Няма такова мъчение

[GospodinNikoi]

защо е такова положението, как стана това, психически ли се разболях, има ли изход?
всички тези въпроси остават в тъмнината без отговор...
През деня всичко е наред с мен, но дойде ли нощта - с нея идват и мъченията. Безсънието ме преследва от дълго време, така както бясно куче преследва кола в движение, но с единствената разлика, че не се отказва. Усещам как бавно и сигурно ми изпива със сламка нормалния разум и душа ако все още не съм я продал. Самият факт, че се съмнявам, че деветте грама душа са в мен е доказателство, че я няма, но не искам да го призная пред себе си. Истинския Терор пристига с цялата си кавалерия за стотни от секундата след като мъгливата ми глава докосне безформената възглавница. Едно странно чувство се вселява в горната част на гръбнака ми, което дълбае с миниатюрна лъжичка и си проправя път все по-нагоре и по-нагоре. Какво ли ще стане когато достигне малкия мозък? Тъпата болка дали ще продължи или ще прерасне в остра и мъчителна, която да ме накара да захапя дулото и да копнея деветте милиметра олово да пръснат изтормозения ми мозък? Истината е, че не искам да знам отговорите на тези въпроси. Знам, че съм го заслужил с много неща, но въпреки това не мога да се примиря. Единственото което ще споделя е, че не съм човек за пример. Адът се стоварва върху мен когато започна да свиквам с глухата психическа болка в горните прешлени. Тогава се отприщва менталната болка ако мога така да се изразя. Минало, бъдеще, настояще - всичко това се смесва така както опитен инженер-химик смесва съставките за качествен мета амфетамин. Всяка една мисъл ме завърта и удря с метална ръкавица и огромна ярост. Дори самия Тайсън би завидял на тия крошета и ъперкъти. Мозъка ми става на бебешка каша от квартална кухня с малки парченца плодове, която я греба лакомо надвесения над мен нощен терор. По някой път изгубвам съзнание за кратко (заспивам), но сънищата са ми отвратителни, накъсани, несвързани, странни. Това състояние на полузаспалост ме изтормозва още повече така както немец тормози болен евреин в концентрационен лагер. Имам странното и параноично чувство, че някой нарочно забавя многократно времето, когато луната сложи тежката си ръка над земния ад. С настъпването на зората всички войни на мрака напускат и последен си тръгва палача, но само временно... и на двамата ни е ясно, че след залез слънце пак ще се срещнем и ще водим битките, които сме водили предната вечер. В тази война няма да има победители - ще има само оцелели, но истинския въпрос е каква е цената и с какво трябва да се заплати?

Просто исках да споделя и нищо друго

[heartshapedbox]

Харесва ми начина ти на изразяване.
Напомняш ми на:
http://epitaphvonweird.blogspot.com/

Не знам какво да те посъветвам иначе.

[DimovB]

Прекалено много мислиш. Това е проблема.

[s0b1esk1]

дръж се брат
http://www.youtube.com/watch?v=yowA-UOcoz0

[vladii]

Консултирай се със специалист,честно,не си правя шега.Късмет!

[huba_buba]

напиши книга!

[ma-ri-a]

Здравей!Аз попаднах във този форум съвсем наскоро,в една нощ подобна на твоите,в която лягам заспивам,събуждам се от поредния кошмар,ставам разхождам ,се лягам пак заспивам и пак във поредния филм на ужасите,но искам да ти кажа само едно безгрешни хора няма,няма и да има,защото тогава вече няма да са хора.При мен не се смесват минало, настояще,бъдеще,а има просто едно постоянно чувство за несвършена работа,не от ежедневието,просто знам че трябва да направя нещо,но поддяволите не знам какво и ходя напред назад с надеждата за някакво просветление,което не идва и понякога имам чувството че полудявам,нервите ми се опъват до краен предел,а може би е толкова просто ,може би наистина както казва huba_buba трябва да напишеш книга през времето когато не спиш,а аз след това през времето когато не спя да я прочета.Или да посееш едно дърво,а аз някакво цвете,може би трябва да се възползваме за да направим нещо хубаво.

[sofie]

Депресията е сериозно нещо, което не трябва да се подминава слека ръка. Консултирайте се с лекар, пийте мента глог и валериан. Ако не помогне, поне няма да навреди.

[GospodinNikoi]

Вероятно сте прави, че това е депресия, но няма изход от нея и до ден днешен.
Имам чувството че съм мъртъв отвътре и го карам на автопилот - яж, тренирай, изкарвай пари. Скитам се из тоя свят като грешен дявол без право на помилване. Всеки е извадил от гардероба "нормалния образ" и се рее из софийските прашни улици с една и единствена цел - да стигне върха. Кандидатите сме много и само шепа същества ще седят в джи класи по простата причина, че изкуствения подбор ще си свърши работата. Немалка е вероятността и аз да съм един от ходещите гробове, но нямам нищо против да се видя със жътваря. Ще ми се да видя хубавите неща, които този свят може да предложи, хаха но аз дори не знам какво да търся. Имаше до скоро едно хубаво нещо в живота ми, което не мислех че мога да срещна и да бъде мое. За изненада на вътрешните ми демони, които не спират да ме разкъсват, тя успя да ме спечели и да ми покаже какво е щастие, но живота си знае работата и вече сме много далеч един от друг. Телефона звъни, а в главата ми няма нищо... нито една мисъл. Поглеждам към дисплея и виждам някакъв странен текст, който мозъка ми не разпознава, и осъзнах след края на разговора с шефа ми, че сивото вещество в черепната ми кухина не иска да асимилира дори българския език, пък какво ли остана за други неща. Трябва да направя нещо по въпроса, но какво ли вече не пробва моя герой в приказката без щастлив край? Не знам? Или пък знам? Не ми се мисли по тези тежки екзистенциални въпроси присъщи на философите и психо(лозите). За сега ще си го карам на автопилота, пък дори и да има планина пред мен няма да направя нищо. Просто ще се настаня удобно на стола и като на кино ще гледам с интерес дали ще се размина или ще се разбия като по сценарий на Майкъл Бей.
Лека вечер

[Eagle 123]

Ей, брат, земи се стегни малко бе.. Какви са тия депресии, живота е толкова хубав, гледай отстрани на нещата. Един живот какво може да ти предложи - много труд, радост и тъга, печал и веселба, в края какво ставаме - шепа пепел, прах... Но в живота и малките неща са от значение, но те са и най - сладките - например да се сетиш къде си срещнал за първи истинската си любов, надявам се да я преоткриеш. Оптимизмът винаги е в помощ на човека ... Beneath this mask there is more than flesh. Beneath this mask there is an idea, Mr. Creedy, and ideas are bulletproof!!! Затова дерзай приятел, ще се справиш, давай си кураж, всичко е твоите ръце и съзнание.

[lemonseeds]

изяж един лимон

[GospodinNikoi]

Демоните продължават да ме ядат малко по малко и не дават покой на изтормозеното ми съществувание. Ако имаха физически образ и структура бих рязал парче по парче от тях докато седим на една маса обвита в романтична светлина. Дали нещата вече прерастват във физическа болка? Дори не мога да съм сигурен дали мозъка ми осъзнава разликата между тяло и ум. Организма ми си прави брутални ебавки с шибаното ми Аз... има една глуха болка, която се прехвърля от далака в черния дроб, от ляво средно рамо в диафрагма, от квадрицепс в ходило така както кухия патрон преминава в тялото на нещастната жертва. Разликата е че мъчението при мен ще е много по-дълго и разрушаващо. Най-странното е че сърцето не иска да ме отпусне... боли мамка му шибана и то особено много когато дишам. Кой си ти че да ми казваш колко дълбоко и кога да дишам, а? Кой ти дава правото да ме тормозиш така бе, копеле долно? За наказание следващия цикъл ще ти го направя по-тежък и по-дълъг. А сега ще драсна една черта за да те видя колко струваш (: След 1 час имам среща и ще гледам всички терори да си ги скрия добре, за да изглеждам нормално и щастлив. Писна ми да нося този костюм, но няма как - не трябва да се показва слабост.

