StoichoRusinov
10-22-2013, 04:27
Мечтите на аутиста
Мечтите на Аутиста
Имаше едно семойство на име Фарид, живееше в Сирия, баба, майка, татко, син. Преди да избухне Сирийската война те си живееха в своята голяма къща, с двор и хубаваи цветчетз. Синът им Джихад, беше малък не разбираше, той беше на четири годинки и всеки ден се разхождаше в красивата градинка, пред къщата и си пееше хубави детски песнички, които стопляха душата на всеки тъжен човек. Но уви, щастието му беше прекратено през 2012 избухна сирийската революция, семейство Фарид разбра месеци по-късно, когато войната покоси и тяхното селище. Улиците бяха обляни с кръв, хиляди трупове се търкаляха бездиханни на земята, къщите се рушаха, тогава, Бащата на Джихад-Фарид, реши да напуснат граница и да се изнесът в Турция, докато Джихад беше още малък. Знаеше, че това беше опасно, границите бяха затворени, той трябваше нелегално да се изнесе със семейството си. Беше готов да умре само, синът му да е добре, само това го интерсуваше.
След няколко седмици Фарид продаде къщата, събра багажа и го натовари на колата. След което, каза на Джихад:
-Скъпо дете, отиди виж за последен път градинката си, тръгваме.
-Но къде отиваме?
-Отиваме далеч от тук.
-Но аз искам тук.
-Джихад, виж тук вече не е за нас.
-Но.
-Никакво, но.
Джихад се разрида, затича се към градинката си и се вгледа влюбено във всичките си цветя, сякаш искаше да ги прегърне. Баща му го гледаше и едвам прикриваше сълзите си, след това Джихад, бавно се изправи и с насълзени очи и червени бузи, се отправи към колата, когато изведнъж в градината влезе един човек, след себе си водеше две жени и трима мъже, Джихад спря. Мъжът не му обърна внимание и той с компанията си приклекнаха до цвятата на Джихад и безмилостно започнаха да ги скубят. Джихад изкрещя:
-Не.
След това се нахвърли на един от мъжете и започна да го скубе. Мъжът грубо го бутна и Джихад падна на земята.Фарид излезе от колата, затичаше се към детето си, грабно го и го и отведе. Момчето се дърпаше и ревеше, то гледаше, как унищожават цветята му, тези хора унищожаваше труда му и това по-което Джихад хвърляше много любов и грижи. Той обичаше тази градинка, а сега гледаше как унищожават, любимото му нещо на света. След няколко минути от къщата излезе майката на Джихад и баба му. Те се качиха в колата. Плачеха, беше им много тъжно, те се терзаеха, но знаеха какво е правилното нещо. Колата запали, след малко остави прашна диря и пушек след себе си, Джихад се обърна, със семейството му се отдалечаваха от единственото му място, след малко дяволска тишина обгърна колата, Джихад подхлъцна, след което се обърърна и ревящ седна на седалката. Това беше, той напусна Сирия, напусна своя дом.
Загуби.
Джихад и семейството му стигнаха до границата, чак вечерта. Тя беше затворена, трябваше да излязат по втория начин. Фарид предчувстваше, че нещо ще стане. Знаеше, че предчувствието му е правилно, защото винаги е било така, той още от малък беше развил тази способност. Която много му помагаше при срещите с хулиганите. В интерс на истината, Фарид нямаше много добро детство.Баща му се друсаше, а майка му беше агресивна пушачка и пияница и прекарваше цели нощи в заведенията, да пие и оставяше малкия си Фарид, сам да се оправя. Но мъжът днес не искаше малкото му момче Джихад да има такова лошо детство, той не искаше момченцето му да живее, да се чувства отритнато от обществото. Той не искаше Джихад да страда, колкото той е страдал като малък. Общо взето Фарид искаше да подсигури на детето си детсво без страдание, но разбираше, че се проваля и това го подлудяваше, той се терзаеше заради това искаше да промени нещо, но с всеки изминал ден, нещата все повече се влошаваха. Влошаваха се и Фарид не можеше нищо да направи.
