789
09-19-2013, 09:08
Здравейте! Нямам представа откъде да започна с историята си, а и ми е ужасно трудно да говоря за това, но ми е много тежко в момента и имам нужда да споделя някъде мъката си.
И така, имам приятел от 3 години, много неща сме преживели заедно през това време, но той превърна живота ми през последните няколко месеца в истински ад (не казвам, че аз нямам вина за нищо, просто той беше инициатор на повечето от споровете ни). Беше прекалено изнервен от работата си и вечер, когато се видехме си изкарваше всичко на мен. Всичко го дразнеше, всичко го изнервяше, дори най-малките неща, това от своя страна изнервяше и мен и тогава ставаше скандала, карахме се дълго, ожесточено дори и всичко достигна до един момент, в който нямаше минута, в която да не се караме, тогава беше и моментът, в който всичко свърши, но никой искаше да го признае и да захвърли изведнъж всичкото време (голяма грешка, сега го разбирам).
За тези 3 години не съм и погледнала дори някой друг като нещо повече от просто някой, явно така е, когато всичко е наред.. Но лятото започнах работа за 2 месеца, където срещнах момче, което имаше способността да ми оправя настроението, без дори да прави нещо конкретно, просто му се получаваше от нищото. Имало е моменти, когато цяла нощ съм била като размазана, плакала съм и т. н., но на следващия ден съм отивала с усмивка на работа, само защото знаех, че ще го видя.
И така малко по малко започнах да се влюбвам, а и той ми отвърна по някакъв начин – всичко започна с невинни докосвания, прерастна в държане на ръце, 1-2 прегръдки по негова инициатива, докато не ми се наложи да отсъствам за една седмица. Когато се върнах и го видях, усетих, че доста ми е липсвал и някак си без да се усещам какво правя го дарих с доста прегръдки, когато бяхме сами. В края на деня последваха и няколко целувки от негова страна. От тогава започна нещо между нас, но дори аз не съм сигурна какво беше то. Той не изглежда като някой, който може да бъде сериозен по някакъв начин, от това, което разбрах за него за това време, стана ясно, че е от типа момчета, които могат да имат всяка и го правят, а след това преминават нататък (с една дума „женкари”). С него просто се шегувахме, забавлявахме, но и се държахме като повече от приятели и въпреки това не бях сигурна да му кажа ли, че на практика не съм сама, исках, тежеше ми, но и до известна степен усещах, че не му пука нито за мен, нито за нищо и това беше нещото, което ме спираше да бъда честна и да му разкрия всичко. Но аз продължавах да се влюбвам все повече и повече... Дори за добро или за лошо, от глупост или не си легнах с него. Исках го – направих го, не знам дали да го наричам грешка, вече и без това не може да бъде поправено..
В това време продължавах да съм с моя „приятел” и отношенията ни продължаваха да са все така напрегнати. Имаше една вечер, когато така се изпокарахме и ми удари един шамар с цялата злоба, която събра в себе си може би.. тогава беше моментът, когато трябваше да си тръгна без да се обръщам, но не бяхме в града, където живеем и нямаше как да се осъществи в пълния си смисъл, затова нещата пак трябваше да си продължат по течението.. На по-късен етап, една вечер отново, този път у нас, беше доста късно, поне 2-3-4 ч., пак се карахме (естествено), аз не можех да издържа повече и го изгоних го, тръгна си бесен, по пътя е катастрофирал, беше в безсъзнание известно време, направо на косъм му се размина и му казаха поне месец никакво напрежение и за нищо да не се ядосва и аз тъй като се чувствах виновна, пък и съм си добра душа, се грижех за него първите дни и сега гледам нищо да не подхващам, нещата поутихнаха, но все пак...
През това време лятната работа свърши и аз събрах сили да споделя с другото момче какво ми е на главата, без да му спестявам нищо, пък каквото ще да става. Направих няколко опита да поискам да се видим, но той не пожела, на последния най-накрая ми даде обяснение, че знае, че имам приятел и затова не иска. И без това бях решила, че поне трябва да узнае цялата история, реших, че щом не иска да ме вижда, поне трябва да му я напиша. Така и направих, разказах му всичко, а той каза, че след като не съм била откровена с него, няма как да се получи нищо между нас, не правел компромиси, приех решението му, знаех, че нямам право да искам нищо повече от него, спрях да го притеснявам.. но вече мина седмица и не спирам да мисля за него и глупавата си грешка, само ако му бях споменала, нещата в момента можеха да изглеждат по съвсем различен начин.. но не мога да върна времето назад, така ми се пада...
И сега осъзнавам, че се оказах в най-ужасната ситуация, в която има едно момче, което ме иска, но аз не искам вече и едно друго, което аз искам, но той не ме иска вече...