[GospodinNikoi]

7:16 - телефона звъни с Astral Projection https://www.youtube.com/watch?v=p2cOy5Nbud0 - Виждам слънцето как пронизва тъмните щори, протягам се бавно и внимателно за да проверя лявото ми рамо как е. Изглежда, че почти не се усеща болка, но това е заради медикамента предназначен за едър рогат добитък. Отправям се към банята с неадекватни движения и леко дисбалансирана походка. За малко да ударя касата, но въпреки това всичко е наред. Пускам първо студена вода, за да усетя някое чувство (да разбера, че все още съм жив), после идва ред и на топлата, а докато тя се стича по празната ми глава и торса автоматично се замислям за смисъла на живота. Протягам ръка да взема душ гел-а, нанасям го върху тялото си и отново си напомням следващия път да не купувам YSL. Излизам от стаята за размишления (банята), взимам от закачалката тъмна блуза, тъмни дънки и се насочвам към стаята ми, все едно излизам на ринг по време на гала вечер. Слагам доспехите, сядам на масата и лакомо започвам да дъвча дебелите сандвичи (сутрин най-обичам домашно приготвени сандвичи с много месо и подправки). Докато зареждам организма ми с нужната храна за следващите три часа през главата ми минават какви ли не мисли, но по някое време си пускам сутрешната емисия да видя с какво се опитват да залъгват Българите и виждам, че и днес нищо не се е променило. Изпивам си сока на един дъх, транспортирам се пак до стаята за размишления, мия зъби докато гледам в една точка, а мозъка чегърта по черепа ми. Знам че си изтормозен и обременен, знам че боли на всяка крачка и всеки дъх, но няма какво да направя бе братле. Слагам дезодорант, парфюм, тъмни обувки, пожелавам приятен ден на майка ми и излизам. Докато чакам асансьора пак ме налягат тежките екзистенциални проблеми и когато го видя, се отърсвам от мислите си. Натискам копчето за надолу и забивам поглед в белите копчета на тъмния асансьор. Като че ли някой нарочно ги е направил в такъв цвят - да залъгва децата, че там навън е "бяло" и ги чака светло бъдеще изпълнено с щастие. Дано родителите им й обяснят, че повечето от нас ще свършим в гроба или затвора, за да са подготвени какво ги чака там навън. Стигам дестинацията, отварям врата на асансьора и виждам един съсед - поздравявам го с тренирана актьорска усмивка, разминаваме се и си сменям веднага физиономията. По пътя към входната врата на блока слагам тъмните слънчеви очила на челото ми, слизам по стълбите и още преди да съм отворил вратата, свалям очилата и ги поставям там където трябва - пред безчувствените ми очи. От там нататък слагам усмивката, доброто настроение, слагам демоните ми на каишка и се запътвам пеша към дестинацията ми.

[GospodinNikoi]

Дойдоха празниците, а с тях и сенките на самотата, които ме обикалят така както глутница вълци обикаля избраната си жертва. В моменти като тези усещам колко много ми липсва офиса и работата, защото благодарение на тях поне 8-9 часа от съзнателния ми ден минават без да пускам на свобода терорите си и без да си свалям маската. Навивам вече изсъхналите ми бинтове с изключително бавно темпо, а докато правя тези механични движения се сетих за една песен на Тупак и Нейт Дог - Thugs Get Lonely Too. Замислих се колко ли още хора има като мен, които не могат да се отърват от мрачното си съзнание и има ли хора спечелили битката, без да жертват част от себе си. Естествено това са въпроси без ясни отговори и може би това е целта... кой ли знае..? Телефона звъни, вдигам с едно "аало" дори без да погледна кой е, а отсреща е Весо и ми вика: "брат, как си? Оправя ли се?", а аз му отговарям: "добре съм братле, боли си, но продължавам да тренирам". В този миг си помислих, че е станало нещо и има нужда от помощ, даже тръгнах веднага да се обувам, но не е било това. Момчето просто искаше да ме чуе как съм. След като затворих се формира една лека усмивка на лицето ми и като тир без спирачки ме удари спомена, че днес имаме среща с един приятел. Огромно нежелание ме връхлетя да слагам маската на нормалния образ днес, затова му звъннах и отложих срещата. Този ден искам да го прекарам без да използвам актьорските ми умения. Освободих всеки един демон, който се криеше в мен и сега се гледаме в очите без да си казваме нито дума. Че защо ли и трябва? Нали аз съм тях и те са мен...

[GospodinNikoi]

Днес следобяд по неравния път минавам покрай една малка, но хубава детска градина. Вглъбен в мрачните кътчета на подсъзнанието ми, първоначално глухо дочух детски викове и когато се осъзнах станаха много по-ясни: "господине, господине дайте ни топката, че я ритнахме над оградата". Децата, които бяха около 5-6 се бяха облегнали с лице към зелената ограда, вперили невинните си и чисти погледи в мен и с нетърпение чакаха отговора ми. Отвърнах им с едно "няма проблем" и за първи път от много време с истинска и лека усмивка на лицето ми. Изглежда, че служителките им бяха забранили да излизат извън двора и децата бяха чакали доста дълго време някой да им подаде топката. Не съм изненадан, защото това е квартал в който нормалните хора едва ли ще искат да замръкнат. Едно от децата ми показа къде е тя и докато вървях покрай оградата всички ме следваха с интерес и дочух как то казва: "и аз искам такива мускули", а аз наум си казах: "дребен, това което ти трябва за сега не са мускули, а много късмет". Докато повдигах топката ме наблюдаваха с широко отворени очи и в очакване. Хвърлих им я през оградата и с детска еуфория извикаха: "мерсииии". Всички тръгнаха да тичат след нея, но едно дете видимо на около 4-5 години с очила, руса коса и светли очи остана до оградата и ме попита с инфантилен глас: "господине, защо си тъжен?", а аз като че ли бях с отрязан език и изтръгнати гласни струни. В знак на уважение си свалих слънчевите очила и клекнах за да съм на неговото ниво. Изведнъж усетих как гърлото ме отпусна и му отговорих: "аз съм батко, а не господин..." То не ме изчака да си довърша изречението и добави с тънкия си и детски глас: "и мама беше тъжна като тебе". Малкия се наведе, откъсна от земята някаква зеленина и ми я подаде през дупката на оградата с думите: "ето ти и на тебе цвете". За миг видях тъга и влага в очите му, но преди да го попитам какво е станало с майка му, то ми се усмихна и си тръгна. През целия път си държах снопчето "цвете" в джоба и не спирах да мисля за това дете. Дали ще е щастливо, дали ще успее в живота по нормалния начин, дали има добро бъдеще, дали баща му ще го възпита добре и куп други странни въпроси които изникваха на случаен принцип в съзнанието ми. Телефона звънна и пак се върнах в моя тъмен свят на това слънчево време.

[Red.Corp]

Много добре написано. Наистина си заслужава да напишеш една книга и да се консултираш с издателските къщи, както и да потърсиш агент, който да спомогне публикуването й. И аз като теб се борех с такива демони и макар и да ми отне доста време да ги преборя най-накрая успях, но ми се наложи да жертвам част от себе си. И аз като теб използвах фалшиви усмивки и съществувах в собственият си мрачен свят, в който нямаше никакви цветове освен черно и сиво, но един ден просто реших да сложа край на това и успях. Едно ми е направило най-голямо впечатление:
-Добрите хора страдат най-много.

