toothbrush
04-14-2014, 19:42
1 Глава
Кристи
Кристи беше несравнимо по-хубава от всички други жени.Знаех го,тя го знаеше,всички го знаеха.Когато вървеше по тротоара сутрин и бялото й лице светеше като луна под лъчите на уличните лампи,минути преди да загаснат,приличаше повече на изгряваща от морската пяна Афродита,отколкото на човек.Когато минаваше вечер по улицата и токчетата й стържеха студения асфалт,светът замираше и всяко око от всеки прозорец ,даже и тези изпълнени със завист,се подаваше за да поеме малко от красотата й,ако ще й за секунда.Роклите й се диплеха около топлите й,гладки бедра,панталоните очертаваха стройното й тяло,ръцете й се стрелкаха да пригладят косите й,ноктите й набързо почесваха врата,очите й мигаха,езикът навлажняваше устните ,гърбът й се виеше като змия,когато се наведеше да вземе нещо изпуснато.Когато се вдигнеше на пръсти глезените й се напрягаха,мускулите им изпъкваха като перки на делфин през водната повърхност.Косите й ухаеха на възглавница,вятър и дъжд по нагрят асфалт,бузите й имаха цвят на презрели праскови,очите й на борови иглички по време на буря,устните й на стичащ се по ръцете сок от нар.Кристи ходеше различно от другите,даже дишаше различно от другите.Дишаше като приклещен в ъгъла елен под мерника на ловец или пред зъбите на хищник.Когато се затичаше гърдите й се издуваха нагоре и надолу ,като клони на кестен от поривите на ураган.Когато говореше,каквото й да говореше,всички я слушаха.Устните й понякога заставаха като обръч,тъмно червен обръч около светло розов обръч,разкъсан розов цвят,това беше когато се удивеше от нещо.После се свиваха като антени на охлюв,от отвращение,или ярост,гняв,обида или за незначителна целувка по нечия студена буза.Тя никога не повишавашше глас,винаги звучеше сякаш шепне,гласът й не бе мелодичен или сладък,но беше дълбок и така удобно й прилягаше,че цялата й личност заприличваше на перфектно изваяна скулптура.Тя без проблем можеше да е тривиална,даже й отиваше.
Кристи не дружеше с никого специално,но познаваше всички и всички познаваха нея.Когато приближаваше магазина или кафето,мълвата вървеше поне метър пред нея и докато дойде,всички вече гледаха вратата с очакване.Белите й ръце не познаваха мазолите от труд по полето или грижите за пияни съпрузи и крещящи деца,които другите жени в града така печално носеха.Кожата й на сирена светеше с блясъка на някой,който съвсем не е изгубил надежда и чиито кости още не са пропити с плесен и воня на сол и водорасли.Студеният северен вятър,който брулеше и правеше ледени и хлъзгави като змийска кожа душите на другите ,още не духаше и в нейната.Кристи носеше пурпурното на някой септемврийски залез и понеже толкова малко хора още го носеха ,никой не смееше да й го отнеме.Даже когато плачеше,плачеше други сълзи,по-малко солени от чуждите.Въобще цветовете около Кристи не бяха сивото на морето или тъмно синьото на града,не бяха червеното на кръвта течаща по канавките или жълтото на небето.Цветовете й още бяха други,тя вървеше заедно с оранжевото от някое предишно лято или тюркоазеното от небето на някой ясен зимен ден.Калното зелено повлачило като свлачище от спомени за по-хубави времена мислите на другите,беше виолетовото на някой дъжд през април или лятна буря след горещ ден за Кристи.