Споделих историята си тук, защото доста размишлявам над това в последните дни, така го преживявам, а и е по-лесно, когато разкажеш на някой. Приемам всякакви мнения, съвети, критики, обвинения или каквото и да е.
И така, имам приятел от 3 години, много неща сме преживели заедно през това време, но той превърна живота ми през последните няколко месеца в истински ад (не казвам, че аз нямам вина за нищо, просто той беше инициатор на повечето от споровете ни). Беше прекалено изнервен от работата си и вечер, когато се видехме си изкарваше всичко на мен. Всичко го дразнеше, всичко го изнервяше, дори най-малките неща, това от своя страна изнервяше и мен и тогава ставаше скандала, карахме се дълго, ожесточено дори и всичко достигна до един момент, в който нямаше минута, в която да не се караме, тогава беше и моментът, в който всичко свърши, но никой искаше да го признае и да захвърли изведнъж всичкото време (голяма грешка, сега го разбирам).
За тези 3 години не съм и погледнала дори някой друг като нещо повече от просто някой, явно така е, когато всичко е наред.. Но лятото започнах работа за 2 месеца, където срещнах момче, което имаше способността да ми оправя настроението, без дори да прави нещо конкретно, просто му се получаваше от нищото. Имало е моменти, когато цяла нощ съм била като размазана, плакала съм и т. н., но на следващия ден съм отивала с усмивка на работа, само защото знаех, че ще го видя.
И така малко по малко започнах да се влюбвам, а и той ми отвърна по някакъв начин – всичко започна с невинни докосвания, прерастна в държане на ръце, 1-2 прегръдки по негова инициатива, докато не ми се наложи да отсъствам за една седмица. Когато се върнах и го видях, усетих, че доста ми е липсвал и някак си без да се усещам какво правя го дарих с доста прегръдки, когато бяхме сами. В края на деня последваха и няколко целувки от негова страна. От тогава започна нещо между нас, но дори аз не съм сигурна какво беше то. Той не изглежда като някой, който може да бъде сериозен по някакъв начин, от това, което разбрах за него за това време, стана ясно, че е от типа момчета, които могат да имат всяка и го правят, а след това преминават нататък (с една дума „женкари”). С него просто се шегувахме, забавлявахме, но и се държахме като повече от приятели и въпреки това не бях сигурна да му кажа ли, че на практика не съм сама, исках, тежеше ми, но и до известна степен усещах, че не му пука нито за мен, нито за нищо и това беше нещото, което ме спираше да бъда честна и да му разкрия всичко. Но аз продължавах да се влюбвам все повече и повече... Дори за добро или за лошо, от глупост или не си легнах с него. Исках го – направих го, не знам дали да го наричам грешка, вече и без това не може да бъде поправено..
В това време продължавах да съм с моя „приятел” и отношенията ни продължаваха да са все така напрегнати. Имаше една вечер, когато така се изпокарахме и ми удари един шамар с цялата злоба, която събра в себе си може би.. тогава беше моментът, когато трябваше да си тръгна без да се обръщам, но не бяхме в града, където живеем и нямаше как да се осъществи в пълния си смисъл, затова нещата пак трябваше да си продължат по течението.. На по-късен етап, една вечер отново, този път у нас, беше доста късно, поне 2-3-4 ч., пак се карахме (естествено), аз не можех да издържа повече и го изгоних го, тръгна си бесен, по пътя е катастрофирал, беше в безсъзнание известно време, направо на косъм му се размина и му казаха поне месец никакво напрежение и за нищо да не се ядосва и аз тъй като се чувствах виновна, пък и съм си добра душа, се грижех за него първите дни и сега гледам нищо да не подхващам, нещата поутихнаха, но все пак...
През това време лятната работа свърши и аз събрах сили да споделя с другото момче какво ми е на главата, без да му спестявам нищо, пък каквото ще да става. Направих няколко опита да поискам да се видим, но той не пожела, на последния най-накрая ми даде обяснение, че знае, че имам приятел и затова не иска. И без това бях решила, че поне трябва да узнае цялата история, реших, че щом не иска да ме вижда, поне трябва да му я напиша. Така и направих, разказах му всичко, а той каза, че след като не съм била откровена с него, няма как да се получи нищо между нас, не правел компромиси, приех решението му, знаех, че нямам право да искам нищо повече от него, спрях да го притеснявам.. но вече мина седмица и не спирам да мисля за него и глупавата си грешка, само ако му бях споменала, нещата в момента можеха да изглеждат по съвсем различен начин.. но не мога да върна времето назад, така ми се пада...
И сега осъзнавам, че се оказах в най-ужасната ситуация, в която има едно момче, което ме иска, но аз не искам вече и едно друго, което аз искам, но той не ме иска вече...
Споделих историята си тук, защото доста размишлявам над това в последните дни, така го преживявам, а и е по-лесно, когато разкажеш на някой. Приемам всякакви мнения, съвети, критики, обвинения или каквото и да е.