[GospodinNikoi]

03:40 Миналата нощ просто не издържах на това състояние на полузаспалост. Имах чувството, че съм легнал върху ръбести подводни камъни гарнирани със змиорки. Мозъка ми беше разпилян на хиляди парченца които образуват лека вихрушка над тежките ми клепачи. Изправих се бавно и неадекватно с изключително бавно темпо. Мъчението просто беше неописуемо отвратително. Ударих една черта и мигновено се освежих, адекватността се върна в тялото ми за секунди. Облякох си анцуг, обух си маратонки и реших, че трябва да проветря изтормозената ми глава. Излязох пред входа, а навън беше много красиво - дълбока тъмнина, която очертава формите на колите, дърветата и блоковете. Само уличните лампи светеха съвсем леко със жълтеникав отенък и тук-там някой апартамент. Тръгнах из квартала да се разхождам и се насочих към един денонощен магазин. Понеже бях в приповдигнато настроение с ведрост поздравих жената на касата: "добър вечер, как сте в тази красива нощ?", а тя ми отговори: "добре съм, мадеж, но изглежда че ти си много по-добре от мен". Взех си газираната вода и харибото и си пожелахме лека вечер. Реших да се отправя към стоянката на такситата хапвайки си енергично бонбонки с надеждата да стане нещо или поне някой да се заяде с мен и да усетя първичния човешки контакт, но явно всички си имат свои проблеми и никой не ми обърна грам внимание. Продължих да се разкарвам из тъмните улички на квартала и стигнах до любимата ми: изключително дълга, тъмна и тясна улица. Една кола мина по улицата и малко се ядосах, че осветява красивия тъмен пейзаж, но пък от друга страна се зарадвах, че не съм единствения, който минава от там. След около 3 минути видях в далечината една движеща се мъжка фигура. Приближих се към него и какво да видя? - един познат, който има нарколепсия. Изглежда, че не са били заключили апартамента и той в съня си е излязъл. Гледката ме натъжи малко: гол до кръста и без обувки, а в ръката си държи фотоапарат. Хората болни от това спят с отворени очи и могат да говорят все едно са будни, но не са в този свят. Той продължаваше да прави снимки, но без светкавица и при всяка една казваше: "да, това е". Реших да го заведа внимателно до тях, защото ако го събудя има голям шанс мозъка му да не свикне с реалността и да си остане в онзи свят завинаги. Имах късмет, че входа беше отключен и се качихме на неговия етаж. Звъннах на вратата и майка му ми отвори. Тя не ме познаваше, но въпреки това ми благодари сърдечно, че съм го довел обратно. Тръгнах си към вкъщи и се замислих какъв съм късметлия, че това не съм аз. Изглежда започнах да свиквам с демоните ми и като че ли и аз, и те бяха доволни, че съм ги извел на разходка без да ги слагам на каишка.

[cheezy_cat]

Поста с детенцето ме разплака. Наистина се надявам с времето да се научиш да се приемаш такъв, какъвто си. Приеми демоните и живей с тях, след време може би нещата ще се оправят, обичай се. Може би ако промениш нещо в ежедневието - ново хоби или нещо такова, ще успееш да се разсейваш повече и да не те измъчват толкова нещата. Според мен факта, че си влязъл в една монотонност, една сивота на ежедневието, всеки ден едно и също, допълнително те натоварва. Преди почти година (миналото лято) бях пълна развалина, после отново започна учебната година и ме помете във водовъртежа си, не ми остава особено много време да се замисля за всичко, което преди ме е измъчвало, а вечер съм твърде изтощена, за да фокусирам погледа си в компютъра, камо ли да мисля. За мен писането е едно от най-добрите лекарства, дава ми възможност 1. да се прехвърля в друга, по-хубава, реалност и 2. мога свободно без да се притеснявам да изразя себе си и онова, което наистина чувствам. Позволил си да се превърнеш в просто съществуваща обвивка, човеко, намери себе си отново, съживи душата си. Света е красив и цветен - осъзнаваш го, но сам не си позволяваш да се отдадеш. Може би съм си просто такава, че в даден момент блокирам всичо негативно и ставам непукист, понякога наистина нещата идват в повече, но разликата между първия ти и последния пост е голяма - през цялото време четях със свито сърце. Наистина, искрено се надявам в най-скоро време нещо да те накара да се върнеш към стария си живот и да си щастлив, истински щастлив, без да се правиш за пред другите. Истината е, че всеки жертва нещо за да се оправи. Дали ще са вече изчезващите белези по бедрата и ръцете, или безсънните нощи, които те измъчват - данъкът за всеки човек е различен. Но в крайна сметка, за това сме хора, нали? Всеки по различен начин се справя с болката и сивотата. Но не ти ли липсва да чувстваш, да усещаш как сърцето ти ускорява ритъма си, защото се вълнуваш за нещо, или се притесняваш? Всеки има нещо, от което да страда, при някои е по-голямо, при други - по-малко, но това по никакъв начин не омаловажава собствената ти болка, точно защото всеки приема нещата по свой собствен начин. Ако имаш нужда да поговориш с някой, за нещо, ако болката те задушава и не можеш да мислиш за нищо освен демоните - имаш човек насреща.

[GospodinNikoi]

вече не потискам натрапчивото си подсъзнание, а напротив - освобождавам го от всякакви окови и демоните се радват, че вече ги третирам като част от мен - даже бих казал и като равни. А те от своя страна престанаха да ме тормозят и да убиват нормалния разум в мен. За доста неща съм бил прав, но за тях ще пиша в някоя друга тъмна нощ. С цел да помогна и на други отчаяни и изтормозени хора с моя проблем, ще изброя действията, които предприемам в опит да оправя ситуацията и да се измъкна от тая психическа касапница невредим.
дрога - върши работа, но само за малко, така че не го бройте като вариант.
преспивателни - върши работа само за вечерта, но ако свикнете с тях това означава, че по друг начин няма да заспите. (пак не е вариант)
стероиди - който обича да тренира ще му дойдат много добре.
тренировки - единственото, което върши работа при мен, но няма как по цял ден да съм в залата.
жени - много тъпо се получава тя да ти говори някакви работи, а ти да си вглъбен в проблемите си. Може би не съм попаднал на правилната ли? Нямам представа.
работа - действа добре, но има моменти в които работата не може да те откъсне от натрапчивите мисли.
университет - това вече върши работа, защото всеки те занимава с някакви глупости, всеки ти говори нещо и има интересни лекции, но само за 3 седмици поради задочната ми форма на обучение.

Бих искал да помоля потребителите да не ми предлагат никаква помощ, защото когато човек отчаяно търси изход се връзва на празни приказки.

[GospodinNikoi]

Ужасна гледка... изключително тежка и болезнена гледка. Какви ли неща не съм виждал, но това просто ме пречупи. Изпитах истинско състрадание към него. За първи път виждам млад мъж да плаче като малко дете, на което са му взели любимата играчка. Сълзите му бяха много прозрачни и като че ли успявах да видя изкривеното си отражение в тях. Стичаха се бързо по вече направения път от предишните и стигаха до върха на брадата, като се задържаха за малко, а после се насъбираха и капката ставаше все по-голяма и по-голяма докато просто гравитацията си каже тежката дума. Докато летяха към незначителния под имах чувството, че тези сълзи са части от него, които се откъсват и със сблъсъка с пода се разбиват на малки парченца и после се изпаряват безследно. Всичко това се случваше заради едно и единствено нещо - вече бившата му приятелка, която той обичаше до безкрай. Дори аз му завиждах, че може да обича така. Исках и аз да изпитам това чувство, но при мен нещо не се получава. Превръща се в гадно чувство, което дори не мога да опиша и болка, а толкова искам и аз да мога да обичам както той. Единственото нещо, което го попитах беше:"тя ли те заряза"?, а той отговори хрипайки: "да, братле. разби ми сърцето". А аз стоях там до него и дори усетих съвсем малка частица от болката му. Той извади зелено и тръгна да свива, като че ли това е единственото нещо, което в момента може да го успокои. Много добре знаех, че нещата ще станат в пъти по-зле ако пуши в този тежък момент. Издърпах му го от ръката и го взех все едно си е мое. Казах му да изчака малко, а аз отидох до магазинчето за шаркове, кашу и анти-депресанти. Докато се върнах в апартамента му, той вече беше започнал жадно да дърпа водката и да слуша "Знаешь" https://www.youtube.com/watch?v=5jt_nPq227Y Тоя спиртов боклук беше притъпил бурята от емоции в главата му защото вече половината бутилка я нямаше. Изправи се на крака и точно преди да залитне ми каза: "брат, обичаш ли някой рано или късно ще те предаде". Аз го хванах, но контузията на дясната ми ръка се обади и това се изписа на лицето ми. Изглежда, че той е забелязал и ме попита от какво е. Обясних му че с един следовател играхме канадска борба и въпреки, че не бях ял и спал, пак го бих. А Георги се зарадва с една детска усмивка и на лицето му се изписа истинско спокойствие. Оставих го на дивана да заспи и си тръгнах, а докато вървях в главата ми беше само едно нещо - няма ли вече качествени хора? и ако има, къде са те? само боклуци ли останаха тоя свят?

