Lilanda
11-28-2013, 20:36
...мисли.
Няма да ви карам да ми четете романите, нито ще искам съвети или нещо подобно. Просто имам нужда да събера мислите си на едно място. Нямам нищо против и да ми осерете темата, ако искате. 8-)
Спомен. Някак далечен и в същото време...ясен. 13 март 2011, неделя. Най-ужасната неделя някога. Предната вечер бях легнала късно и се събудих в 2 на обяд. Още със събуждането баща ми влезна в стаята с думите "Не искам да плачеш, тате. Дядо ти почина". Това бе първият път през живота ми, в който съм плакала с глас..С цяло гърло. Днешната случка..Всъщност две случки ме накараха да си припомня за тази неделя. Две катастрофи в нашия клас в един ден. В един момент говориш с приятели, веселиш се, смееш се като дебил...А в следващия разбираш, че баба ти е катастрофирала тежко и трябва веднага да тръгваш към болницата. Извърнах глава и я видях как плаче. "Ками, успокой се, всичко ще е наред. Трябва да хвана такси към болницата. Ками, само се успокой. Искаш ли да дойда с теб? Не, аз ще се оправя. Само ми извикай такси, моля те. Не, ще дойда с теб. [крясък]Не, няма.[/крясък] Добре, няма. Само се успокой". В момента, в който я изпратих, извадих телефона и набрах всеки, за който се сетих. Чух се с майка ми, с брат ми, с баща ми, с леля ми...Оставих него за накрая. Знаех, че разговорът ни ще е дълъг. Даваше свободно. Изчаках около 20 секунди и просто затворих. "Сигурно не е чул телефона." 2 минути по-късно опитах пак. 'Процедурата' се повтори още около 3-4 пъти. Побърках се от притеснение. Разревах се. Хленчих на рамото на най-добрия си приятел около 2-3 минути, но той бързаше...Звъннах му отново. Този път вдигна. Камък ми падна от сърцето. 20 минутен разговор с любимото човече ми оправи настроението горе-долу. И после втори срив.
Около 2 часа по-късно бях в автобуса. Обичам този един час-навън е студено, а аз седя на топло и гледам мантинелата, обладана от собствените си мисли. 6 декември, Никулден. Остава само една седмица до 100-годишнината на прадядо. И на него не му е лесно. Да гледаш как децата ти едно по едно си отиват и ти няма какво да направиш. Преходност. Всичко е прехедно. ВСИЧКО.
Сещам се за темата "Смисъла на живота". Някои го търсят, други са го намерили, а трети...Трети просто живуркат. Като се замисля май съм от третите. Жалко, но факт.
Мда...Много ми се събра тая вечер. Смятам да поприключвам...Утре пак.
Няма да ви карам да ми четете романите, нито ще искам съвети или нещо подобно. Просто имам нужда да събера мислите си на едно място. Нямам нищо против и да ми осерете темата, ако искате. 8-)
Спомен. Някак далечен и в същото време...ясен. 13 март 2011, неделя. Най-ужасната неделя някога. Предната вечер бях легнала късно и се събудих в 2 на обяд. Още със събуждането баща ми влезна в стаята с думите "Не искам да плачеш, тате. Дядо ти почина". Това бе първият път през живота ми, в който съм плакала с глас..С цяло гърло. Днешната случка..Всъщност две случки ме накараха да си припомня за тази неделя. Две катастрофи в нашия клас в един ден. В един момент говориш с приятели, веселиш се, смееш се като дебил...А в следващия разбираш, че баба ти е катастрофирала тежко и трябва веднага да тръгваш към болницата. Извърнах глава и я видях как плаче. "Ками, успокой се, всичко ще е наред. Трябва да хвана такси към болницата. Ками, само се успокой. Искаш ли да дойда с теб? Не, аз ще се оправя. Само ми извикай такси, моля те. Не, ще дойда с теб. [крясък]Не, няма.[/крясък] Добре, няма. Само се успокой". В момента, в който я изпратих, извадих телефона и набрах всеки, за който се сетих. Чух се с майка ми, с брат ми, с баща ми, с леля ми...Оставих него за накрая. Знаех, че разговорът ни ще е дълъг. Даваше свободно. Изчаках около 20 секунди и просто затворих. "Сигурно не е чул телефона." 2 минути по-късно опитах пак. 'Процедурата' се повтори още около 3-4 пъти. Побърках се от притеснение. Разревах се. Хленчих на рамото на най-добрия си приятел около 2-3 минути, но той бързаше...Звъннах му отново. Този път вдигна. Камък ми падна от сърцето. 20 минутен разговор с любимото човече ми оправи настроението горе-долу. И после втори срив.
Около 2 часа по-късно бях в автобуса. Обичам този един час-навън е студено, а аз седя на топло и гледам мантинелата, обладана от собствените си мисли. 6 декември, Никулден. Остава само една седмица до 100-годишнината на прадядо. И на него не му е лесно. Да гледаш как децата ти едно по едно си отиват и ти няма какво да направиш. Преходност. Всичко е прехедно. ВСИЧКО.
Сещам се за темата "Смисъла на живота". Някои го търсят, други са го намерили, а трети...Трети просто живуркат. Като се замисля май съм от третите. Жалко, но факт.
Мда...Много ми се събра тая вечер. Смятам да поприключвам...Утре пак.