urlittlelady
02-11-2014, 14:50
сложно е.. много е сложно.. като цяло имам нужда да излея цялата тази негативна енергия относно всичко, което се случва в последните няколко седмици. Съжалявам, ако дотягам на някого :D
ии така.. всичко започна преди 4-5 години. Бяхме малки и глупави.. много глупави, или поне аз така го помня. Пълни идиоти. Харесахме се, "тръгнахме", в един клас сме бай дъ уай :D, и уж бяхме много щастливи. Лигавехме се, карахме се доста, може би се обичахме, но де да знам и аз, любов ли беше или просто увлечение на 14 годишни. Потърпяхме се почти 7 месеца и той ме остави, смисъл не ми каза цялата истина и дефакто оставихме една огромна дупка между двамата. Като хлапетата се блокирахме, разсърдихме, правехме се, че не можем да се понасяме в училище, спорехме, после спряхме да си говорим, абе детска работа :D детска, детска две години и половина не си говорихме. И двамата имахме нови връзки, нови преживявания и така нататък. И дойде великият момент, в който съдбата ли беше, не знам, но ни събра отново :D Първоначално бях наясно, че ще участваме в един концерт и си казах добре, хубаво, не е болка за умиране. После трябваше да се държим за ръце. Той ме поглеждаше понякога през репетициите. Изглеждаше тъжен, но и аз го поглеждах. Толкова усилия бях положила да го изхвърля от живота си, да го забравя, да го преодолея.. и сякаш тези усилия отиваха на вятъра. Но както и да е. Минаваха си репетициите, погледите зачестяваха. Концертът също мина. Беше ми много странно след това. Писах му да му искам снимки, и може би, точно тогава навлязох там, откъдето бягах толкова време. Писахме си много, наистина много. казахме си хиляди истини за времето, в което сме били заедно, и времето след това. Започнахме да си споделяме разни неща. Той си имаше приятелка, аз също си имах приятел, и двамата твърдяхме, че нищо не сме усетили. Все по-често започнахме да си пишем. Говорехме си вечер до никое време. После имаше нов концерт, на който трябваше да бъдем още по-близо един до друг. Трябваше да танцуваме заедно и цялата тази близост идваше в повече и на двама ни. Не си признавахме до последно. Твърдяхме, че сме щастливи с новите си връзки, и че това, което е било няма как да бъде отново. Мина толкова време, но мен все още си ме болеше. Не можех да си обясня защо. Така мина и 11 клас. В разговори, писаници и какви ли не още неща. Той си продължаваше връзката, аз също. Докато не дойде един есенен ден в 12 клас, когато си признахме, че няма смисъл да продължаваме така, защото и двамата знаем какво искаме. В края на лятото аз оставих приятеля си, но причината си беше друга, а не въпросният човек. Той се раздели с неговата приятелка още преди това. Мина септември.. мина октомври. Идваха нови концерти. Покрай тях онази близост ставаше все по-голяма. Аз си мислех, че на него му е само да ме мине, така казано, и че пак ще ме остави, затова бях адски песимистично настроена за каквито и да било отношения. Не споделяхме много общи хобита, но и двамата обичахме свободата и кръстосването на гората. Започнахме да излизаме. Той започна да прави неща, които изобщо не съм си представяла, че би направил [говорим за хубави неща]. И изобщо започнах да мисля, че не може да жертва и дава толкова много само заради едното ... да.. Не му вярвах много, но може би и с право. Но имаше нещо, което ме караше да се усмихвам. Чувствах се щастлива, когато прекарвахме време заедно. И естествено идва моментът, в който историята се превръща в "Ромео и Жулиета" или "Тристан и Изолда", че дори и по-зле. И двамата бяхме наясно колко хора са против, особено родителите. Много добре знаехме, че рискувахме почти всичко само и само за онези мигове заедно. Не предполагах, че би го направил, но той го направи. Показа ми, че независимо от всичко, ще е до мен.
Той не ме допълва.. не си приличаме много.. нито пък имаме много общо. Дори изобщо. Единственото общо е, че сме инатливи егоисти. Но с него мога да направя и най-лудите неща, за които не съм и мечтала. Мога да обиколя света, мога да бъда себе си, мога да скоча в океана и да се държа като малко дете, защото той ще го направи с мен. Да, трудно ни е. Имаме само онези откраднати моменти, които сякаш отлитат като подплашени пиленца. Имаме онези скрити разходки, имаме онези малки неща, имаме онова изгарящо чувство, когато се видим за секунди преди да влезем в час, когато няма никой. Имаме един друг и се подкрепяме.
Може би няма да издържим дълго. Може би не ни е писано, да бъдем заедно. Може би съдбата има други планове за бъдещето ни. Но сега знаем, че с все сила искаме един друг и никой и нищо не е способно да развали това, освен самите ние. Може би е любов...