[GospodinNikoi]

Леле, как боли... нямах представа, че съществува толкова наситена болка. Отвътре ме гори по отвратителен начин, но няма какво да направя. Пробвах какво ли не, а черната бездна в мен си седи и не се затваря. Разкъсвам се между разум и чувства така както човека от съседния блок се разкъсваше между живота и смъртта. Днес докато вървях под ситния дъжд тайно се надявах просто да ме премаже камион или някой да ме убие за да спре острата болка веднъж завинаги. Нямаше да се съпротивлявам по никакъв начин, но това така и не стана. Останах малко разочарован, че нищо не ми се случи, но има една поговорка "смъртта сигурно е лесна, защото да живееш е трудно". Разхождам се като зомби, което чака своя час да удари. Хубавото в цялата тази гротеска ситуация е, че никой нищо не подозира. Нося си фалшивия щастлив външен вид, а вътрешно се разяждам. Имам чувството, че всичко отвътре ми става на сокче, което после лекомислено изпикавам. Ако беше някой друг на моето място до сега да си е теглил ножа без да му мисли много. За мен това не е вариант, нищо че се надявам всяка сутрин да не се събудя. Никога няма да се откажа да се бия с мъчението (живота), ще си счупя всяка една кост в главата му и пак ще се изправя. В тая извратена игра ролите постоянно се сменят - ту аз съм с мишената на гърба, ту то я носи. Главата ми вече стана мека от толкова яд, ярост и болка. Скъпо дневниче, отивам да се нашмъркам за да притъпя това нечовешко мъчение.

[Ivaaaaa]

exaaa

http://prikachi.com/images/630/7488630y.jpg

[SHPAIdURmeN]

И на колко години си ?

[GospodinNikoi]

Само където си изгубих времето да гледам тая пародия на муай тай в Парадайс. Не можах да го изтрая до Б категория даже. В последствие разбрах, че дори няма да има А категория. Впечатление ми направи само непълнолетните курвета как оглеждаха за месо. Как да обърнеш внимание на такова нещо... за кукли и камиончета ли да си говорим, хаха. Може би трябва вече да ходя по библиотеки и арт галерии. Сигурно ще ми хареса да седя на някой удобен диван с книга в ръка и шарк на дървената масичка докато някой ме пита кой съвременен автор да му препоръчам. Днес след тренировка с един приятел отидохме да хапнем и по пътя слушахме Карл Кокс със сет от Ибиса. Започнах да му разказвам за последното парти на което присъствах на Шоколадовия Буда в София, когато изригна оня вулкан преди 2-3 години. "Брат, випа беше най-скучното място на света, честно ти казвам. Решихме да отидем в невипа и това беше правилното решение: хората танцуваха, забавляваха се, а тек хауса направо пръскаше глави. Само като чух запазената марка на Кокс "О, ЙЕС, О, ЙЕС" и материала още повече ме цъкна. Тъпото беше само, че някакво момче точно до нас обърна очите, свлече се и на мен ми стана ясно, че е пътник. Беше млад на около 17-18 години и изглежда, че е попаднал на качествено, а организма му не е издържал. Изнесоха го приятелите му, а аз пробивах през тълпата за да го изкараме. Сутринта след партито видях как една жена плаче пред входа, заобиколена от пагони и държи огърлицата, която носеше момчето". "И такива неща се случват" отговори той, а аз "нормално". Хапнахме, върна ме до нас, а аз се замислих кога за последно наистина съм бил щастлив. Първото нещо, което ми дойде на ум беше епохата на минимала. https://www.youtube.com/watch?v=O-IsOMCzKKA (съжалявам за качеството, но 2009та това позволяваше, хаха) по времето на клипа бях навършил скоро 17 години. Направих си равносметка, че и аз бях като момчето, което почина. Изглежда, че след 18годишна възраст вече изчезва удоволствието от всичко, което правиш. Например сега ако отида на парти няма да изпитам почти нищо. Не мога да си представя как съм успявал да бъда едновременно много добър ученик и много пропаднал човек, но въпреки това бях щастлив.

[GospodinNikoi]

Ех, това доверие напълно се изпари така като капките дъжд в лятна нощ върху нагрят паваж. Скъпо дневниче, както обещах ще пиша за нещата за които демоните ми са били прави, а това е едно от тях. Преди малко хеша ми притъпи мозъка и може да има някои неясности.
Не знам дали някой е усещал вътрешен инстинкт, който ти казва "не се доверявай, ще те разочароват, ще боли", но да не си му се доверявал. Това всъщност е бил гласа на тези демони, които аз така упорито и остро потисках. Първоначално по инстинкт не Я допусках до себе си, но си казах: "какво пък... може би е различна, нека й дам шанс". Оказа се, че наистина има потенциал и й бях позволил да ми влезе под кожата. Много аматьорски ход от моя страна. Може би й повярвах само и единствено защото беше по-голяма от мен и за мен това означаваше, че е сериозна и отговорна. Тъпото момче не можа да се сети, че има и жени които колкото и да са големи, пак няма да знаят какво искат. Историята натам става много болезнена, така че спирам дотук.
В главата ми изникна следния въпрос: Наистина ли има "за всеки влак пътници"? Или това е просто измислено за успокоение на осъдените души? Точно както покриват очите на животното, за да се успокои преди да го заколят. Когато усети студеното острие на ножа как прониква в гърлото му, чак тогава му става ясно че е свършено с него, но вече е твърде късно. Никой не избира да умре сам, но за съжаление има много такива случаи. Всеки знае за поне 1 човек, който е напълно здрав, нищо му няма, но няма семейство и човек до себе си. Някъде бях чел за един човек, който се качил и починал в метрото на Лос Анджелис и никой не разбрал в продължение на 7 часа... хората сядали до него, но никой не забелязал, че мъжа е мъртъв. Хората се возят в метрото с труп до тях, а Вие си мислите че за всеки влак си има пътници. Не искам да съм в този влак и не искам да съм на мястото на този човек.
Този факт е малко известен, но когато койота усети, че му идва края той отива да умре възможно най-далече от своята околна среда и най-често отива в големите градове да посрещне съдбата си. Дори не знам защо го казвам това...

"Осъзнай го. Милиони галактики на стотици милиони звезди, в една точица на едно мигване. Това сме ние, изгубени в космоса. Куката, ти, аз... Кой забелязва?"

