entrymusic
11-11-2013, 16:52
Не бях писал от години така че ако има разминавания и неориентираност, простете.
Напоследък се чувствам обграден от куп глупости и имах нужда да изхвърля боклука от мозъка си.
Казвам се Стоян Гогов.
На 20г. съм, 2 курс студент във Варна, принципно съм от гр. Сандански.
Не знам дали това трябва да се казва, тъй като за пръв път си позволявам да пиша тук.
Явно имам някаква нужда да го споделя и да се види от повече хора - не съм от просто търсещите внимание, а пък повечето неща които съм писал съм запазил за себе си.
Дано ви хареса.
Ако някой иска да се свърже с мен да си лафим може да ме открие тук - https://www.facebook.com/entrymusic
Отворен човек съм, амбициозен и позитивен - макар че творбата е малко по-тежичка.
"ЖЕНАТА КОЯТО СРЕЩНАХ"
Бях пиян. Замаян. Объркан. Къде бях? Защо бях там?
Не знам.
Прибрах се вкъщи. 5 етажа ми се видяха като 100.
Тя беше сама. Облечена в бяла дантелена рокля
Седеше на стол. Чакаше ме. Бе станало нещо.
Чувствах, че я познавам. Чувствах я близка. Но срещал ли съм я преди?
Погледнах я. Погледът й бе суров, мрачен. Ядосана ли е? Или сърдита?
Не знам.
Студено е. Зима е. Климатикът - изключен. Защо? Толкова въпроси... побърквам се.
Тръгнах към нея. Хаосът ме плашеше. Мистерията - още повече.
Спънах се. Паднах. Нима така винаги се получава?
Изправих се. Видях нещо. Парче от счупена стъклена чаша се бе забила в ръката ми.
Болка нямаше. Не усещах нищо. Кръвта се стичаше бавно по дланта ми. Защо имаше счупена чаша?
Не знам.
Мислите прескачаха от единият в другият край на главата ми. Не знаех какво се случва.
Тя не бе дори помръднала от мястото си. Седеше. Гледаше. Зловеща е картинката.
Вече бях до нея. Протегнах се. Опитах да я докосна. Да погаля лицето й. Да целуна шията.
"Недей" - прошепна тя. "Седни" - продължи в същият тих тон. Защо не дава да я докосвам?
Не знам.
Плавно се наведе под масата. Повдигна шише и ми го подаде. Червено българско вино. Класика.
Казах й, че съм пиян. Тя знаеше. Пред мен стоеше празна чаша. Същата като счупената. Сипах си. Отпих.
"Харесва ли ти?" - попита ме. Беше добро. Не отрекох.
"Къде е твоята чаша, защо не пиеш и ти?" - поинтересувах се.
"Аз пих." - отвърна някак си самотно, но и щастливо. Парадоксално звучи нали?
"Тръгвам" - рече ми тя. "Къде?!" - попитах изненадан. Не каза нищо. Защо?
Не знам.
Отиде до прозореца. Голям, обхващащ почти цялата стена. Отвори го и се наведе.
Опитах да стана. Не можех. Какво се случваше? Предусещах болка. Най-накрая.. почувствах нещо.
Тя ме погледна. Гледаше ме с обожание. Не беше сърдита, разбрах. Нито ядосана.
"Благодаря ти." - чух да излизат думите от устата й едвам едвам недоловими.
Чашата беше нейна. Кръвта - болката. Виното - любовта. Тя - споменът. Без да се замисли скочи през прозореца.
Изведнъж сякаш оковите от мен изчезнаха и отидох до прозореца.
Нямаше и следа от нея. Усетих полъха на студеният зимен вятър. Изтрезнях. Разбрах всичко. Илюзия. Спомени. Халюцинации плод на много алкохол. Това беше.
Тя никога не е била там реално. Загубих я. Загубих я веднъж преди години. Загубих я втори път сега.
Дали това обаче не беше знак? Дали не иска да продължа напред, след като този път не болеше.
Дали пък ми показа, че иска да отида при нея? Дали просто ме навести ей така случайно?
Бях на ръба. Готов да скоча. Гледах надолу и виждах единствено мрак.
Защо да не скоча? Не. Би било глупаво. Тя не иска това. Не може да е така. Представите ми са замъглени.
Какво да правя? Дилемата е болезнена. Чудя се. Ще я срещна ли отново някога... някъде? Знам ли?
.................................................. .................................................. .................................................. ..
Знам. Ще я срещна. Не сега, не днес, не утре. А някога.
А днес какво? Ами живей. Просперирай. Обичай човече. Бъди обичам. Търси любовта. Опитвай. Тя това иска.
