PDA

View Full Version : "Преродих се" - Стоян Г.



entrymusic
11-15-2013, 10:22
Тези дни ме е налегнала есенно-зимна муза явно.


„Преродих се“

Преродих се. Чувствам се жив. Най-накрая.

Петък е. 11:18 часа. Навън е студено. Духа вятър. Току що се прибрах в квартирата.
Денят започна рано – още от 6 сутринта. Лекциите бяха приоритет. Едвам едвам успях да се откъсна от така твърдото, но затоплено от тялото ми легло. Миналата нощ бе дълга. Легнах си към 3 сутринта. Спал съм има няма 3 часа. Лекциите не минаха добре. Слаб резултат от контролно. Разочаровах се. Толкова труд отиде на вятъра. Прилоша ми. Болки в корема започнаха да се появяват постепенно. Едва ли заради контролното. Цигарите и гладът. Те са виновни. Закуската и днес отсъстваше от менюто ми. За сметка на това Емо бе така добър да ми услужи с цигара. Не издържах всички предвидени учебни часове. Тръгнах си. Пламен ме качи в колата си. Потеглихме.
Мислех. Мислех непрестанно. Не можех да бъда спокоен. Напрягах се. Мамка му.
Прибрах се вкъщи. В квартирата де. Трябваше да свърша няколко неща. Едно от тях бе да закупя електронен учебник по Счетоводство. И таз добра – 16лв. трябва да дам. Хубава работа. Нямаше как да го направя от компютъра затова отново награбих дебелото яке и се втурнах към мястото откъдето да осъществя тази дейност. Пътешествието протичаше почти както всеки път. Слушалките в ухото. Музика. Малко преди да достигна желаната дестинация буквално на милиметри се разминах с един голям човек. Голям за мен. Голям и за други футболни запалянковци. Георги Илиев. Обърнах се и го погледнах. Стана ми някак приятно да видя човек от обществото на улицата. Точно като мен. Точно като повечето хора. По чантите които носеше разбрах, че е бил да купува хранителни продукти. Както и да е. Влезнах в офиса за парични преводи ,който бе на няколко метра от „срещата“ ми с г-н Илиев, и направих необходимото. Тръгнах да се прибирам. Извървях около стотина метра и тогава се случи нещо. Нещо наистина вълшебно. Магическо. Сякаш бях под въздействие на опиат. Първоначално се загледах в хората. Хората бе. Бях над тях. Чувствах се над тях. Виждах ги като миниатюрни пешчици, дребни създания които ходят нанякъде, бързайки. И повечето – намусени. SIMS. Това ми дойде първо наум. Играта която милиони по света играеха. В този момент пред мен сякаш се появи огледало. Загледах се в него. И аз бързах. За къде обаче? ХА! Усетих се. Спрях. Бях се спрял точно на кръстовище. Светофарите отброяваха секундите си. 49.48.47.......... 1. Зелената светлина се появи със знак, че мога да премина. Не исках. Затворих очи. Отпуснах се. Опитах да почувствам всичко около мен. Да си го представя. Да го усетя истински. Премина ми и мисълта, че може да ме помислят за луд. Добре, луд съм. Но съм истински. Отворих очи. Виждах всичко, буквално. Бях се слял с живота. С природата. С душата си. Дърветата се люлееха от вятъра. Капеха листата от тях. Есен е, но сякаш бе зима. Същите тези листа, подухвани от лютият ветрец сякаш се надпреварваха по улиците кой ще стигне по-бързо някъде си. Точно както и автомобилите. Е, листата няма да предизвикат катастрофи поне. Хората минаващи покрай мен подхвърляха по един странен, изумен и недоверчив поглед към моята особа. Игнорирах ги. Толкова беше приятна обстановката, че исках още, и още. Вгледах се повече. По-дълбоко. Видях и сградите. Сиви, мрачни на вид, стари блокове се извисяваха над останалите неща. Като в лабиринт. Седят и не мърдат. Можеш да си представиш дори как те гледат. Но какво пък – нищо не могат да ти сторят. Природата е с теб. Това си повтарях. Вече няколко пъти светофарът бе ми дал възможност да пресека. Време беше. Пресякох. През цялото това време, през цялото усещане на тази магическа атмосфера в ушите си чувах някаква песен. Не знам как се казва. Пееше се мисля нещо от типа на „Release my body”. Синхронът бе на лице. Господи, бях толкова въодушевен. Никога преди не се е случвало такова нещо. Поне не на мен. Често хората повтарят заучени фрази чути или прочетени, дават съвети в които самите те не знаят как да повярват, а ето такива моменти като този остават назаден план – така се губи истинското. Още нищо не е свършило обаче. Продължих пътят си. Бях почти до сградата в която живея. До нея има малка площ със засадени цветя. Погледнах ги. Те пееха своята песен. Танцуваха дори в същото това време. Сякаш усещаш как цялата природа на този свят оживява. Това не е нещо ново и различно. Но днес аз живях с нея.
Сякаш тя ме приканваше да се науча още повече как да я пазя. Как да покажа на другите да я пазят. Толкова ли е отчаяна и тъжна, че иска помощ от човек? Явно да. Ако загубим нея, то какво ще ни остане? Кимнах глава. Усмихнах й се и продължих с бавни крачки. Не бързах. Исках това усещане да продължи. Знаех, че краят е близо. Нищо и това е достатъчно. Стигнах до входа на блока. Извадих ключовете от джоба си. Лицето ми бе замръзнало от вече ставащият все по-вледеняващ студ навън причинен от вятъра. И все пак не исках да всичко да свършва. Няма как за жалост. Свърши. Влезнах вътре. Качих се по стълбите. Повиках асансъора. В този миг слушалките ми загубиха сигнал и музиката изчезна. Знаците бяха достатъчно ясни. Нямаше я музиката, нямаше го усещането. Всичко ей така за части от секундата изчезна. Сякаш апокалипсис заличи цялата тази красота. Заличи я, но само външно. Вътре в мен се роди нещо ново. Нещо още по-красиво и силно. Главата ми и сърцето ми най-накрая работеха нормално и като отбор. Знаех какво следва. Знаех какво трябва да правя от тук насетне в живота ми. Знаех как да го правя. Качих се. Отворих вратата към квартирата. Закачих якето си на стената. Влезнах в стаята си. Съквартирантът ми още спеше. Стана ми тъжно за него, защото не е изпитал това което аз допреди минути. Е, всеки си знае как му е по-добре. Време бе да седна и да пиша. Трябва да споделя това изживяване с всекиго. Стига алчност.
Жив съм.

StoichoRusinov
12-03-2013, 05:37
Виж виждам, че никой не ти е отговорил в тази тема. За това аз ще го направя. Така, според мен този разказ беше малко скучноват. Мислиш ли? Но все пак, беше доста добре написан. Според мен трябва да помислиш за нещо по мащабно и да сложиш фантастичен елемент. Тук ти просто си си купил някаква ел.книга и като си излязал от магазина си се почувставл вълшебно. Направи го по-заплетено. Също друга лоша черта е според мен,времето непрекъснатото конкретизиране и намекване къде живееш.Колко си беден, как не си ял, тук аз се почудих, нямаш пари, време или просто, не знам какво... Конкретизаш, как непрекъснаро пушиш, това е добре, ако искаш да създадеш, мнение за героя си, че е "bad boy", но не е добре, ако искаш хората да гледат героя ти от позитивната страна. Ама... Съветвам те да обмислиш добре идеите си и да напишеш нещо каро новела. ;-)