СПЕШНО !!

[TheVampire_38]

Здравейте! Преди малко разбрах, че утре имаме класна-работа по Литература. Та темите които ни е дала госпожата ги няма никъде в интернет :( Моля ви някой да ми помогне с търсенето на сродни теми.

Темите са следните:
Персоналното разнообразие в Декамерон - ЛИС
Господаря и слугата в Дон Кихот - ЛИС
Универсалния смисъл на трагедията Хамлет - ЛИС

П.С. Извинявам се грешките при писането, пиша от телефона си ..

[Dam Yeo Wool]

Ако приемем че "Декамерон" от Бокачо е литературното огледало на ренесанса:

Ренесанса, най-плодотворната епоха в човешката история, настъпва когато чумата завладява Европа. Любовта към бог не е толкова силна. С Възраждането идва една нова култура на антропоцентризъм, където живота вече е в ръцете на човека. Променят се коренно възгледите на европейците във всеки аспект от бита и духовното.
„Декамерон” е книга, написана за възродения човек. Героите на новелите, както и самите разказвачи вече са Ренесансови хора с нови разбирания и идеи. Контраст със средновековието проличава в модерното отношение към любовта, бога, жените, отмъщението, към смеха и веселието.
Разказвачите – седемте дами и тримата младежа са ярък пример за хора на Ренесанса. Действията които предприемат в началото на романа показва най-добре техните качества. Те са млади и постъпват разумно. Не се подвеждат по останалите, които в страха си от чумата се отдават на похотливост, хазарт или други недобродетелни занимания. Десетимата се оттеглят от града, където в този период цари недобродетелното и непристойното поведение. Постъпват по най-добрия възможен начин по който могат за да спасят живота – най-важната ценност за новата епоха. Те бягат от грозните гледки и опасността. Отдават се на веселие – израз на жизнерадостността на Ренесанса. Въпреки, че са млади мъже и жени, те не пристъпват границата на благоприличието. Има ред, а не хаос. Не прекаляват с нищо. Водят се от разума. Всички тези качества правят десетимата разказвача Ренесансови хора.
Като такива те имат ново, модерно отношение към нещата от живота. Пример за това е любовта. Тя е разгледана цялостно от автора, понеже е най-прекият път към щастието. Героите му се стремят всячески да я задоволят и на това се гледа с одобрение, защото според разбиранията на Ренесанса физическите потребности са най-важни. Шестата новела, разказана третия ден, новелата за Катела и Ричардо, показва че правилното разбиране за любовта, това, което носи щастие, е именно плътското. Хората воюват за него. Като начин да спечелиш любов се намесва хитростта. Пример е разказът за коняря и краля. Но в любовта не може само да се хитрува. Това се наблюдава в първата и деветата новела на петия ден. В тях се вижда, че героят трябва да е благороден и всеотдаен за да спечели дамата на своето сърце.
Отношението към жената в „Декамерон” също е различно от средновековното. Седемте дами се приемат за непостоянни, вироглави и малодушни. Дионео обаче твърди, че групата им се основава благодарение на женския разум, че заслугата не е на мъжете. Дамите от новелите са представени като съобразителни, тактични, остроумни и достойни – добродетели на Ренесанса. Шестият ден започва с разказ, в който жената проявява тези качества за да пребори словесно мъж. Това е нова светлина, в която се представя дама. В шестата новела на деветия ден също има подобен момент. Там жената се представя като човек, който търси начин да задоволи любовта си, но и придава благочестивост на ситуацията. Дамата бива равнопоставена на мъжа.
В новата епоха отношението към църквата се променя изцяло и това проличава и в романа на Бокачо. Ренесансовата култура е антропоцентрична. Вярата в бог остава силна, но отношението към църквата се променя. Църковните ритуали са обявени за самоцелни. Бокачовите думи осмиват свещениците и монасите като хора, които не служат на бога, а само на себе си. Същото показват и новелите, където църковните служители винаги са разобличени. В новелата за Мазето и монахините, в тези за монасите Рустико и Алберто проличава, че църковните служители с нищо не се различават от обикновените хора. Те също търсят задоволяване на любовта си с цената на всичко.
Отмъщението е един от белезите на Ренесансовия човек. То е често срещано в разказите на седемте дами и тримата младежа. В отминалата епоха е било средство, използвано от боговете, докато сега с него си служи човекът. Хората си служат с отмъщението когато са наранени или огорчени. За тях то е просто още една възможност да творят.
В средновековието смехът е бил олицетворение на дявола. В „Декамерон” той е начинът да се отърсиш от тревогите си и да се насладиш на живота. Десетимата разказвачи се вкопчват в смеха и веселието като единствената възможност да се спасят от заобикалящата ги ужасяваща реалност.
„Декамерон” е една от вечните книги на литературата. Той е един от първите романи на Ренесанса. Скандализирал е обществото до толкова че самият автор се отказва от творбата си. Но произведението ще остане неизчерпаем източник за битовите и духовните проблеми, които вълнуват новия, ренесансовия човек.