Семейството излезе от колата, вече беше нощ тъмна и непрогледна мъгла покриваше земята и правеше всичко, труфно забележимо. Студен вятър, брулеше голите клони на дърветата, чуваха се пушките на оръжията, гърмящи на близо. Това влудяваше Джихад, една сълза се търкулна от морско синйото око на момчето, то вече не беше бебе и разбираше всико. Беше му тежко все едно хиляди ножове пронизваха плътта му бавно и агонично. Земята беше мокра на няколко метра от тях се мяркаше един човек, легнал на студената земя и не помръдващ. Мъртъв ли бе или не, Джихад не можа да определи, но позна, че бе войник, пушката му беше опряна на дървото близо до него, тя се виждаше трудно в непрогледната тъма, но Джихад успя да я види. От площата се чу силен гърмеж, последван от крясък. Това накара бащата на Джихад да излезе от своя унес да побърза, той засили крачка, Светлините от Турката граница се виждаха, те бяха близо. Но изведнъж се чу глас който прониза Фарид като с нож.
-Бежънци!
Пропукаха пушки, няколко войника се прецелиха в семейството и заплашиха, че ще стрелят.
-Бягайте- Каза Фарид и разпери ръце.
-Не-Каза Майката на Джихад-Зейна.
Но беше твърде късно, чу се гръм и бащата на Джихад падна, той изкрещя с последните сили:
-Съжалявам Джихад, съжалявам, че не ти дадох това, което аз нямах.
Момчето се разплака, заваля, дъждът намокри безпомощните клетници, когато се чу още един пукот и Зейна падна мъртва на земята.
-Няма време, трябва да побързаме иначе ще стане лошо.-Каза бабата на Джихад и го хвана за ръката, дъждът се усили и скри двамата страдлци от очите на властта, Джихад плачеше, но продължаваше да тича, знаеше какво го чака, ако остане, там. От очите на баба му Нур се стичаха сълзи, тя тичаше и се опитваше всячески да се раздвои междо Джихад и живота. След няколко минути пълно мълчание и непрекъснато тичане двамата стигнаха почти без дъх при Турската граница, Нур каза на Джихад тихичко и любящо:
-Съжалявам.-След това двамата се прегърнаха, дъждът ги обливаше, но това беше най-малкото от тук на там ги чакаха още повече страдание, още повече болка. Те нямаха паспорти.
Съсипаната мачата
След осем месеца, Джихад и Нур преминаха Турската граница с помощта на други бежанци от Сирия, след това, се нанесоха в хотел и на сутринта със същата група отпатуваха за Шанлъурфа, Сирийските бежънци им дадоха храна и пари, след това им дадоха фалшиви паспорти и докоменти. След осем месеца, Джихад започна да учи Турски и на края на 2014 вече можеше свободно да го говори, след година 2015 вече, започна да учи, но той имаше прблем, беше Аутист, но баба му все още не знаеше.
Джихад странеше от другите никога никой не заговаряше, все стоеше в ъгъла, често пъти са го обиждали и псували, но той беше просто една крешка душа, той имаше Аутизъм и си личеше. Но имаше и мечти, той искаше да стане актойор, Нур го подкрепяше, но знаше, че това нама как да стане.
-Добре ученици, сега искам да напишете какви искате да станете като пораснете, гелеми.-Каза силно и гласно учитилката на класа, след което седна.
Джихад се огледа, погледна първо бялата дъска след това белия лист и написа жизнен и изпълнен с надежда:Актйор. След което стана и после пак седна, и пак стана, и пак седна. Ще се учудите защо ви го казвам, но това действие е присъщо за Аутистите, повтарящите се стереотипни действия бяха присъщи за Джихад, никой не им обръщаше внимание, но едно дете забеляза, странното повтарящо се действие.Момчето беше изключително умно казаваше се Джем, то разбра, че нещо не е наред, с Джихад и реши да го проучи. След няколко минути учителката стана и попита:
-Готови ли сте, а ти Джихад.-Попита учителката.
