Карадере 2011 - мъчение за удоволствие

[ivan.gergov.5]

Тук ще се опитам да разкажа за една маалка част от преживяванията, които съм имал на първото ми самостоятелно море. Текста го написах преди 2 години и вече не си спомням подробности за да го допиша. Ако някъде има грешки, ще се радвам да бъда поправен. Приятно четене! :)

Ден първи.

Пет часа сутринта. Събуждам се с обичайната аларма и преди да се надигна от леглото ме удря вълна на облекчение. Най – после! Цяла година съм чакал този момент и сега, след толкова време, той най - накрая настъпи.

Сутринта минава в приготовления. Толкова много неща трябва да взема предвид, че е лесно да пропусна нещо важно. Раницата, прясно изпраните ризи, няколкото чифта панталони, чифтовете чорапи, хавлия, дъждобран, спалният чувал, четирите стоманени чаши, дори и касетофонът някак си успява да намери място в натъпканата до пръсване раница. „Все пак” - мисля си, няма да съм единственият,чийто багаж е подходящ по размер за триседмичен трекинг в някоя своенравна планина. Томито също се е натоварил със задачата да помъкне единадесеткилограмовата палатка, за която сме взели единодушното решение, ще бъде по – практична от три отделни спални помещения. Както и да е, щом всичко се опакова старателно и здраво се закрепва за мен, изглеждайки като най-печения турист - ба - дейм, опасан с две раници и държащ фотоапарат в едната ръка, завъртам ключа в ключалката и потеглям в приятно-топлата августувска сутрин. Запътвам се към избата на предишния ни апартамент, където правя последни проверки на нещото, върху което предстои да прекарам едни от най-болезнено приятните мигове на цялото пътешествие. Колелото ми.

Предишната вечер, в резултат на спукана гума, съм отделил значителен период от време,мъчейки се да локализирам и отстраня проблема. Сутринта, както и да е, откривам предната гума значително не толкова напомпана, колкото съм я оставил преди 8 часа. С ново настървение се впускам в тежката задача да открия миниатюрната дупчица и да я закърпя навреме. Навреме, защото в шест без петнадесет имам среща.

„Поскоро необичайна среща”, - мисля си. Не е да е с някое красиво момиче, чакащо ме да я заведа на бар, да си гугукаме и гургуликаме весело заедно, и да правим тези неща, които само влюбените умеят. „Но не би.”, мисля си отново. „Красивите момичета не стават в пет часа.”. Вместо това, на кварталната спирка на двадесетката ме чака най-приятното същество, което съм имал щастието да срещна в последните 11 години. Тома X – Томито.

Томито седи на пейката до зоната за автобуси и нетърпеливо почуква с пръсти помобилния си телефон. Сигнал, че ме чака, и че закъснявам. „Не изглежда много по-различно от мен”, минава ми през ума, докато му помагам да вмъкне моята и неговата раници, всяка от които по осемдесет литра и натъпкана стабилно с всякакви предмети, в чакащия на спирката рейс, чийто шофьор нервно поглежда към ранобудните си пътници, дръзнали да помъкнат със себе си толкова багаж. „Ще се видим на Централна!”, - провиква се Томито, бършейки избилата от усилието пот по челото му, докато превозното средство бавно но сигурно потегля, мъчейки се под внезапно натрапилия му се тежък товар. Знаейки, че се чакаме на железопътната гара, аз хващам кормилото на колелото си с две ръце и се оттласвам от земята, чудейки се дали съм си свършил добре работата и гумата повече няма да изпуска.

Изглежда пристигам първи на ЖП – то, тъй като от Томито няма и следа. След малко, както и да е, двадесетката се задава с ръмжене по булеварда, регистрирайки червения светофар преди мястото за спиране, и в крайна сметка стига благополучно до спирката. Отново същата суетня, този път по свалянето на раниците и домъкването им до входа на Централна гара. Там разбира се, се сещам, че не съм си взел никаква вода за из път и изтичвам до близкия магазин, оставяйки Томито да чака третия наш спътник.