------------------------------------------------------

Светът в “Декамерон “ е този , в който персонажите проявяват различни страни от характера си , разкривайки своята жизнена философия . Чрез разказаното в новелите читателят има възможността да се докосне до човешките взаимоотношения , отразени в Бокачовата творба . Те са изпълнени с лични амбиции, пристрастия , мъдрост , наивност , добронамереност, злост или завист .

По своята композиция “Декамерон” е замислен като сборник с разкази . Книгата съдържа сто новели , разказани за десет дена от седем жени и трима мъже . Самият автор дава тълкувание на жанровия смисъл : “…в подкрепа и за утеха на всички обичащи …възнамерявам да разкажа сто новели или басни , или параболи , или истории , както щете ги наречете “ . Всеки ден се избира крал или кралица , като те решават каква да бъде темата и разказват по десет новели . Често те се обединяват от общ замисъл . На пръв поглед това изглежда странно , като се има предвид хаусът , който цари в града. Не трябва да забравяме , че героите се намират на място , на което прекрасната природа и чистят въздух заместват досегашните им тревоги . Така се създава уютна атмосфера , в която човек може да разсъждава върху смисъла на ценности от живота . Обсъждайки такива теми , героите достигат до проблема за човешките недостатъци , които преди са били осъждани и строго наказвани , а това най- често са любовната страст или плътската наслада . Сега те се възпримат по – благосклонно . Въпреки чумната епидемия някои човешки качества дълбоко са пуснали своите корени и не могат така лесно да бъдат премахнати от живота на хората .

“Декамерон” представлява един нов ренесансов поглед към живота и ценностите в него . Той е осъществен с помощта на Бокачо , като интересното е ,че хуманното начало , което авторът се опитва да съживи , е нарушено през Средновековието , защото по това време се е смятало , че интересът към човешкото тяло и неговите потребности е грях , който не трябва да се споменава .

Сюжетът започва в църквата “Санта Мария Новела “ , а това показва тяхната обич към Бога . Във времето , в което стотици хора умират от коварната болест , младите мъже и жени са намерили сили и желание да се помолят за тяхното здраве и дълголетие . Героите обаче не решават да прекарат времето си в молитви , а точно обратното отиват далеч от града, където забравят досегашните си тревоги , прекарвайки дните си в забавления . Младите хора предпочит райската природа пред светата обител , защото това е една от промените в техния живот след настъпването на Ренесанса .