Джихад поклати глава в знак на ‘да’ и уителката го избра с едно убедително “Давай”, Джихад с силен глас пълен с надежда, че няма да има присмех каза:
-Когато стана голям аз ще бъда актйор.
Но не, казанато не беше подминато, в стаята избухна силен смях, дори и учителката леко се подхилкваше, опитвайки се да сподави смеха си. Джихад се ослуша, всякаш някой го шибна с камшик. Очичките му се насълзиха и той ревящ излезе от стаята.
Момчето го прие много тежко, общо взето плака цяла, нощ баба му многократно се опитваше да му помогне, но всеки път всичко завършваше с неуспех. Джихад за нея беше единственото нещо за което тя живееше, просто сърцето и се късаше когато, го гледаше да плаче и да се терзае от мъка, Нур също лягаше и започваше да плаче, след това сядаше на дивана и плачеща, започваше да чете криминални романи, сълзете се стичаха от лицето и, четяйки за мъката на хората, след това тя затваряше романа и със сълзи на очи ключваше телевизора на “Най-смешните домашни видео клипове” по Фокс, но това още повече я разплакваше, защото тя гледаше щастието на другите, но не можеше да си подсигури свое.
Краят
Джем може да беше много умен, но колкото умен толкова и безсърдечен и жесток беше, вечерта той реши да провери какво беше онова действие от срана на Джихад, за това реши да провери в книгата “Психология с доктор Сроу” и какво откри, всъщност, според книгата Джихад имаше точните характеристики на Аутист, това монотомно ставане и сядане, само осамотяване и другите, странносрти в Джихад, го посочваха. Джем откри какво му беше на Джихад и на сутринтта щеше да го покаже. Той подготви книгата за чантата, преди да я постави нещов сърцето го заболя, той изпита някакво странно чувство, това беше съвест. Която му задаваше въпроса “ Защо, какво ти е направило момчето???” Джем разкара това чувство и натика дебелта книга в раницата, след това легна на мръсното си и оцапано с петна легло и заспа. Лунната светлина го огряваше изцяло, виждаше се лукавото, но дяволски спокойно лице на един лукав и лош човек.
Мечтите на Аутиста
Имаше едно семойство на име Фарид, живееше в Сирия, баба, майка, татко, син. Преди да избухне Сирийската война те си живееха в своята голяма къща, с двор и хубаваи цветчетз. Синът им Джихад, беше малък не разбираше, той беше на четири годинки и всеки ден се разхождаше в красивата градинка, пред къщата и си пееше хубави детски песнички, които стопляха душата на всеки тъжен човек. Но уви, щастието му беше прекратено през 2012 избухна сирийската революция, семейство Фарид разбра месеци по-късно, когато войната покоси и тяхното селище. Улиците бяха обляни с кръв, хиляди трупове се търкаляха бездиханни на земята, къщите се рушаха, тогава, Бащата на Джихад-Фарид, реши да напуснат граница и да се изнесът в Турция, докато Джихад беше още малък. Знаеше, че това беше опасно, границите бяха затворени, той трябваше нелегално да се изнесе със семейството си. Беше готов да умре само, синът му да е добре, само това го интерсуваше.
След няколко седмици Фарид продаде къщата, събра багажа и го натовари на колата. След което, каза на Джихад:
-Скъпо дете, отиди виж за последен път градинката си, тръгваме.
-Но къде отиваме?
-Отиваме далеч от тук.
-Но аз искам тук.
-Джихад, виж тук вече не е за нас.
-Но.
-Никакво, но.
Джихад се разрида, затича се към градинката си и се вгледа влюбено във всичките си цветя, сякаш искаше да ги прегърне. Баща му го гледаше и едвам прикриваше сълзите си, след това Джихад, бавно се изправи и с насълзени очи и червени бузи, се отправи към колата, когато изведнъж в градината влезе един човек, след себе си водеше две жени и трима мъже, Джихад спря. Мъжът не му обърна внимание и той с компанията си приклекнаха до цвятата на Джихад и безмилостно започнаха да ги скубят. Джихад изкрещя:
-Не.