Тя дойде в града,когато беше още малка,заедно с четиримата си братя и една тъжна бледа жена,която се бе зарекла на гроба на родителите й,че ще пази децата като собствените си очи.Жената беше лелята на Кристи ,тя почти никога не говореше,а когато го правеше думите й се губеха из въздуха като спукани сапунени мехури.Къщата им тегнеше от тишина и мълчанието така се беше вкоренило в атмосферата й,че вътре беше по-скоро като църква,отколкото дом.И Кристи израсна тиха,и красотата й ,заедно с вечният звук от тичащи плъхове,за дълго,бяха единствената мелодия в жестоката и беззвучна симфония на къщата.Тя ми разказа за белите си стени,и за стиснатите устни на леля си,която се бе заклела да създаде благополучни и праведни хора от тях,та ако ще цената да им струва щастието.Разказа ми за братята си и за хилядите нощи прекарани в планове за бягство и мечти за живот далеч от малкия град в който съдбата ги бе проклела да прекарат така важна част от живота.В последствие съдбата не просто ги остави в омразния малък град,но ги обрече да остареят в него.Кристи далеч не оплакваше събдата си толкова,дори напротив.Веднъж придобила статуквото на красавицата на града,тя носеше короната си от въздишки и скрити погледи с достойнство и не тъгуваше по земи отвъд морето или червените тухли на къщите.
-Носът й беше толкова голям,че като хъркаше си отвяваше завивката,та затова непрекъснато беше изстинала и недоволна.Въпреки че недоволството май си й беше болест по рождение.Не ни позволяваше да излизаме никъде,защото твърдо вярваше,че светът отвън ще ни опорочи безвъзвратно,та затова нежните ни детски души трябва да се пазят с пост,послушание и никакво социализиране.Сутрин ставахме в шест.Четяхме Библията,пеехме,готвехме.Л скахме проклетия под на банята по три пъти на ден и чистехме прозорците всяка седмица.Понякога за наказание ни караше да бършем праха в мазето,защото знаеше,че всички,освен Марк,се ужасявахме от мишките.Минавахме шкафовете два пъти седмично и лъскахме всички чинии и всички чаши по толкова пъти,че знаех пукнатините и петната им така, както знам бръчиците по ръцете си.
Тя беше като ужасна жаба.Седеше на стола си в кухнята и четеше.Четше сутрин,четеше вечер,четеше нощем,незнам как главата й побираше толкова много думи без да се пръсне.Не четеше единствено,когато ни крещеше,когато се къпеше или когато,Боже опази,ядяхме.Яденето бе свещена процедура за нея.Яденето бе центърът,звездата около която се въртяха планетите на деня ни.Когато станеше време за оправяне на масата,чувах как ужасният й,тих гласец,се надига като ръка на мъртвец из гроб,за да ме повика.Неизменно се молехме.Винаги ужасно дълго.На нея й доставяше удоволствие да ни мъчи с някой дребни гадости.Дългите молитви,дебелите дрехи,тишината,студената храна,забраната за музика или усмивки .Тъмнината.Още първата седмица,онази първа седмица,когато чистехме прах без да спрем,борейки се с разрухата на твърде голямата за нас къща,първата седмица когато с часове бърсахме подовете и прахме дюшеците,за да изкараме от тях дявола,тя ни накара да облепим всички прозорци с вестници.Къщата се потопи в мрак,стана мръсно кафеникава,като душата й и това я правеше особено доволна.Обичаше да вижда у нас страх или отчаяние,като че ли това означаваше,че върши задълженията си правилно.За нея щастието беше оръжие на сатаната,създадено да поражда у хората грешни мисли,които в последствие без никакво съмнение щяха да ги отведат право в ада.Всякаква веселба бе ненужна пошлост и по нейното експертно мнение водеше до венерически болести,алкохолизъм и култ към нечестивия.Факта,че ни държеше на разстояниеот тези неща,бе светлината в мрачното й,покрито с вестници съзнание.
Ние,разбира се,намирахме своя път покрай забраните й.Научихме се да превръщаме мрака в бяло платно за въображението си и покрай безкрайните задължения и ненужните наказания ние намирахме собствени пътища към щастието.В крайна сметка цялата й система се обърна против нея,тъй като израснахе ужасно различни от образа,който тя бе изградила за нас.Без да разбира,ние превърнахме мазето в гробница,лабиринт,затвор,п дземие,превърнахме тавана в кула или студената каюта на изгубен в морето кораб.Метенето на пода бе яздене на диви коне из пустинната степ ,а прането на чаршафи,ужасно наказние за предателство срещу царя.И така ние правехме гримаси,скачахме,заливахме се от смях,докато не се появаше тя на вратата,трепераща от яд и не ни потопеше отново в досадния си свят от правила и схеми.