[GospodinNikoi]

БААМ. Още една провалена връзка. Не може да ми кажеш "изневерих ти", а аз да се радвам и да те похваля. Естествено, че ще ти бия шута на момента. Имаш късмет, че не съм те заровил, ама както и да е.
Изникна един уникален хеш от Сирия, ама е само няколко кита. Размазах се като животно в чест на поредната курва и загубеното ми време. Теорията ми за влака и пътниците май започва да се доказва с времето. След като пуших се зачудих с какво мога да се развеселя и ми дойде идеята да отида на 3тия етаж в мола на Стамболийски при блъскащите се колички. Времето беше отвратително - все едно е в синхрон с настроението ми. Капките дъжд се стоварваха върху земята, така както сълзите на малко дете се стичат по прашната земя. Много тежък и тъжен филм си вкарах. Дали пък точно аз не съм роден на тоя свят за да изпитам всички видове болка, които съществуват? Дали ще умра сам като в оня филм на DMX "Never die alone"? Дали ще намеря смисъл да живея или ще продължа да скитам безцелно тоя пеебан свят? Ужасни въпроси ти казвам. Отидох в мола със слънчеви очила черен мат, а навън си пере дъждеца. На хората им беше ясно, че съм се нагърмял много здраво и че ми е през оная работа. Качвам се в асансьора, а заедно с мен една майка с количка и бебе в нея. Малкото дете ме гледаше без да си отмества погледа и ми се смееше с глас, а аз му се плезех. Майката се обърна към мен и ми каза "много Ви харесва, дори на баща си не обръща такова внимание". Вътре в мен нещо трепна и само се усмихнах и й пожелах лек ден. Качих се при IMAX-а и се огледах за блъскащите се колички. Докато сканирах периметъра забелязах, че около мен има само тинейджъри, а те същите с приятелки под ръка. Пак ме жегна нещо и реших, че е време да притъпя чувствата си с още хеш. Излязох на терасата зад КФЦ и се нагърмях още повече, дори не усещах как ходя. Поглеждам надолу и виждам някакви крака как се движат и осъзнавам, че това са моите крака, но не мога да разбера как ги карам да се движат. Връщам се отново на 3тия етаж и всички гледат съмнителния тип със слънчевите очила. Седнах в количката и не мърдам защото съм много разбит. От чантичката си извадих айпода и си сложих слушалките и си пуснах яко хаусче на Diass https://www.youtube.com/watch?v=jvzc_4F4ASM . Подкарах количката, а на мен ми беше толкова яко. Усещах еуфорията причинена от чистото THC в черния хеш. В продължение на час-два не слязох от там. Със всеки завой и аз се наклонявах настрани така както го правех преди 10 години. Уникално беше. В този момент не ми трябваше абсолютно никой и не ми дремеше за нищо. Карах си с усмивка и удоволствие, в ушите ми цикли хауса, материала ме върти здраво. Оправих си настроението и реших да се отдам на материалното... от духовното ПРЕКАЛЕНО МНОГО БОЛИ!

[GospodinNikoi]

Усещам, че се превръщам в тотален боклук. В момента въртя 3 жени, а преди нямаше никакъв шанс това да се случи. Бях точен, лоялен, слагах техните нужди пред моите и т.н. С последната курва видях, че няма смисъл и никоя не заслужава доброто ми отношение. Едната от тия 3 сгафи в нашите "отношения" и аз я унижавам по всякакъв начин и й показвам че не я искам, а тя не иска да ме пусне... направо не ги разбирам тия жени. Както и да е, не ми се говори за курветините в БеГе-то. Бруталното в цялата ситуация е, че вече получавам и сънни парализи ( http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D1%8A%D0%BD%D0%BD%D0%B0_%D0%BF%D0%B0%D1%80% D0%B0%D0%BB%D0%B8%D0%B7%D0%B0 ), които много ме тормозят психически. Писна ми като заспя да виждам демони и грозни създания, които или ходят покрай мен или са се надвесили над мен. На никой не пожелавам това да му се случва, защото нервната ти система е напълно заспала и няма шанс да мръднеш, докато ги гледаш тия изроди. Реален страх обзема цялото ти тяло, такъв какъвто никога няма да изпиташ в реалния свят. А най-странното е, че днес изпитах и реална болка. Докато бях в сънна парализа видях една змия как се увива около ръката ми и ме захапва за ребрата от лявата страна. Такава беше болката, че се отърсих от сънната парализа и няколко секунди след това още ме болеше зверски. Направо не знам какво се случва с мен. Сигурно имам нужда от здрава почивка и ще се оправя. Мисля че приключих с изповедта, мило ми дневниче.

[GospodinNikoi]

Направих си една равносметка и теглих чертата, а под нея резултата не ме учуди. Изглежда, че цял живот съм бил така, но не ми е правило впечатление. В училище винаги седях сам на последния чин нашмъркан или напушен. Хората май се страхуваха да общуват с мен или просто не са имали желание. От 8ми до 10 клас така си изкарах, а после от 11ти до 12ти започнах и да изкарвам някой лев. Никога не съм завързвал истинско приятелство - всичко при мен беше базирано на принципа: "аз ти върша работа - ти ми вършиш работа". Въпреки всичката помия аз си бях умно момче и завърших с 5.50. Още от самото начало нещо се е счупило в мен или просто съм се родил така че да не принадлежа никъде. Не изпитвам нужда да имам "най-добър приятел", "сериозна приятелка", "любима чалготека", "любим алкохол" и т.н. По някой път ми става тежко, че никога няма да съм като нормалните хора, които имат тия неща. Но от друга страна се радвам, че не съм част от стадото, и че съм постигнал и направил такива неща, за които тия хора могат само да мечтаят. Завиждам им на щастието... как може да са щастливи, а аз не? Чалгата ли им промива мозъка или евтиния алкохол? Усещам как след време ако оцелея, ще съм като ония самотни хора в S-класите

[GospodinNikoi]

02:07 сутринта е. Докато чакам да дойде време за срещата ми се сетих, че от доста време не съм писал в дневника.
Чувствам се смазан и неадекватен, примесено с известна доза апатичност. Живота е странен и долен... тъкмо си мислех, че имам шанс за нормално бъдеще и кариера, пък то взе че се изпари заедно с трудовия ми стаж във вече бившата ми фирма. Носталгично ми е за колегите, офиса, бюрото и даже за тъпото човече, което ми подари счетоводителката. Обзеха ме още по-тъмни и натрапчиви мисли, които дори не се опитвам да спра. Отдал съм им се и не мисля да предприемам действия срещу тях. Когато умре надеждата, значи окончателно е приключило всичко в дадената област. От една страна се страхувам да не се превърна в подобие на демоните, които вече не слагам на каишка, но от друга страна се радвам, че вече няма какво да ме спира и да ме кара да се колебая. Ще балансирам между двата свята, като само от единия ще извличам дивиденти, а чрез другия ще поддържам нормалния си разум и контакти. Гъвкавост и баланс му е майката. Ако не успяваш да го правиш значи шансовете ти да успееш в живота намалят наполовина. Двата свята са като деня и нощта - през деня всичко си е нормално и поддържаш нормалните човешки взаимоотношения, а през нощта идва света в който малко хора оцеляват (пък било то психически или физически). Часът е 2:29 и ще отида да хапна малко.
сега е 3:14 и трябва да тръгвам... за сега приключих с писането

[GospodinNikoi]

02:07 сутринта е. Докато чакам да дойде време за срещата ми се сетих, че от доста време не съм писал в дневника.
Чувствам се смазан и неадекватен, примесено с известна доза апатичност. Живота е странен и долен... тъкмо си мислех, че имам шанс за нормално бъдеще и кариера, пък то взе че се изпари заедно с трудовия ми стаж във вече бившата ми фирма. Носталгично ми е за колегите, офиса, бюрото и даже за тъпото човече, което ми подари счетоводителката. Обзеха ме още по-тъмни и натрапчиви мисли, които дори не се опитвам да спра. Отдал съм им се и не мисля да предприемам действия срещу тях. Когато умре надеждата, значи окончателно е приключило всичко в дадената област. От една страна се страхувам да не се превърна в подобие на демоните, които вече не слагам на каишка, но от друга страна се радвам, че вече няма какво да ме спира и да ме кара да се колебая. Ще балансирам между двата свята, като само от единия ще извличам дивиденти, а чрез другия ще поддържам нормалния си разум и контакти. Гъвкавост и баланс му е майката. Ако не успяваш да го правиш значи шансовете ти да успееш в живота намалят наполовина. Двата свята са като деня и нощта - през деня всичко си е нормално и поддържаш нормалните човешки взаимоотношения, а през нощта идва света в който малко хора оцеляват (пък било то психически или физически). Часът е 2:29 и ще отида да хапна малко.
сега е 3:14 и трябва да тръгвам... за сега приключих с писането

[GospodinNikoi]