След това се нахвърли на един от мъжете и започна да го скубе. Мъжът грубо го бутна и Джихад падна на земята.Фарид излезе от колата, затичаше се към детето си, грабно го и го и отведе. Момчето се дърпаше и ревеше, то гледаше, как унищожават цветята му, тези хора унищожаваше труда му и това по-което Джихад хвърляше много любов и грижи. Той обичаше тази градинка, а сега гледаше как унищожават, любимото му нещо на света. След няколко минути от къщата излезе майката на Джихад и баба му. Те се качиха в колата. Плачеха, беше им много тъжно, те се терзаеха, но знаеха какво е правилното нещо. Колата запали, след малко остави прашна диря и пушек след себе си, Джихад се обърна, със семейството му се отдалечаваха от единственото му място, след малко дяволска тишина обгърна колата, Джихад подхлъцна, след което се обърърна и ревящ седна на седалката. Това беше, той напусна Сирия, напусна своя дом.
Загуби.
Джихад и семейството му стигнаха до границата, чак вечерта. Тя беше затворена, трябваше да излязат по втория начин. Фарид предчувстваше, че нещо ще стане. Знаеше, че предчувствието му е правилно, защото винаги е било така, той още от малък беше развил тази способност. Която много му помагаше при срещите с хулиганите. В интерс на истината, Фарид нямаше много добро детство.Баща му се друсаше, а майка му беше агресивна пушачка и пияница и прекарваше цели нощи в заведенията, да пие и оставяше малкия си Фарид, сам да се оправя. Но мъжът днес не искаше малкото му момче Джихад да има такова лошо детство, той не искаше момченцето му да живее, да се чувства отритнато от обществото. Той не искаше Джихад да страда, колкото той е страдал като малък. Общо взето Фарид искаше да подсигури на детето си детсво без страдание, но разбираше, че се проваля и това го подлудяваше, той се терзаеше заради това искаше да промени нещо, но с всеки изминал ден, нещата все повече се влошаваха. Влошаваха се и Фарид не можеше нищо да направи.
Семейството излезе от колата, вече беше нощ тъмна и непрогледна мъгла покриваше земята и правеше всичко, труфно забележимо. Студен вятър, брулеше голите клони на дърветата, чуваха се пушките на оръжията, гърмящи на близо. Това влудяваше Джихад, една сълза се търкулна от морско синйото око на момчето, то вече не беше бебе и разбираше всико. Беше му тежко все едно хиляди ножове пронизваха плътта му бавно и агонично. Земята беше мокра на няколко метра от тях се мяркаше един човек, легнал на студената земя и не помръдващ. Мъртъв ли бе или не, Джихад не можа да определи, но позна, че бе войник, пушката му беше опряна на дървото близо до него, тя се виждаше трудно в непрогледната тъма, но Джихад успя да я види. От площата се чу силен гърмеж, последван от крясък. Това накара бащата на Джихад да излезе от своя унес да побърза, той засили крачка, Светлините от Турката граница се виждаха, те бяха близо. Но изведнъж се чу глас който прониза Фарид като с нож.
-Бежънци!
Пропукаха пушки, няколко войника се прецелиха в семейството и заплашиха, че ще стрелят.
-Бягайте- Каза Фарид и разпери ръце.
-Не-Каза Майката на Джихад-Зейна.
Но беше твърде късно, чу се гръм и бащата на Джихад падна, той изкрещя с последните сили:
-Съжалявам Джихад, съжалявам, че не ти дадох това, което аз нямах.
Момчето се разплака, заваля, дъждът намокри безпомощните клетници, когато се чу още един пукот и Зейна падна мъртва на земята.
-Няма време, трябва да побързаме иначе ще стане лошо.-Каза бабата на Джихад и го хвана за ръката, дъждът се усили и скри двамата страдлци от очите на властта, Джихад плачеше, но продължаваше да тича, знаеше какво го чака, ако остане, там. От очите на баба му Нур се стичаха сълзи, тя тичаше и се опитваше всячески да се раздвои междо Джихад и живота. След няколко минути пълно мълчание и непрекъснато тичане двамата стигнаха почти без дъх при Турската граница, Нур каза на Джихад тихичко и любящо:
-Съжалявам.-След това двамата се прегърнаха, дъждът ги обливаше, но това беше най-малкото от тук на там ги чакаха още повече страдание, още повече болка. Те нямаха паспорти.