Богдан X – Боги, пристига с тежка стъпка, подпрял се с две ръце на колелото си и мъкнещ още една преголяма и тежка раница. „Кво стаа пич!”, - викам му аз ентусиазирано. „Бодър ми се виждаш. В колко стана?” Започваме разговор, проверяваме как се чувства всеки отнас и дали всичко за предстоящото пътуване е налично. „Картата нали я взе?”, -питам го със съзнанието, че надали ми пука особено дали имаме пътеводител или не. Всичко е взел, показва ми той, докато аз бърникам в чантата си, нетърпелив да се изфукам с хрумването, че съм си взел сапун.

И така, както сме се уточнили по-рано влакът пристига в седем часа и идва време да качваме колелата и ръчния ни багаж. Намираме свободно купе и отиваме да проверим къде можем да натъпчем превозните си средства. Оказва се, че между тесният коридор и недостатъчно големите купета, свободното(засега) пространство до тоалетните на влака е най-подходящо. Разбира се, отрязваме достъпът до нужник на нашия вагон, което не радва много кондукторката. След кратък оглед обаче се вижда принудена да се примири.

В 07:15, нашето море започва. Влакът за Варна набира скорост и се отдалечава стремително от гарата в посока Североизток. В следващите шест часа нямаме кой знае какво да правим, освен да си говорим тихо и от време на време да отваряме прозорците на купето, за да позволим на чистия въздух да разведри атмосферата.

Отделението,в което пътуваме, всъщност не е празно, както съм си мислел по-рано. Всъщност, в него се помещават две жени, едната от които по – късно разбираме, е незряща. От време на време тя задава по някой тясно свързан с нашето начинание въпрос, а в останалото просто си седи мирно на мястото и вероятно си мисли. Тишината тогава се прекъсва единствено от мобилния телефон на жената, чийто гласовит часовник бавно и отчетливо съобщава точното време на деня: „Осем и половина... Десетчаса... Дванадесет и двадесет... Един часа.”

В един часа най-сетне първите признаци за наближаването на морето се появяват. Въздухът става влажен, миризмата на водорасли и морска вода прониква през отворените прозорци на купето и ни облъхва обнадеждаващо. „Най-после пристигаме”, - възкликвам аз, прибирайки за пореден път картата на България, която многократно сме вадили, за да проверим местоположението ни. Предполагам, нямаме вяра на машиниста. Както и да е, след само още петнадесет минути, прекарани в очакване, ритмичното трополене на колелата на влака намалява устрема си, докато машината забавя ход. Излизаме на варненската ЖП гара след кратка суетня около разтоварването на багажа, както и помагането на незрящата да се прехвърли от купето на перона. „И сега какво?”, - питам аз. „Нека да отидем да ядем първо, че не се знае колко време няма да имаме възможност после.”, -предлагат Томи и Богдан в хор. Речено – сторено. Намираме една близка закусвалня, където да утолим глада си с три прелюти шкембе чорби, след което отиваме да попитаме някого от минувачите наоколо накъде е автогарата. Един таксиджия любезно ни упътва и, предлагайки да ни закара до мястото, тримата се залавяме за работа да качим раниците си една по една в малкия багажник на таксито. „Накъде сте тръгнали така?”, - пита ни шофьорът. „На плаж, на Карадере.”,- отговаря Боги. „Карадере, хмм...”, - позачуден ни поглежда мъжът. „И с колелата? Доста е далечко. А е и изтощително.”. „В това е тръпката”, -отговарям аз. „ 50 километра неравен терен, с вашия багаж...”, - отново започва таксиджията. „Единият от нас взима автобус до град Бяла, след което чака останалите двама там, докато те пристигнат с колелетата. Освен това той носи техния багаж, за да не им е толкова уморително пътуването. „Добре сте го измислили”,- отговаря захилен таксиджията.

Колкото и странна да им се струва на варненци гледката на трима добре оборудвани туристи, двама от които бутащи колела, и колкото и външният вид на тримата да лъже охотно подвикващите „Hostel,hostel! For You!” , агенти от туристическата сфера, занимаваща се с осигуряване на убежище от летните жеги на чуждестранни и наши индивиди, нищо не може да попречи на плановете ни за едно приятно и безаварийно море. Но не би.
Както сме се разбрали, Томито поема с трите раници към град Бяла, в близост до плажа Карадере с автобус и ни чака там, докато се появим с колелата. Ние пък, минавайки Аспаруховия мост и навлизайки в кратката осем километрова магистрала, започваме нашето сладко-кисело пътешествие към без съмнение доста солената морска вода.