00:38 току що се събудих. изглежда че съм прекалил с наркотиците и стероидите, защото главата ми се носи като комета в космоса, която е въпрос на време на се разбие на хиляди малки парченца. Вестибуларния ми апарат се е преебал малко и когато ме удари аз не знаех къде се намирам. Докато си седях здраво стъпил на земята, изведнъж започнах да губя равновесие и ми стана ясно, че днес ще бъде най-ужасната ми тренировка. Легнах за да почина, но положението въобще не се подобряваше. Станах от леглото с походка на алкохолик, който току що се е отрязал с най-долния алкохол от квартално денонощно магазинче и се запътил да умре някъде. Няколко пъти имах чувството, че ще падна настрани, но все пак се замъкнах до залата. Като за капак на всичката тая бруталност започна да ми се гади. Жокера беше там и му споделих как съм с единия крак в другия свят и той започна да ми разказва ужасните си премеждия с анти-депресантите, които го довели до моето състояние и не тренирал 4 месеца. 1 седмица не е могъл да стане от леглото заради световъртежа и загубата на равновесие, крайниците ги чувствал все едно някой го боде с милиони иглички и повръщал постоянно. Докторите нищо не могли да направят, ходил по специалисти и всички му казвали едно и също: "въобразяваш си, нищо ти няма, трябва ти почивка, ето ти тази рецепта с анти-депресанти и ще се оправиш". Дори ми разказа как е мислел да си среже вените и бавно и спокойно да си отиде от този свят заради това състояние. Започнах да тренирам и изглежда, че стероидите са ме цъкнали здраво, защото в моето състояние успях да направя рекорд. Физически съм здрав като бик, а психически се сривам като прясно зарязано курве. Дори не съм сигурен дали това състояние е психическо. По-скоро съм склонен да вярвам на теорията ми, че съм прекалил с дозите на наркотиците и стероидите. Все пак тялото си има граници, които не трябва да се прекрачват, но аз съм такъв човек който не признава граници и някой ден това може да доведе до смъртта ми, а по вестниците/интернет ще пишат: "млад мъж почина от злоупотреба с анаболи/стероиди/наркотици в столичен клуб/зала (няма значение кое ще сложат като заглавие), а обикновените хора като го прочетат ще си кажат: "още един пропаднал замина на среща със свети Петър". Не бих им се сърдил защото не знаят какъв е бил живота ми и колко пъти съм минавал през ада. Повечето от тях дори никога няма да се докоснат до света в който аз живея. Надявам се това да не продължи толкова дълго колкото при Жокера, защото бих се побъркал. Всеки си има пороци и никой не е перфектен. Това го осъзнах когато се прибирах преди време и в асансьора се засякох с един съсед, който смърдеше на алкохол, а на мен ми беше изтръпнала муцуната от бело, но въпреки това и двамата се поздравихме ведро и попитахме как сме.

[NomNomNom]

:lol: :lol: :lol:

[GospodinNikoi]

https://www.youtube.com/watch?v=qNG1r_2FL10 Вече мина една година от първата ми изповед. Всичко се стоварва върху мен и раменете са ми станали вече огромни от този тежък товар. Иска ми се да кажа, че всичко е наред и че ще се оправи, но това означава да излъжа. Толкова съм изтощен психически и толкова ми е тежко на сърцето, че бих се радвал ако някой ме гръмне сега. Не останаха много неща на този свят, които не съм преживял и всяка една гадория през която съм минал е отнела част от мен. Май нищо не е останало от толкова взимане-даване с живота. Много хора казват, че това което не те убие те прави по-силен, но аз смея да им опонирам на тия глупаци. По-скоро това, което не те убие визма част от душата ти като такса да продължиш по-напред. Тежко ми е, искам почивка, искам да мога да се усмихвам от сърце, а не по принуда. Загубих работата, която ми даваше надежда, че аз мога да успея и да направя кариера като нормалните хора. Няма как... трябва да се грижа за майка ми и малката ми сестричка. Не могат сами да се оправят в този шибан живот, който изисква само хартийките, които управляват света (парите). Продължавам да се движа по тъмната пътека и да изкарвам пари. Съжалявам, че съм мрачен, съжалявам че не успях да се издигна в партията, но аз не лижа задници и не се подмазвам. Съжалявам че вместо да се хвалиш с мен, ти се страхуваш за живота ми. Съжалявам че имам 3 висящи изпита, понеже трябва да изкарвам пари и нямам време да уча. Съжалявам, че нямам приятелка, но последната си ми го каза в очите преди седмица "много си хубав, но ти ставаш само за секс, а и аз си имам приятел - ти си ми само за забавление". Тези думи направо ме пронизаха и исках да изчезна от този свят. Какво ми липсва, че не ставам за приятел? Може би изглеждам несериозен в очите на другите и затова да не искат да имат връзка с мен? Аз животно за разплод ли съм? Не съм ли достоен за възка? Шибани въпроси на които отново няма отговор. Съжалявам, че навлизам все по-дълбоко и дълбоко в тъмния свят. В нашата държава хората са принудени да оцеляват на ръба на мизерията. Как да изкарваме пари, които да ни стигат да си покриваме сметките и за храна? Оня ден отивам в магазина да си взема нещо за ядене, а пред мен вървят мъж, жена и малкото им детенце хванати за ръка. Семейството мина покрай щанда със сладки неща, а малкото детенце посегна да си вземе десертче с едно пингвинче. Взе го в ръка, а майка му каза "съжалявам, но не можем да си го позволим, тати още не взел заплата". Сърцето ме преряза. Ебаси фирмите, ебаси държавата, ебаси живота. В мен имаше около 500лв и исках да предложа аз да му го купя, но щях да нараня мъжкото достойнство на баща му. Някакъв тип идва до теб и вади някаква пачка с пари и иска да купи десерт на малкото ти детенце, понеже ти нямаш пари и едва свързваш двата края - естествено че щеше да бъде обидно и така и не го направих. Свикнал съм с горчивата част на живота и това ме разяжда отвътре. Както написах преди година "сигурен съм че съм заслужил състоянието в което се намирам", така мога да го напиша и сега. Колко ли майки съм разплакал? Не знам. И не искам да знам. Вероятно това е начина на живота да ми го върне. Наложи ми се да порасна бързо преди много време и така и не вкусих от тийнейджърските години. Нямах приятелка, нямах пари, нямах и приятели. Напълно сам пораснах. Не знам какво е от другата страна и много ми е любопитно какво ли е да си като нормалните хора? Какво ли е телефона да ти звънне и като вдигнеш да не е по работа? Какво ли е да имаш приятелка, която те подкрепя и ти дава спокойствие? Какво ли е да си легнеш вечерта и да не мислиш за пари и оборот? Какво ли е да учиш редовно? Какво ли е да живееш спокойно? Леле, какви въпроси. Ясно ми е, че аз не съм създаден за този тип живот. С раждането ми съм белязан да съм от другата страна на оградата. Нямах тийнейджърски години, а сега се очертава и младостта ми да си замине по същия начин, докато някой не реши да сложи край на пътя ми в този прогнил свят. В началото на 20те си години съм, а вече съм готов за края и тайно се надявам да дойде колкото се може по-скоро. Както идиотите обичат да казват "искам да оставя красив и млад труп". В този ред на мисли съм абсолютно сигурен, че там някъде има хора, които си мечтаят да са на мое място и да водят моя начин на живот изпълнен с тъмнота, само че аз се уморих... уморих се да живея за балата с пари в джоба ми. Не мога да си дам почивка и да изчезна за седмица-две извън София, защото и пачката с пари ще изчезне. Постоянно съм на линия (или две, хаха) и няма пауза. Чудя се дали ще успея тази година да ходя на очни или ще трябва да прекъсна обучението си. Каквото и да стане аз пак ще се приспособя и оцелея... да му мислят хората, които нямат качества да искарат и един лев за семейството си. Да му мислят хората, които си лягат гладни и със сълзи на лицето си. Да му мислят хората, които не могат да платят семестриалната такса на детето им, което ще бъде принудено да прекъсне и да загърби бъдещето си. Да му мислят хората, които ще посрещнат празниците с празна трапеза и студен апартамент. Да му мислят хората, които не са си позволявали месо от месеци, пък камо ли шоколад. Предпочитам да съм без душа, отколкото да съм като тези нещастни хорица... Само като си помисля, че парфюма, душ-гела и афтър-шейва ми се приближават до една минимална заплата, ми става тъжно. Как ли оцеляват бабите и дядовците с по 120лв пенсия, не искам и да си помислям. Ако пуснат Беър Грилс да оцелява в нашата държава вероятно ще иска да си продаде левия бъбрек или ще се самоубие. Когато се родиш в България ти започваш живота си на hard mode и ако не станеш достатъчно силен няма да оцелееш. Както Шо вика "София е една джунгла". Не изядеш ли - ще бъдеш изяден. Живеем във вълчи свят в който няма милост и "тук отдавна е прието мъж да става от момчето". Колкото и долен да е нашия свят все пак има и добри хора. Понеже съседите ме видяха и знаеха, че съм сам на бъдни вечер ме поканиха в тях да вечеряме, но аз отказах защото имах работа, а и щеше да ми е неудобно. Този жест ме накара да се замисля дали аз бих направил същото. А отговор не можах да намеря. Дали вече не съм студен до такава степен, че дори да не искам да мисля по този въпрос? Все едно мозъка ми блокира и не иска да си вкара мисълта за доброто, което мога да направя, и вместо това предпочита да мисли за коренно различни неща. Хмм, изглежда че съм свикнал да игнорирам и пренебрегвам такива мисли и даже го правя без да забелязвам - механично като робот. Както и да е... ясно е че вече съм като зомби, което се скита по това проклето място пропито с грехове и тежки съдби. Често поглеждам небето и се чудя оня нещастник отгоре къде гледа? Не вижда ли какво става на шибаната земя? Ако само ще ми мълчи, по-добре да ми начертае една линия. Свалям поглед от небето и виждам че живея в гето. Нямаме друг избор заедно с моите братя по съдба, освен да продължаваме да се борим с коварния живот и да се стараем да запазим колкото се може повече от нашата душа. Голяма част от хората вече са я продали и то много евтино, но не защото не струват, а защото са притиснати да я дадат на безценица. Може би и аз съм я продал, но съм го направил несъзнателно. Мога да усетя, че нямам нищо общо с човека, който бях преди години... сигурно този добър човек съм го дал за храна на моите кръвожадни демони защото няма и следа от него. Дори и костите са му изяли без да мигнат със самодоволна усмивка и течащи лиги.