Героите следват своя разум , като по този начин прекарват десет незабравими дена . За кралица на първия от тях е избрана Пампинеа , която със своята строгост се оказва чудесен организатор . Тяхната група трябва да се забавлява , без да има някакви проблеми . Седемте дами служат за вдъхновението на мъжете , като те едва ли биха се справили без нежната половинка от човечеството . Самият автор акцентира върху това по един или друг начин . Жените са приятна компания за мъжете не само със своите истории , но и с качествата , които притежават . Времето , прекарано заедно им доставя взаимно удоволствие и радост . Младите герои са избрали живота пред смъртта и го живеят според техните неписани правила и закони . Мястото , където се развива действието контрастира на мрачната обстановка от големия град . Времето им преминава сред “шеги и закачки”. Любимо занимание за младите хора са песните . Те най-често са “весели и приятни “ . Героите обсъждат различни теми , като основното правило е да говорят само за “приятни неща”. Много често младите хора са осъждани за своето действие , като са обвинявани в безделие , но Пампинеа дава много точен отговор на това : “Всеки , който се е родил на този свят има естественото право да поддържа , да пази и защитава , доколкото е възможно , своя живот …”. Те впечатляват с това , че не стоят безделно , а търсят път за спасение . Героите го намират на едно място , което може да бъде сравнено с рай : “Там се чува песента на птиците , зеленеят се хълмовете и долините … навсякъде е пълно с какви ли не дървета, а небето изглежда по- просторно ...” . Контрастира не само облика на “райското място” с този на големия град , но и поведението на различните хора . Едните са избрали доброволно смъртта , докато другите се стремят да избягат от нея , напускайки мястото, където се развива болестта . Тези хора се ръководят от максимата , че най- силното лекарство срещу всяка болест е силата на духа . Героите избират техния лек да бъде разказването на различни забавни и поучителни истории . Всички те са свързани с човека , като едни от най- честите теми са за : любовта , изневярата , съдбата , разумът и човешките добродетели . Разказаното ни насочва към това , че човекът представлява интерес със своя разнообразен , пълноценен земен живот , като той е предаден по един нов начин , подчинен изцяло на хуманизма . Често в новелите се разказват истории , представят се различни недостатъци от човешкия живот , като по този начин те служат за урок на всички останали .

В преобладаващата част от новелите водещ е мотивът за любовта . Тя е представена като силата , която движи света . На нея са подвластни всички ...

[Dam Yeo Wool]

..“Трагедията на хуманиста Хамлет“..

Великият драматург Шекспир засяга в трагедията „Хамлет” проблеми, актуални и днес. Безсмъртните идеи на творбата будят размисъл у съвременния читател четири века по-късно. В образа на Хамлет творецът въплъщава идеите и устремите на Ренесанса,на новото време. Още при пристигането си от Витенберг, Хамлет усеща потискащата атмосфера на стражевата площадка - психологически израз на обществения нравствен облик на Елсинор. Тревожните предчувствия на Хамлет за идващо зло и необратими, разрушителни процеси в обществения живот се потвърждават от думите на Марцел: „...има нещо гнило в Дания”. Контрастът между човешките преживявания и празничния блясък на дворцовата зала в Елсинор засилват безпокойството на датския принц. Хамлет е изправен пред реалната драма на времето, в което живее, рефлектирала в собствената му човешка съдба. Въведен е конфликтът между човек и време, водещ в трагедията на Шекспир. Хамлет близа в конфликт с елсинорското общество. Получил образованието си в светския университет във Витенберг, мислещата личност Хамлет не може да понесе несъответствието между хуманистичните си идеали и жестоката действителност.

Едва завърнал се, той се среща с предателството и злото. Морално и нравствено извисен над средновековните принципи, Хамлет се разочарова от горчивата истина: Дания е „образцов затвор”, а семейството му е пред нравствено Крушение. Последната предпоставка за неизбежния конфликт е вестта на призрака за жестокото убийство на крал Хамлет. Оттук нататък целта на датския принц е вече ясно очертана от традициите на средновековния морал: да отмъсти за смъртта на баща си. Това обаче поставя и началото на неговия трагизъм.

Хуманистът, завърнал се току-що от Витенберг, носи нови идеи за човека, които трагично раздвояват съзнанието му между идеите за властта и родовата чест, от една страна, и ренесансовата идея за нравствените измерения на „престъплението и наказанието", от друга. Отмъщението губи смисъл чрез ново убийство. Този акт на възмездие е присъщ на средновековен Елсинор. Призракът на убития крал е верен на своето бреме. Идва от миналото, изисква действия, несъвместими с новата ренесансова епоха. Така Хамлет влиза в конфликт с моралните императиви на бащината воля. Не може да убие чичо си, защото с неговата смърт моралната деградация на Елсинор няма да спре. Разрушителните процеси б обществения живот ще продължават.