Сладко по една причина. „Тътрейки” се нагоре-надолу по хълмистия терен в темпо двойно по – бавно от планираното, единствената наистина приятна гледка изглежда са неизбежните табели за разстояние, поставяни на всеки междуселски път. И макар, че отначало името Бяла не фигурира върху тях, то задоволителен ориентир стават знаците, посочващи единия от двата най-големи черноморски града – Бургас. „100колометра...95 километра...86...”. „Още само десет!”, - отбелязвам измъчено аз, визирайки крайна точка Бяла.

Една интересна подробност, която после изигра значителна роля в развитието на почивката ни са стадото свине, които виждаме да се щурат на воля по необятните поляни наоколо ни, стадо, което по нищо не личи да има „пастир” или надзирател. Няколкото дузини грамадни животни свободно се наслаждават на искрящото слънце, на изобилната трева и разбира се, на себе си. Забелязвам всякакви разцветки – от чисто бледорозови, през кафеникави, та до такива с мръснобели и черни петна.

Солено, защото, дали поради мързел, или поради недоглеждане, не съм си взел мека седалка за колелото, а и краката ми се чувстват доста изморени, вследствие от продължителните изкачвания по трасето. „Лошото всъщност е...” , - мисля си аз, „ ...че задникът ми ме боли,но реша ли да се изправя и да карам без седалка, осъзнавам че и това просто действие ми е до голяма степен невъзможно.” Налага ни се да спираме през няколко километра за почивка и пой.

[ivan.gergov.5]

Под лъчите на следобедното слънце и в 40 градусовата жега представляваме жалка картинка, пълзящи нагоре по поредния баир, целите потни и изтощени. Тъкмо когато започвам да си мисля, че не може да стане по-зле, ситуацията намира с какво да ме опровергае. В началото на изкачването на посления баир преди Бяла сме, плътните дървета, обгърнали пътя пред нас предвещават защита от лъчите на палещото слънце, когато рояци мушички се появяват от никъде и атакуват всяка непокрита част от телата ни. Черни облаци гъмжащи с възбудените гадинки блокират видимостта и като същински камикадзета се врязват в устата, носът и учите ми. Яростно размахвам ръце и се мъча да ги отпъдя, но каузата ми е обречена на провал.

Та, както и да е, след петдесет километра изнурително каране най-сетне виждам морето. Ускоряваме темпото, подпомогнати от благоприятния наклон на пътя и от приятния попътен ветрец. „Ето я Бяла, пристигаме!”. – вика Боги(ха, ха,всъщност първи я видях аз, нали не се съмнявате? No offence, Bogi!) И наистина, в далечината се виждат първите постройки на града. „Ха-ха,”, - смея се аз. „Томито му се изчака чакалото май.”. Всъщност цялата авантюра с колелата ни е отнела ни повече, ни по - малко от 4 часа. „КОЕТО Е ДВОЙНО ПОВЕЧЕ ОТ ОЧАКВАНОТО!”, - мисли си ядосано Томи, докато вече трети час ни чака на автогарата в Бяла, неспособен да мръдне наникъде, държейки под око трите поверени му големи и тежки раници,представляващи нашия багаж. Препичайки се озадачено под жаркото слънце, Томи отвреме на време се обажда на двамата си спътници, за да разбере ”...колко още, аджеба, ще трябва да ги чакам, за да си довлекат задниците до тук?!”.Определено му доскучава доста. На моменти.

В крайна сметка, след като отново се събираме тримата, някъде към 17:00 часа, на дневен ред изниква въпросът за храната. Не сме си взели никаква от Пловдив, съответно, натоварени и мъкнещи колела, се отправяме към пазарната зона на град Бяла. Каквото излиза след това, е следното: Аз, натъпкал няколко хляба и две доста големи тарелки кебапчета в малката си раница, закачена на едната дръжка на колелото ми, а на другата виси една пет литрова туба вода, в чието наличие(на водата) на плажа не сме убедени. Горе-долу се опитвам да балансирам, което се получава успешно единствено благодарение на уравновесеното тегло на двата товара. На гърба си имам основна раница, в която не съм сложил нищо купено, поради простата причина, че тя вече се е издула до пръсване с оборудване за колелото ми - резервни гуми, отверки, лепенки и лепило, спрей-смазка, крачна помпа, шишета вода, фотоапарат. За сметка на това от дясната ми страна, закачена на едната презрамка, виси торба с пъпеш – сутрешната ни закуска.