[Ivaaaaa]

хм, някои неща ми се струват като художествена измислица, ако не е - еха, доста драматизъм. чета те от самото начало. наистина ли си такъв? леле, надявам се. интересен си. харесваш ми.
не ми се нрави това, че отдаваш такова значение на материалното, но какво ли знам аз. никога не съм била лишавана от каквото и да е.
( :

[golemiq_korab_minava]

Kleta mujka bulgaria, umrq tazi durjava.

Sorry che pisha na latinica, avtora opisva deistvitelnostta.

Edni hora, inteligentni ili ne, jiveqt v bednost, a drugi, alchni, stisnati i prochie tarikati harchat parite si po razni kurorti, koli, kushti i samoto im suznanie opira samo do materialnoto. Uspehut go broqt s parite, pulna paplach.

Samo che ne moje da produljava taka.

Posle me napadate kato ludi, kato pisha neshto za prevrat, ama uvi, to i togava tupi zli bulgari she poemat vlastta.

[GospodinNikoi]

Когато ми се събере малко в повечко обичам да си изливам душата тук. Нормално... все пак ако някой нормален човек чуе тези думи на живо и погледне човека срещу себе си (мен) - би ме помислил за тотално изперкал или тегаво психо. Дойде новата година, но нищо ново под луната... в малките часове на 31 декември тръгваме с Дългия да се прибираме към квартала, че ходихме да свършим една работа и се отбихме да си вземем по един дюнер, че бяхме изгладнели като диви зверове. Взехме ги и тръгнахме към спирката на автобусите за да ядем скрити от пронизващия и леден вятър. Стигнахме на спирката, погледнах си часа и беше 01:43 и започнахме да ядем докато си говорим за шибания живот, а аз усещах чуждо присъствие през цялото време, но реших че си въобразявам и продължих да ям. По едно време инстинкта надделя и започнах да се оглеждам и гледката не породи никаква емоция в мен... видях един клет бездомник сгушен в ембрионна поза върху металната пейка в ъгъла на няколко метра от нас, но без да издава нито звук. Нито имаше одеяло, нито шапка, а навън беше -15 градуса. Човека ни е слушал как си говорим за пари и тежък живот, а той е без дом и вероятно без семейство. Казах на Дългия да ми даде всичките си дребни, аз също извадих колкото имах и събрахме към 6-7лв. Искаше ми се да дадем повече, но в нас имаше само по педесятки и стотици, а някак си не ми се даваха толкова много за човека. Приближих се към него, а той доста се уплаши. Може би защото бях с яке камуфлаж и черни панталони напъхани в същия цвят кубинки или просто е свикнал да го бият дребните душици по улицата. Казах му "спокойно, нищо няма да ти направя", а той не каза нито дума. "Искам да ти дам малко пари", и той извади голата си ръка изпод тънкото си яке и му ги подадох. Може да ги е дал за алкохол, лепило или кафево, но на мен не ми пука защото това е отражението на действителноста. В чалгата (93.52% от популацията на България) не се слуша за мизерия, бедност и нещастие, а се пее за лукс, екзотични дестинации и поршета. По новините няма да съобщят за детето умряло от глад, а ще кажат как стандарта ни се вдига понеже управниците на държавата си вършат перфектно работата. Всички са страхливци и никой няма да говори за реалността, защото ще стане неудобен и обикновено му се случват лоши неща като инциденти, било то и фатални. Затова се получава явлението "аз съм най-добрата (добрия) и всички са ми под нивото", докато прави свирки в тоалетната за една черта бело (моли авечетата да му платят сметката, понеже мама и тати не са му дали пари). Ядосан съм на държавата, макар че я обичам със всичките й недостатъци. Много мат'рял изхвърча за тая нова година и не бях мигвал към 3 дена. Доста напрегната нова година бих казал... телефона ми звънеше докато бях на вечеря с майка ми, и после пак продължаваше да звъни докато бях на вечеря с баща ми. Важното е че успях да си свърша работата и всички да са доволни. Започнах на 6-ти лекциите и пак се продрусах... от сутринта започвах да чертая линиите и продължавах през целия ден. Учех, пишех, внимавах в час, тук-таме някоя закачка и така минаваха часовете. Чувствах се като боклук, защото всички жени от моята група си имат приятели, но въпреки това не им пречеше да ми се натискат. Как подяволите да имаш вяра в някоя, а? Няма как. А може би аз съм кривия? Може би обкръжението ми е съставено само от боклуци? Може би привличам само такива? Или всички са с мисленето "каквото стане в Студентски град си остава в Студентски град". Въпросите ми просто нямат край. Явно ще си обичам залата, стероидите и наркотиците до края на живота ми. На 1ви февруари правим годишнина с моята любовница - фитнеса. Ще й отделя специално внимание и ще се погрижа старателно за нея няколко часа. Никога до сега не ме е предавала, никога не сме се карали и никога не ми е правила проблем, когато съм бил с жена ми (парите) и не съм имал време да я посетя. От 3 седмици не съм спал повече от 4 часа на вечер и вече се чувствам като развалина. Хубавото е че вече приключиха очните и ще се успокоя малко. Много тежко ми беше последната седмица, а и смъртта на един приятел от детство направо ме срина. Почивай в мир Монка, рано или късно ще се видим пак. "Може и да сме грешници, но поне се опитваме да направим нещо. Може и да сме се объркали, обаче и ние като другите живеем в бедността. Ние поне се опитваме да се измъкнем, а някои нямаха тоя шанс." - цитат от едни Хора. Чудя се какво ли е на майка му в този момент? Как се справя тая жена с факта, че единственото й дете вече го няма? Как ще продължи да живее, като вече няма никой до себе си? Мисля да отида и да си предам съболезнованията, но сигурно няма да иска да ме види... Не си бях позволявал такова нещо, но отидох в едно кафе с хаусче и започнах да си чертая на масата докато всички ме гледаха. Поръчах си клуб сандвичи с пържени картофки, някаква торта по избор на сервитьорката и сокче от банан. Със всяка хапка удрях и по една черта, със всяка глътка удрях по две. После нарисувах едно усмихнато човече с тяло, ръце и крака от бял прах и го оставих на масата за Бахар. Накрая ме удари депресията и започнах да мисля за живота ми колко е преебан и празен. Опитах да пусна поне една сълза, но така и не стана... спомних си как давах на Монката да ми решава контролното по математика и винаги изкарвах добри оценки. Ебаси машината беше... за 40 мин решаваше 2 контролни (моето и неговото) и после изкарвахме и двамата по 5 и 6. Забавни времена бяха като бяхме на 12-13 и бягахме от часовете за да ходим в компютърната зала да играем ЦС или Халф. Хахаха, имаше един от нашия клас, който се опитваше да ни контролира, а ние периодично го дразнехме и бягахме от него, понеже щеше да ни бие. Много забавни моменти сме имали и всичките до един ми минаха през главата. Както Спенс вика "Рано или късно всеки своя гроб намира, лошо е само за този, който няма право да избира". В ужасна реалност се намираме всички, но няма какво да направим. Или се приспособяваш и продължаваш или те поглъща бездната и се рееш в нищото. Може мисълта да ми е накъсана и неразбираема, понеже мозъка ми дава вече на заето...

