Joe An
04-07-2014, 08:05
Гледах по Нешънъл джиографик за “мъжът без лице” и историята ме потресе. За тия от вас, които са я пропуснали, ще се опитам да я разкажа накратко.
Симпатичен младеж, баща на малко момиченце, се качва веднъж на една платформа, издигната доста нависоко с цел да се боядиса фасадата на местната църква. И точно там, фронтално по челото, го удря високо напрежение от няколко хиляди волта. Лицето му буквално се стопява върху черепа му, като дори и самият той е бил целият почернял. Лекарите, приели мъжа след злополуката, свидетелстват, че такъв ужас не са виждали никога през цялата си професионална кариера. Отначало правят каквото могат и там, където преди е имало човешко изображение, сега е лепната само малко плът с един беззъб прорез отдолу. И понеже като по чудо мозъкът му не е бил изобщо засегнат от волтовата дъга, след време те предлагат да подложат пациента си на уникална по рода си операция - присаждане на ново лице от донор. След 14-часовото му имплантиране и свързване на нервче по нервче с тъканта на пострадалия, става ясно, че операцията е успешна. С Божията помощ и с усилията на десетки специалисти на мъжът е даден нов шанс за живот. Макар и с едно незрящо, стъклено око.
А мен какво ме удари ли? Когато дикторът разказа как още първия път след изписването на бащата от болницата малката му дъщеричка се е хвърлила върху него, за да го прегърне, разпознавайки го само по ръцете. Скъпите бащини ръце, които винаги са я милвали, прегръщали, благославяли... Човекът без лице, в когото хората са виждали безподобен урод, бил загубил своята човешка външност, но не и сърцето си на баща. И всъщност, именно заради любимото си детенце и за да не му причинява емоционални рани на отхвърляне и презрение, връхлитащи го вече от тъй-наречените “нормални хора”, таткото се подложил на тая уникална операция, която му дала подобие на лице. И той, който не може да вижда нищо около себе си, обаче толкова по-силно за сметка на това може да усеща истинските неща, сподели, че хората вече никога не биха могли да бъдат за него онези същества, каквито на нас ни изглеждат, а такива, каквито отвътре са. Добри или зли...
Както и Бог пропуска фасадите ни, “понеже не гледа на лице” (“Послание към римляните” 2/11).
И си мисля, че в нашия свят, където царува Визията и съзнанията ни биват моментално привличани и обсебвани от външните ефекти, ние все повече се опитваме да прикриваме с тях тъмните си страни, малоценностите и дефицитите си. Важни са витринната усмивка, позата, имиджът, впечатлението, което правим. Без значение, че зад тях е зейнало като змейска паст егото ни, калкулиращо интересите си във всяка една ситуация и на всяка цена - без абсолютно никакви скрупули и задръжки.
Сякаш в светските салони, в “студиата за красота” и на “операционните маси за пълна промяна” трябва да се оставим да ни отнемат и сърцата...
Симпатичен младеж, баща на малко момиченце, се качва веднъж на една платформа, издигната доста нависоко с цел да се боядиса фасадата на местната църква. И точно там, фронтално по челото, го удря високо напрежение от няколко хиляди волта. Лицето му буквално се стопява върху черепа му, като дори и самият той е бил целият почернял. Лекарите, приели мъжа след злополуката, свидетелстват, че такъв ужас не са виждали никога през цялата си професионална кариера. Отначало правят каквото могат и там, където преди е имало човешко изображение, сега е лепната само малко плът с един беззъб прорез отдолу. И понеже като по чудо мозъкът му не е бил изобщо засегнат от волтовата дъга, след време те предлагат да подложат пациента си на уникална по рода си операция - присаждане на ново лице от донор. След 14-часовото му имплантиране и свързване на нервче по нервче с тъканта на пострадалия, става ясно, че операцията е успешна. С Божията помощ и с усилията на десетки специалисти на мъжът е даден нов шанс за живот. Макар и с едно незрящо, стъклено око.
А мен какво ме удари ли? Когато дикторът разказа как още първия път след изписването на бащата от болницата малката му дъщеричка се е хвърлила върху него, за да го прегърне, разпознавайки го само по ръцете. Скъпите бащини ръце, които винаги са я милвали, прегръщали, благославяли... Човекът без лице, в когото хората са виждали безподобен урод, бил загубил своята човешка външност, но не и сърцето си на баща. И всъщност, именно заради любимото си детенце и за да не му причинява емоционални рани на отхвърляне и презрение, връхлитащи го вече от тъй-наречените “нормални хора”, таткото се подложил на тая уникална операция, която му дала подобие на лице. И той, който не може да вижда нищо около себе си, обаче толкова по-силно за сметка на това може да усеща истинските неща, сподели, че хората вече никога не биха могли да бъдат за него онези същества, каквито на нас ни изглеждат, а такива, каквито отвътре са. Добри или зли...
Както и Бог пропуска фасадите ни, “понеже не гледа на лице” (“Послание към римляните” 2/11).
И си мисля, че в нашия свят, където царува Визията и съзнанията ни биват моментално привличани и обсебвани от външните ефекти, ние все повече се опитваме да прикриваме с тях тъмните си страни, малоценностите и дефицитите си. Важни са витринната усмивка, позата, имиджът, впечатлението, което правим. Без значение, че зад тях е зейнало като змейска паст егото ни, калкулиращо интересите си във всяка една ситуация и на всяка цена - без абсолютно никакви скрупули и задръжки.
Сякаш в светските салони, в “студиата за красота” и на “операционните маси за пълна промяна” трябва да се оставим да ни отнемат и сърцата...