Боги не изглежда толкова зле. Прибутва колелото си по нанагорнището на път за плажа, докато от двете страни на возилото му се клатят една доста обемиста торба с покупки и неговата втора раница. Нетърпелив е да стигнем до морето, поради цялостната ни умора от пътуването до тук.

Томито се оказва най – нетърпеливият обаче. Дали заради десетлитровата туба, която е сграбчил в едната си ръка и също толкова тежката раница на гърба му, или заради обилното количество пот, вече напоило дрехите му, Томито изглежда най-неприятно изненадан, когато всички ние откриваме, че ни очакват още пет километра ходене пеша, и то през хълмиста местност.

Изкачили сме се на най-високата точка от пътя Бяла – Карадере, след което се редуват спускания и изкачвания, впоследствие стигащи до морето. Часът е седем и навън започва да се смрачава. Все пак, надеждата, че няма да се наложи да разпъваме палатката(петместна), която никой никога не е разпъвал преди това по тъмно, не ни напуска. За късмет на Томито, коли минават по каменистия път и една от тях спира, очевидно за да предложи помощ. И така, Томито сяда на задната седалка, двете туби с вода плюс торбата с провизии се слагат в багажника и колата – спасение потегля.

И тук отново оставяме Томито да седи в неведение кога го настигаме. Оказва се, че обхват няма, или е незначително слаб, а и нашия човек не си вдига телефона. Изправен пред перспективата да ни чака още два часа, когато Томито стига наплажа се просва на пясъка и отваря едната от бирите в запаса, жаден за отмора след дългото пътуване. През това време, докато ние се тътрим с колелата, няколко неща се случват. Поради глупост от моя страна, съм възседнал колелото си и пердаша по стръмния склон, а малката ми раница е закачена за лявата дръжкана возилото. Предната му гума започва да отнася сериозни удари и целият аз предприемам опасно криволичене по нанадолнището. Неспособен да си възвърна управлението, с отчетливо „БУХ!” , се сгромолясвам на прашната земя. Боги сезалива от смях, при което не ми остава нищо друго, освен да се присъединя към веселбата. Торбата с пъпеша се е скъсала, оставяйки съдържанито и да се търкулне на няколко педи по – надолу по стръмнината. За наше щастие обаче, все още имаме закуска. След този нелеп инцидент, решавам да измисля по-безопасно място за раницата си, а пъпешът му намираме такова някъде в основните ни „складове”. Докато се препираме за избора на убежище от падания на чупливия ни багаж, неусетно слизаме до мястото, служещо за паркинг, от което се открива гледка към морето и към плажа, който е тъкмо отвъд зоната за коли. Виждайки морето, с радостни викове „ Еее, мамка му,време беше!” , - продължаваме удоволетворени към целта.

Тъй като вече се мръква, девет часа е, вадим фенерите и започваме да разпъваме палатката. Или по – точно започваме да разбираме, че не знаем как да я разпънем. Малкото хора, насядали край свойте лагери отвреме на време обръщат глави и ни гледат с почуда. В 22:45 най-сетне палатката е опъната, фенерите са свалени от главите ни и Томито дава предложение за нощно плуване. Дали заради тъмнината наоколо, или поради факта, че не мога да плувам, това му хрумване не ми е по сърце. Боги обаче смята идеята за страшно готина и не след дълго виждам два силуета бавно да пълзят към водата. Разтварям двойката столове(тях ги носи Богдан, поради неговата прищявка, че иска нещо, на което да седи.), които спокойно могат да служат и за кресла, и се отпускам замислен, но в приятно настроение в единия оттях. „Все пак, успели сме!”, - мисля си - „още миналата година сме говорили затова, а ето ни сега тук, без родители, и най-важното, без някакъв план за развитието на почивката ни, освен тя да бъде готина, шантава, и леко нелепа.”.