А когато е писано..... и ако е писано - и нашият час ще дойде.
Напоследък се чувствам обграден от куп глупости и имах нужда да изхвърля боклука от мозъка си.
Казвам се Стоян Гогов.
На 20г. съм, 2 курс студент във Варна, принципно съм от гр. Сандански.
Не знам дали това трябва да се казва, тъй като за пръв път си позволявам да пиша тук.
Явно имам някаква нужда да го споделя и да се види от повече хора - не съм от просто търсещите внимание, а пък повечето неща които съм писал съм запазил за себе си.
Дано ви хареса.
Ако някой иска да се свърже с мен да си лафим може да ме открие тук - https://www.facebook.com/entrymusic
Отворен човек съм, амбициозен и позитивен - макар че творбата е малко по-тежичка.
"ЖЕНАТА КОЯТО СРЕЩНАХ"
Бях пиян. Замаян. Объркан. Къде бях? Защо бях там?
Не знам.
Прибрах се вкъщи. 5 етажа ми се видяха като 100.
Тя беше сама. Облечена в бяла дантелена рокля
Седеше на стол. Чакаше ме. Бе станало нещо.
Чувствах, че я познавам. Чувствах я близка. Но срещал ли съм я преди?
Погледнах я. Погледът й бе суров, мрачен. Ядосана ли е? Или сърдита?
Не знам.
Студено е. Зима е. Климатикът - изключен. Защо? Толкова въпроси... побърквам се.
Тръгнах към нея. Хаосът ме плашеше. Мистерията - още повече.
Спънах се. Паднах. Нима така винаги се получава?
Изправих се. Видях нещо. Парче от счупена стъклена чаша се бе забила в ръката ми.
Болка нямаше. Не усещах нищо. Кръвта се стичаше бавно по дланта ми. Защо имаше счупена чаша?
Не знам.
Мислите прескачаха от единият в другият край на главата ми. Не знаех какво се случва.
Тя не бе дори помръднала от мястото си. Седеше. Гледаше. Зловеща е картинката.
Вече бях до нея. Протегнах се. Опитах да я докосна. Да погаля лицето й. Да целуна шията.
"Недей" - прошепна тя. "Седни" - продължи в същият тих тон. Защо не дава да я докосвам?
Не знам.
Плавно се наведе под масата. Повдигна шише и ми го подаде. Червено българско вино. Класика.
Казах й, че съм пиян. Тя знаеше. Пред мен стоеше празна чаша. Същата като счупената. Сипах си. Отпих.
"Харесва ли ти?" - попита ме. Беше добро. Не отрекох.
"Къде е твоята чаша, защо не пиеш и ти?" - поинтересувах се.
"Аз пих." - отвърна някак си самотно, но и щастливо. Парадоксално звучи нали?
"Тръгвам" - рече ми тя. "Къде?!" - попитах изненадан. Не каза нищо. Защо?
Не знам.
Отиде до прозореца. Голям, обхващащ почти цялата стена. Отвори го и се наведе.
Опитах да стана. Не можех. Какво се случваше? Предусещах болка. Най-накрая.. почувствах нещо.
Тя ме погледна. Гледаше ме с обожание. Не беше сърдита, разбрах. Нито ядосана.
"Благодаря ти." - чух да излизат думите от устата й едвам едвам недоловими.
Чашата беше нейна. Кръвта - болката. Виното - любовта. Тя - споменът. Без да се замисли скочи през прозореца.
Изведнъж сякаш оковите от мен изчезнаха и отидох до прозореца.
Нямаше и следа от нея. Усетих полъха на студеният зимен вятър. Изтрезнях. Разбрах всичко. Илюзия. Спомени. Халюцинации плод на много алкохол. Това беше.
Тя никога не е била там реално. Загубих я. Загубих я веднъж преди години. Загубих я втори път сега.
Дали това обаче не беше знак? Дали не иска да продължа напред, след като този път не болеше.
Дали пък ми показа, че иска да отида при нея? Дали просто ме навести ей така случайно?
Бях на ръба. Готов да скоча. Гледах надолу и виждах единствено мрак.
Защо да не скоча? Не. Би било глупаво. Тя не иска това. Не може да е така. Представите ми са замъглени.
Какво да правя? Дилемата е болезнена. Чудя се. Ще я срещна ли отново някога... някъде? Знам ли?
.................................................. .................................................. .................................................. ..
Знам. Ще я срещна. Не сега, не днес, не утре. А някога.
А днес какво? Ами живей. Просперирай. Обичай човече. Бъди обичам. Търси любовта. Опитвай. Тя това иска.
А когато е писано..... и ако е писано - и нашият час ще дойде.