ии така.. всичко започна преди 4-5 години. Бяхме малки и глупави.. много глупави, или поне аз така го помня. Пълни идиоти. Харесахме се, "тръгнахме", в един клас сме бай дъ уай :D, и уж бяхме много щастливи. Лигавехме се, карахме се доста, може би се обичахме, но де да знам и аз, любов ли беше или просто увлечение на 14 годишни. Потърпяхме се почти 7 месеца и той ме остави, смисъл не ми каза цялата истина и дефакто оставихме една огромна дупка между двамата. Като хлапетата се блокирахме, разсърдихме, правехме се, че не можем да се понасяме в училище, спорехме, после спряхме да си говорим, абе детска работа :D детска, детска две години и половина не си говорихме. И двамата имахме нови връзки, нови преживявания и така нататък. И дойде великият момент, в който съдбата ли беше, не знам, но ни събра отново :D Първоначално бях наясно, че ще участваме в един концерт и си казах добре, хубаво, не е болка за умиране. После трябваше да се държим за ръце. Той ме поглеждаше понякога през репетициите. Изглеждаше тъжен, но и аз го поглеждах. Толкова усилия бях положила да го изхвърля от живота си, да го забравя, да го преодолея.. и сякаш тези усилия отиваха на вятъра. Но както и да е. Минаваха си репетициите, погледите зачестяваха. Концертът също мина. Беше ми много странно след това. Писах му да му искам снимки, и може би, точно тогава навлязох там, откъдето бягах толкова време. Писахме си много, наистина много. казахме си хиляди истини за времето, в което сме били заедно, и времето след това. Започнахме да си споделяме разни неща. Той си имаше приятелка, аз също си имах приятел, и двамата твърдяхме, че нищо не сме усетили. Все по-често започнахме да си пишем. Говорехме си вечер до никое време. После имаше нов концерт, на който трябваше да бъдем още по-близо един до друг. Трябваше да танцуваме заедно и цялата тази близост идваше в повече и на двама ни. Не си признавахме до последно. Твърдяхме, че сме щастливи с новите си връзки, и че това, което е било няма как да бъде отново. Мина толкова време, но мен все още си ме болеше. Не можех да си обясня защо. Така мина и 11 клас. В разговори, писаници и какви ли не още неща. Той си продължаваше връзката, аз също. Докато не дойде един есенен ден в 12 клас, когато си признахме, че няма смисъл да продължаваме така, защото и двамата знаем какво искаме. В края на лятото аз оставих приятеля си, но причината си беше друга, а не въпросният човек. Той се раздели с неговата приятелка още преди това. Мина септември.. мина октомври. Идваха нови концерти. Покрай тях онази близост ставаше все по-голяма. Аз си мислех, че на него му е само да ме мине, така казано, и че пак ще ме остави, затова бях адски песимистично настроена за каквито и да било отношения. Не споделяхме много общи хобита, но и двамата обичахме свободата и кръстосването на гората. Започнахме да излизаме. Той започна да прави неща, които изобщо не съм си представяла, че би направил [говорим за хубави неща]. И изобщо започнах да мисля, че не може да жертва и дава толкова много само заради едното ... да.. Не му вярвах много, но може би и с право. Но имаше нещо, което ме караше да се усмихвам. Чувствах се щастлива, когато прекарвахме време заедно. И естествено идва моментът, в който историята се превръща в "Ромео и Жулиета" или "Тристан и Изолда", че дори и по-зле. И двамата бяхме наясно колко хора са против, особено родителите. Много добре знаехме, че рискувахме почти всичко само и само за онези мигове заедно. Не предполагах, че би го направил, но той го направи. Показа ми, че независимо от всичко, ще е до мен.
Той не ме допълва.. не си приличаме много.. нито пък имаме много общо. Дори изобщо. Единственото общо е, че сме инатливи егоисти. Но с него мога да направя и най-лудите неща, за които не съм и мечтала. Мога да обиколя света, мога да бъда себе си, мога да скоча в океана и да се държа като малко дете, защото той ще го направи с мен. Да, трудно ни е. Имаме само онези откраднати моменти, които сякаш отлитат като подплашени пиленца. Имаме онези скрити разходки, имаме онези малки неща, имаме онова изгарящо чувство, когато се видим за секунди преди да влезем в час, когато няма никой. Имаме един друг и се подкрепяме.
Може би няма да издържим дълго. Може би не ни е писано, да бъдем заедно. Може би съдбата има други планове за бъдещето ни. Но сега знаем, че с все сила искаме един друг и никой и нищо не е способно да развали това, освен самите ние. Може би е любов...