[GospodinNikoi]

Монка, поздрав с твойта песен http://vbox7.com/play:e1c14b32 Рано или късно пак ще се видим.

Май започнах да откачам и да виждам неща, които не съществуват... толкова ли ми е зле състоянието? Толкова ли ми е изтормозен мозъка? Не мога да повярвам, че стигнах до там да се съмнявам в собственото ми възприятие на околния свят. Но не мога и да се примиря... ще си играя картите до край, пък каквото ще да става. Имах среща една мека вечер и след това един приятел ме докара до нас и беше около 3 сутринта. Слизам от колата, показвам на Джу среден пръст, той също, казваме си по едно "ае" и тръгнахме. Аз имах околко 20 м. докато стигна входната врата на блока, а от слизането ми от колата усещах нещо зад мен, но не чувах никакви стъпки, нито дишане, нито нищо. Аз продължавах да вървя без да се обръщам, но не защото не мога, а защото не искам. Не исках да видя какво има зад мен и защо върви точно след мен все едно няма други хора на тоя свят след които да върви. На последните 5-6 метра от спокойната ми походка до входа, усетих докосване по левия ми крак на нивото на коляното. Зачудих се какво ли може да е това? Защо усещам само присъствие, но без признак на живот или движение? Защо усетих докосване, след като улицата е абсолютно пуста в 3 сутринта? Постоянно ми минаваха всякакви въпроси през главата, но все още не исках да се обърна. Фотоклетката на входа светна, аз си дръпнах чантичката пред мен за да извадя ключовете, видях логото й и се усмихнах. Зачудих се за какво правя всичко това и защо не мога да намеря щастие? Къде бъркам? Има ли смисъл въобще да търся? Ако цял живот ще е така, не ми се живее. Подготвих се психически за края на пътуването ми в прогнилия ни свят и докато спокойно изваждах ключовете се замислих дали съжалявам за нещо, което съм направил - е, не съжалявам за нищо. Дадох максималното от себе си за да успея и близките ми да са добре. Завъртях ключа, пак погледнах марката на чантичката, дръпнах вратата за да улесня нещото или човека, който е зад мен. Бях с анцуг и обувки за бокс и доста бих затруднил човека, което е зад мен да си свърши работата, но вече си бях приел съдбата и тръгнах по стълбите към асансьора със характерната ми спокойна походка. Стигнах края им и се зачудих защо нищо не става? Защо не усещам нищо? Защо не съм мъртъв? Къде е това нещо или някой? Май вече стана време да се обърна и да видя има ли въобще нещо зад мен или съм си въобразявал. Механизма на вратата още не я беше затворил и изгарях от любопитство да видя защо нещото се е отказало да предприеме някакво действие. Обърнах се и какво да видя? Един едър и кафяв вълк с отрязани уши наполовина седеше и ме гледаше с човешки поглед, но не смееше да дойде при мен. Аз бях в ебаси умопомрачението, защото такива вълци не съществуват (нито такъв цвят, нито такъв размер) освен ако не са расли в Припят. Механизма затвори вратата след няколко изключително бавни и красиви секунди. Очите му отразяваха светлината на лампата, а аз седях и се чудех възможно ли е да се намирам в сън? Възможно ли е всичко това да е някаква подигравка с психиката ми? И точно в момента когато тръгнах надолу с намерение да го пипна, стъпих на първото стъпало и то започна да вие, но не с характерния вой на вълк, който всички сме чували по филмите или когато сме ходили на лов, а с един тежък, плътен и бавен вой все едно е мутирал или по-скоро еволюирал от стандартната си генетика. Тръпки полазиха по цялото продължение на гръбнака ми, но въпреки това все още исках да го погаля. Тръгнах пак надолу, а той нададе още по-силен и дълбок вой все едно ми казва "махай се, не ме приближавай!". Реших да го послушам, тръгнах обратно нагоре, обърнах се, а то още седеше там, погледна нагоре и пак започна да вие с първоначалния си тон. Приех, че просто трябва да си тръгна и така и направих... качих се в тъмния и голям асансьор, натиснах бялото копче, вратата се затвори след мен и потеглих нагоре. Стигнах на етажа, отворих си вратата, седнах на дивана и започнах да осмислям какво точно стана, но така и не успях да го асимилирам до край.

[GospodinNikoi]

Искам да благодаря на всички, които са били с мен за тази 1 година. Много неща се промениха, но много и не се. Също така искам да кажа, че спирам да пиша за неопределен срок от време. (само ще преглеждам мейла)
Много ми се иска да живея нормално и да си изживея младините, но за съжаление това желание е невъзможно да се сбъдне. Бих искал да заплача, но очите ми отдавна са забравили как става това. Оценявайте това, което имате и възможностите, които Ви се предоставят, защото има много хора като мен които си нямат нищо и са принудени да оцеляват в ада. Можете да пишете каквото си поискате тук. Вече е ваш дневника ми.

[s0b1esk1]

Братле, в твоя чест ще ударя най-дългата линия, която съм правил. Само ако се самоубиеш, ще се срещнем в ада и ще те счупя от бой. Видях снимката от рождения ти ден и искам да ти кажа, че си най-големия изрУд.... а охраната само седи на дистанция хАххАхАХ

[usmivkata777]

Дано наистина не си се самоубил... ако четеш това искам да знаеш, че историите ти са уникални и много реални. Явно аз ще съм първия, който ще използва дневника ти

[s0b1esk1]

почивай в мир, братле. още един брат по съдба напусна този "прогнил свят".
https://www.youtube.com/watch?v=vUNWrM-Un-k
СБОГОМ...

[Ivaaaaa]

сериозно ли?!
не е забавно.

[usmivkata777]

.

[Ivaaaaa]

що? ще правите тайно ритуално самоубийство, на което не съм поканена ли?

[usmivkata777]

.

[Ivaaaaa]

подигравам се на вас. или по-скоро на теб.

[s0b1esk1]

ти май не осъзнаваш, че в момента ни бъркаш в прясната рана. ако това ставаше очи в очи, считай че съществуването ти щеше да е застрашено. имаме ти чатовете с него. моля да не пишеш повече тук. бъди жива и здрава и ако имаш проблем с някой от нас ни пиши на лично.

[Smrazqvashta]

Изключително тъжно. Нека почива в мир.

[Ivaaaaa]

прегледах си кореспонденцията. тези 'чатове' са едни от най-смислените, които съм водила. не мога да приема, че човек до такава степен може да се мрази, за да се откаже от себе си. и да, тъпо, пич. надявам се да не е истина.

[usmivkata777]

Тази по ръба беше изсипана на земята за теб, братле.
http://i.imgur.com/yOVAJOB.png