчно пари месечно, за да изхранвам сам 4 членно семейство в България. Но от момента, в който започнахме да се караме с нея, до момента на раздялата ни (няколко месеца), аз бях оставил почти всичката работа. Стоях по цял ден в леглото и гледах как всичко, което съм изградил с стотици часове труд и стотици нощи поред работа, се руши пред очите ми. Около 2-3 месеца след раздялата ни, вече бях изпразнил всички банкови сметки, за да покрия разходите по компанията ми.
Дойде един ден, в който всичко свърши.. Стъпих си на краката, започнах работа, започнах отново тренировки. Мислех за нея всеки ден, но не си давах почивка. Наистина си бях стъпил на краката. След стотици часове работа, отново всичко стана наред. Мен спря да ме боли. До този момент ме разкъсваше адска болка, всеки ден, вска нощ, всеки час. Всичко беше минало, не ме болеше вече.
Продължих напред, започнах да излизам със старите ми приятели. Извиних им се за всичко, за това че ги бях оставил, че спрях да излизам с тях, че ме нямаше. Евентуално миналата есен се запознах с едно момиче, което е 4 години по-малко от мен. Започнах да го харесвам, но по етични причини не можех да си позволя никои да разбере, за да не нараня други близки за мен хора. Тя ме запозна с най-добрата си приятелка. Започнахме да си пишем. Минаха месеци.. И се влюбих в най-добрата и приятелка. Бяхме заедно винаги, ако не навън - то си пишехме. За всичко, за всички... Аз не съм от хората, които биха изцепили "Харесвам та, ай да станем гаджета?", но тя знаеше че я харесвам, както и всички около нея. Държеше се страхотно с мен, беше уникално момиче и различно от другите. Докато един ден започна да се държи различно - почти не ми пишеше, не искаше да излизаме. Минаха 2-3 седмици. Нямах отговор на въпроса - защо, какво се случи. Подозирам, че компанията и, и е напълнила главата с глупости, как аз искам да спя с нея и ще я заеба и тем подобни неща. В което няма дори капчица истина. Не съм на зор, ако имам желание - винаги мога да намеря с коя да се наебем. Не търсех подобно нещо, исках само нея. Да я държа, да я прегръщам, да я целувам, да се грижа за нея, да я глезя, да я заведа навсякъде, да обиколим всичко (ние от части обиколихме, доста нови градове / села / места видяхме), да бъде моя. Но не. Евентуално по странична линия получих нещо от рода на "остави я намира, спри да и пишеш". Когато я попитах, тя не знаеше какво да ми каже..Разбрах, че е време да се отдръпна, да спра да и досаждам. Спрях да и пиша, спряхме да излизаме. Аз изпаднах в доста тежка състояние, всичко от преди година се повтаряше. Но се държах, г/д .
И тогава ми писа най-добрата и приятелка (тази, която харесвах в началото). Вече не съществуваше никаква пречка да и пиша, да се занимаваме и т.н. .. Започнахме да излизаме, тя ме викаше. Тя ми пишеше. Започнахме да излизаме постоянно, всеки ден. Минаха 2 месеца. Влюбих се в нея. Тя не показваше нищо, нито пък аз. Но продължаваше да ме търси, да ми разказва, да говорим постоянно. Така до преди 2 седмици, когато тя започна да отказва да излизаме - техните не я пускали. Което си е абсолютно възможно, все пак е на 15. Предстоят и изпити разни и тем подобни глупости. Викам си - добре. И изведнъж започна да пише по-малко, докато не се стигна до период-а, в който ми пише през 3-4 часа. Естествено си има оправдание и за това - някакви сериали гледа постоянно, даскало и т.н. .. А и не била в настроение винаги. Което може би си е така. Аз не мога да очаквам да бъде с мен 24/7. Но имам съмения, че ме лъже. Дори не виждам защо - ние не сме гаджета, нищо подобно.. Но все пак смятам че ме лъже, без да имам каквито и доказателства за това. Ревнувам я. Не че имам право, но съм си такъв, сбъркан и смотан. Най-вероятно ще прееба всичко аз. И все пак, напоследък имам чувството, че ако не я потърся, тя няма да ме потърси. Аз не мога без нея, а на нея не и пука особено за мен (поне така смятам аз). Истината е, че е малка, може би не знае какво иска и какво да прави. Може пък да знае и просто да не ме иска. Но това, че си промени държанието към мен е факт. Тя е доста различна по държание, повечето хора не я разбират, дори няма смисъл да се опитвам да я описвам - изключено е да мога с думи. Първо смятам, че се прави, че нишо не я интересува... Но сега смятам, че не се прави.. мисля, че аз наистина не я интересувам, нито какво се случва с мен.
Чувствам се ужасно сам. Нея я няма, не излизаме почти (има няма 2 пъти на седмица). Почти не ми пише. Имам адски огромни проблеми в семейството, както и в работата, както и други - които са доста по-лични и нямам намерение да споделям тук. Осъзнах как всичките ми приятели са ме оставили, този път вината не е моя. И все пак - нямам никого. Не мога да спя, не мога да се храня нормално и най-лошото - боли ме ужасно много. Мразя самотата. Би ми се искало да имаше някого, който да ме хване за рамото и да ми каже, че всичко ще е наред - няма такъв човек. Всъщност няма човек, който да види всъщност как се чувствам. Все още излизам с приятели, прекарваме часове наред заедно, по цели нощи. Смеем се, лафим, правим глупости - все едно сме на 10 години... Но мен продължава да ме боли, аз продължавам да съм ужасно сам.
Знам какво трябва да направя, не търся съвети. Знам и че не мога да я оставя, макар и това да е единственото рпавилно решение - да и тегля една майна и да продължа напред живота си. Познавам се прекалено добре, няма да го направя, просто не мога. Ще си цикля в това положение, докато тя не ме заебе напълно и всяка нощ ще мечтая нещата да се оправят, макар и да знам, че никога не става това, което искам.
Какво ще направя сега? Ами чакам я да ми се обади и да излезем.. Би трябвало след малко да е звъннала. Но подозирам, че това няма да се случи..ще ми звънне след часове, както винаги - засмяна, радостна.. Ще ме пита кво правя и искам ли да се видим. Аз ще погледна часовника - щяха да са минали часове след уреченото време.. Щях да знам, че тя трябва да се прибира след 30 минути. Аз бях таксито, безплатното... Е може пък да бъркам, кой знае.. Случвало се е 1-2 пъти, на фона на останалите излизания - това си е нищо. Но аз съм песимист и вярвам, че точно това ще се случи. Е, ще видим.
Ако някоя/някой има желание да се запознаем да полафим малко, да драска един ЛС. Добър слушател съм.