Гледайки звездите с полуотворени очи, усещам две фигури да излизат от морето в студената нощ. „Бррр... то бая хладно било!...”, - казва Боги, обгръщайки тялото си сръце, в неуверен опит да се стопли, заприличал на гигантски кльощав таралеж, настръхнал от горе до долу. Затова пък Томито няма такива проблеми: „Що бе Боги, доста приятно си е! Тя водата е топла!”. И докато се обясняваме дали водата наистина е топла, или въздухът просто е студен, тримата сядаме един до друг, кой на столове, кой на земята, постиламе хавлии и пием бира под тихите звуци на Черно Фередже, долитащи от проснатия на пясъка касетофон. Плясъкът на вълните, заедно с гледката на необятното море, допълват картината на пълна идилия. След известно време, получили предложение да се присъединим към съседната на нас компания къмпингуващи( „Кво стаа пичове, как е вечерта? Виждам, готина музичка слушате, ялате после да си полафим нещо?”) въпреки всичко решаваме, че вълненията за днес ни стигат и че ще е по - добре като за първа вечер да се наспим хубаво, в името на трезвия разсъдък на другия ден. Събираме си партакешите от мястото, довлачваме ги малко по-навътре в плажната ивица, където сме установили нашия дом за следващите шест дни. Мушваме се в палатката,в спалните ни чували, и уморени си казваме „ Ай, до утре!” . Ала никой не се и сеща, че в бързината да изпитаме насладите от първия ни ден на морето, сме забравили всичкия си останал багаж извън укритието на синята палатка.

Голяма грешка.

Тих, но упорит звук ме кара да открехна предпазливо затворените си очи. Премреженият ми поглед бавно се плъзва по тъмните силуети на предметите около мен, спирайки се на някакъв часовник. Смътно осъзнавам, че сега не е времето за ставане. 04:30ч. Оглеждам се наоколо и бързо си спомням къде съм. В прохладната нощна тишина единствено ниският гърлен шум, долитащ някъде от към морето, дразни ушите ми. Поглеждам настрани и забелязвам Томито, който също като мен лежи леко приповдигнат на лакти и се ослушва, въртейки глава в недоумение и търсейки с очи източника на шума.Тънкият плат, служещ за врата на убежището ни ни пречи да видим какво става навън, затова Томито се изправя, доколкото му позволява ниският таван, и намусено започва да вдига ципа на входа. Странният шум тъкмо престава, когато сънливата глава на Томито се подава в тъмнината. Това, което следва бързо кара и трима ни да дойдем на себе си. „Майка ви да и*а... майка му стара, кво става,е*аси!!?“

Томата изведнъж нахлува обратно в палатката, а по изопнатото му от напрежение лице се чете гняв и изненада. „Прасета! Вън! Ядът от храната!“ И с рязко движение отхвърля закриващото входа на палатката парче плат, стискайки в едната си ръка брадвичката за дърва, която предвидливо държи до себе си през нощта. С яростен вик, досущ като подивял примат в атака, облечен само по боксерки и целият настръхнал от гняв, Томито се втурва след грухтящия враг. Размахвайки оръжие наляво и надясно в опит да съсече неприятеля, нашият приятел предизвиква вниманието на няколко други палаткуващи, които се събуждат от шума и подават глави от палатките си. Макар и превъзхождащи по численост самотната фигура на Томито, свинете все пак регистрират острието на брадвичката, блестящо на светлината от фенера ми, но не се трогват особено, като с примирение напускат бойното поле.

[ivan.gergov.5]

Двамата с Боги пристъпяме боси по студения морски пясък, като се смеем неудържимо. Томито продължава още малко гонитбата с нарушителите, но след като тя не дава резултат се връща задъхан и възмутен при нас. Съседите наоколо се разотиват с усмивки, обсъждайки тук-там случката, разиграла се току що пред очите им. „Кво стана ся?“ – подемам въпросително. „Ровиха се в храната, а?“.Не се чувствам ядосан изобщо, само доста озадачен и ми е весело. „Дали липсва нещо?“. На този въпрос си отговаряме веднага, поглеждайки към разпиления ни багаж, отстоящ на няколко метра от палатката. Няколкото торби, които си бяхме позволили да забравим вън предишния ден са напълно претършувани, празен плик от каквото изглежда да е било хляб е наполовина заровен в пясъка, а чудесните големи тарелки с кебабчета, които сме се надявали да изпечем днес, лежат разкъсани на земята, съдържанието им налично наполовина. Единственото нещо, успяло да издържи набеза на животните, невъзмутимо се е разположило до катурнатото ми на една страна колело, сякаш присмивайки се на цялата ситуация.