Хамлет иска и знае, че трябва да отмъсти за смъртта на баща си. Защо тогава Шекспировият герой - въплъщение на благороден стремеж към справедливост и свобода, се баби? Надраснал спонтанните и прибързани пориви към необмислени действия, типични за Средновековието, Хамлет търси причината за моралното падение на човешкия род. Той не е страхлив, безволев или малодушен човек. Вътрешното раздвоение на героя разкрива психологично изграден драматургичен образ. Колебанието на Хамлет не е израз на слабост, а търсене на по-хуманен изход от неразрешимия трагичен конфликт:

Без бряг е времето! О, скръбен дял -
нима аз бих го в брегове сновал?

Тези думи на героя разкриват хуманистичната проблематика и общочовешкото в творбата: борбата с неправдата и злото е нравствен дълг за истинския човек. Духовната трагедия на Хамлет се състои в това, че той вече е осъзнал непосилността на своята задача - да се изправи сам срещу силите на злото, осъзнал е безсилието си да се бори с него. Самотата в елсинорското общество още повече изостря душевната му болка. Претърпял поражения от всички страни, загубил баща, майка, любима, приятели, той се чувства сам срещу „море от мъка”. В монолога „Да бъдеш или не” Хамлет изповядва загубената вяра в доброто у човека. В този момент неговият трагизъм постига кулминационен връх. Болезнено преживяната безизходност на ситуацията е причина за благородното възмущение на героя: „неправдата на силния”, „мъките горчиви от отритнатата обич”, „потъпкването на законите”, „безочието на властта”. Скръбта и отчаянието често навеждат Хамлет на мисълта за самоубийство като изход от проблема. Но това не го отказва от намерението му. Борбената му натура не може да се примири с неправдите в живота. Съмненията му са съсредоточени около това, как да накаже братоубиеца, но сам разбира, че бездейства и се укорява с гневни думи: „поплювай”, „мухльо”, „подлец и низък раб”, „мечтател, глух към своя дълг”. Преценката на Хамлет за собственото му бездействие, размислите и съмненията го разкриват като истински хуманист от Ренесанса. Той търси сила в колебанията и съмненията. Гениалният творец не е лишил героя си нито от страданието, нито от депресията и колебанието. Равносметката му е тежка, болезнена, изпълнена с убийствена саможертвеност. Осъзнал дълбоко личната си невъзможност да преобрази света, Хамлет става борец за човешката си чест. Висотата на човешкото му съзнание се доказва от стремежа да воюва за човека, а не против него. Така той допринася за голямата борба против злото.

Потънал в меланхолия и тиха „лудост”, Шекспировият герой наказва своите врагове с ирония, хаплива сатира и философски доводи. Много скоро поведението му се променя, става действено и започват да се редят събития, предвещаващи развръзката на творбата. Хамлет е колкото готов да отмъсти за смъртта на стария крал, толкова е изпълнен и със съмнения относно справедливостта на взетото решение. Не убива Клавдий по време на молитвата му, защото страданията на обременената съвест са по-голямо наказание за съгрешилия, според ренесансовия хуманист, отколкото кървавото убийство.

Сложна е развръзката в Шекспировата драма, защото е голяма и сложна борбата, която води Хамлет в името на хуманното у човека. Смъртта му е трагична, защото той е сам в света на злото, но е и дълбоко оптимистична. Хамлет носи в себе си висотата на човешкия дух и истинското благородство, устрема на човечеството към справедливост. Той е въплъщение на хуманистичните идеали и красотата на човешката личност, посветила се на борбата за тяхното осъществяване в името на разума и правдата. Затова Хамлет е вечен и Шекспир - гениален, показал в трагедията си непреходните проблеми за дълг и чест. Финалът на произведението убеждава, макар и по странен начин - чрез осеяната с трупове сцена, че в човешкия живот има справедливост и разум, които внасят хармония в човешките нрави. Трагедията „Хамлет” - връх в творчеството на гениалния Шекспир, пресъздава една епоха на подлост и жестокост, срещу която воюва един човек, изпреварил съвременниците си, самотен, но дълбоко хуманен, който иска да съхрани най-възвишеното у човека. Това е трагедията на една обикновена и същевременно необикновена личност, която въпреки всичко вярва в човека на бъдещето.

[TheVampire_38]

Искрени Благодарности !!! :)