Съсипаната мачата
След осем месеца, Джихад и Нур преминаха Турската граница с помощта на други бежанци от Сирия, след това, се нанесоха в хотел и на сутринта със същата група отпатуваха за Шанлъурфа, Сирийските бежънци им дадоха храна и пари, след това им дадоха фалшиви паспорти и докоменти. След осем месеца, Джихад започна да учи Турски и на края на 2014 вече можеше свободно да го говори, след година 2015 вече, започна да учи, но той имаше прблем, беше Аутист, но баба му все още не знаеше.
Джихад странеше от другите никога никой не заговаряше, все стоеше в ъгъла, често пъти са го обиждали и псували, но той беше просто една крешка душа, той имаше Аутизъм и си личеше. Но имаше и мечти, той искаше да стане актойор, Нур го подкрепяше, но знаше, че това нама как да стане.
-Добре ученици, сега искам да напишете какви искате да станете като пораснете, гелеми.-Каза силно и гласно учитилката на класа, след което седна.
Джихад се огледа, погледна първо бялата дъска след това белия лист и написа жизнен и изпълнен с надежда:Актйор. След което стана и после пак седна, и пак стана, и пак седна. Ще се учудите защо ви го казвам, но това действие е присъщо за Аутистите, повтарящите се стереотипни действия бяха присъщи за Джихад, никой не им обръщаше внимание, но едно дете забеляза, странното повтарящо се действие.Момчето беше изключително умно казаваше се Джем, то разбра, че нещо не е наред, с Джихад и реши да го проучи. След няколко минути учителката стана и попита:
-Готови ли сте, а ти Джихад.-Попита учителката.
Джихад поклати глава в знак на ‘да’ и уителката го избра с едно убедително “Давай”, Джихад с силен глас пълен с надежда, че няма да има присмех каза:
-Когато стана голям аз ще бъда актйор.
Но не, казанато не беше подминато, в стаята избухна силен смях, дори и учителката леко се подхилкваше, опитвайки се да сподави смеха си. Джихад се ослуша, всякаш някой го шибна с камшик. Очичките му се насълзиха и той ревящ излезе от стаята.
Момчето го прие много тежко, общо взето плака цяла, нощ баба му многократно се опитваше да му помогне, но всеки път всичко завършваше с неуспех. Джихад за нея беше единственото нещо за което тя живееше, просто сърцето и се късаше когато, го гледаше да плаче и да се терзае от мъка, Нур също лягаше и започваше да плаче, след това сядаше на дивана и плачеща, започваше да чете криминални романи, сълзете се стичаха от лицето и, четяйки за мъката на хората, след това тя затваряше романа и със сълзи на очи ключваше телевизора на “Най-смешните домашни видео клипове” по Фокс, но това още повече я разплакваше, защото тя гледаше щастието на другите, но не можеше да си подсигури свое.
Краят
Джем може да беше много умен, но колкото умен толкова и безсърдечен и жесток беше, вечерта той реши да провери какво беше онова действие от срана на Джихад, за това реши да провери в книгата “Психология с доктор Сроу” и какво откри, всъщност, според книгата Джихад имаше точните характеристики на Аутист, това монотомно ставане и сядане, само осамотяване и другите, странносрти в Джихад, го посочваха. Джем откри какво му беше на Джихад и на сутринтта щеше да го покаже. Той подготви книгата за чантата, преди да я постави нещов сърцето го заболя, той изпита някакво странно чувство, това беше съвест. Която му задаваше въпроса “ Защо, какво ти е направило момчето???” Джем разкара това чувство и натика дебелта книга в раницата, след това легна на мръсното си и оцапано с петна легло и заспа. Лунната светлина го огряваше изцяло, виждаше се лукавото, но дяволски спокойно лице на един лукав и лош човек.