Пъпешът се оказва по-вкусен от очакваното. Тримата си разделяме сладкия месест плод, който се явява първата храна за престоя ни. Предвид умората и лежерното настроение, което ни е налегнало, именно сладкият пъпеш най-добре ни подготвя за деня.

Часът е 09:00 сутринта, минали са четири часа и половина от безцеремонното нощно прекъсване, през които щем не щем сме се опитали да поспим още малко. Следо тличната закуска на дневен ред идва въпросът за подслон от слънцето, какъвто спарената палатка не може да осигури. Предвидливо сме помислили за това, тъй като Томито си носи специално платнище, което да опънем. И така, първата ни задача е да намерим пръчки за вертикални основи на навеса. Под все още приятно топлите лъчи на предиобедното слънце аз и Томито се запътваме към гората наоколо, за да осъществим тези ни намерения. С нас е, разбира се, брадвичката за дърва.

Мястото представлява малък път, нижещ се през близката гора, осигуряващ достъпа на коли до плажа. Самата гора, както откриваме не след дълго, е съставена както от широколистни, така и от иглолистни дръвчета. За съжаление не намираме много паднали клони, които да ни свършат работа. Вместо това хартия, безразборно разхвърлянана сред гората, се набива плашешто на очи с всяка крачка. Въпреки шокиращата донякъде гледка това не ни очудва, знаейки че на плажа тоалетни няма и всеки гледа да се спасява както намери за добре. В крайна сметка, след известни главоболия с един бодлив храст, набавяме си четири дълги пръта и закрачваме обратно към лагера ни - щастливи, че ще можем да се избавим от надвисналата жега. Не след дълго се залавяме за работа: забиваме четирите пръта в горещия пясък, оформяйки квадрат.След това опъваме платнището и го закрепяме с въжета за прътите, така че да е опънато и да не се свлича. Веднага се вижда тъмната сянка, която то хвърля под себе си. В разстоянието метър, метър и половина вмъкваме двата стола-кресла,заедно с част от храната ни, поставена върху плажните хавлии, които предвидливосме помъкнали с нас. Цялата работа ни струва времето до обяда, когато, проверявайки отново всичката налична храна, сядаме да ядем. Домати, краставици, кашкавал и луканка съставляват менюто ни. Топеното сирене е за друг път, както и кравето, от което липсва половината. Разбира се, свинете любезно са оставили около хляб, за да не измрем от глад – все пак хлябът си е нужда. След обяда Боги и Томито решават, че е време да изпробват морето и ме изоставят да ги наблюдавам под гъстата сянка на квадратното платнище.


Подробности по-нататък не си спомням, затова ще нахвърлям само най-важното.

Същата втора вечер преди лягане, за наше(мое) огромно съжаление забравихме да опънем плата, който покриваше мрежата на върха на палатката ни. Резултатът беше, че след като се събудихме отново в 05:00 вследствие на як дъжд, аз се намерих плувнал в локва вода, която невъзмутимо си се лееше през именно тази мрежа. На никого не му се излизаше да поправи стореното, затова просто легнах на различно място и леко мокър дочаках сутринта.
През ден 3 беше облачно и чат-пат валеше. Зарязахме си багажите и отидохме тримата заедно до Бяла, където ядохме на ресторант.
Следващите дни се запознахме с един Ба-дейм и неговата компания, които ни дадоха тенджера, олио и май някакви подправки, пихме ракийка заедно и си направихме супер люта супа, която аз пропуснах. Към края на престоя почнахме да си палим огън вечерите, изпекохме си риба на капака от тенджерата. Направихме трап за прасетата, които дойдоха отново и почти се хванаха. Хората на плажа вече ни знаеха като "ония, дето прасетата им изядоха храната" и "ония с колелетата". През ден се редувахме с Боги да годим до Бяла с коелета и да купуваме продукти. Изглежда бяхме дошли на почивка по време, когато на единия край на плажа беше организиран събор - the hitchhikers' gathering(или нещо подобно).