Аз и братята ми не си приличахме.Всички бяхме различни ,изглеждахме различни и мислехме различно.Марк бе по-голям от нас с цели четири години.Израсна висок и едър,тъмен като облачно небе, с шоколадова коса и черни като катран очи.Никой не му възразяваше,той бе тарторът на малката ни група от бунтари и думата му бе закон,много по-важен от законите на леля ни.Той триеше страха от главите ни с гумата си от смелост и трезвомислие и дори когато трябваше да стоим заключени в мазето някоя топла неделя или да вършим някоя от хилядите си омразни задачи,той винаги стоеше като пазител над нас,напомняйки ни,че светът е много повече от моментната ни тъга и няма защо да се отчайваме.Марк пръв видя морето,което за останалите стоя зад стени и забрани в продължение на четирите години прекарани под покрива на леля ни.Пръв започна да пуши и в очите ни това бе велико проявление на свободата.Също пръв прочете нещо друго освен неизменната религиозна литература,красяща жалката ни библиотека и ,разбира се,пръв се целуна.Тогава заедно с уважението ни към него,се прокрадваше и малко завист,но тя бе напълно здравословна,тъй като ни подтикна да се заемем по-сериозно със собствените си животи.
Кристи
Кристи беше несравнимо по-хубава от всички други жени.Знаех го,тя го знаеше,всички го знаеха.Когато вървеше по тротоара сутрин и бялото й лице светеше като луна под лъчите на уличните лампи,минути преди да загаснат,приличаше повече на изгряваща от морската пяна Афродита,отколкото на човек.Когато минаваше вечер по улицата и токчетата й стържеха студения асфалт,светът замираше и всяко око от всеки прозорец ,даже и тези изпълнени със завист,се подаваше за да поеме малко от красотата й,ако ще й за секунда.Роклите й се диплеха около топлите й,гладки бедра,панталоните очертаваха стройното й тяло,ръцете й се стрелкаха да пригладят косите й,ноктите й набързо почесваха врата,очите й мигаха,езикът навлажняваше устните ,гърбът й се виеше като змия,когато се наведеше да вземе нещо изпуснато.Когато се вдигнеше на пръсти глезените й се напрягаха,мускулите им изпъкваха като перки на делфин през водната повърхност.Косите й ухаеха на възглавница,вятър и дъжд по нагрят асфалт,бузите й имаха цвят на презрели праскови,очите й на борови иглички по време на буря,устните й на стичащ се по ръцете сок от нар.Кристи ходеше различно от другите,даже дишаше различно от другите.Дишаше като приклещен в ъгъла елен под мерника на ловец или пред зъбите на хищник.Когато се затичаше гърдите й се издуваха нагоре и надолу ,като клони на кестен от поривите на ураган.Когато говореше,каквото й да говореше,всички я слушаха.Устните й понякога заставаха като обръч,тъмно червен обръч около светло розов обръч,разкъсан розов цвят,това беше когато се удивеше от нещо.После се свиваха като антени на охлюв,от отвращение,или ярост,гняв,обида или за незначителна целувка по нечия студена буза.Тя никога не повишавашше глас,винаги звучеше сякаш шепне,гласът й не бе мелодичен или сладък,но беше дълбок и така удобно й прилягаше,че цялата й личност заприличваше на перфектно изваяна скулптура.Тя без проблем можеше да е тривиална,даже й отиваше.
Кристи не дружеше с никого специално,но познаваше всички и всички познаваха нея.Когато приближаваше магазина или кафето,мълвата вървеше поне метър пред нея и докато дойде,всички вече гледаха вратата с очакване.Белите й ръце не познаваха мазолите от труд по полето или грижите за пияни съпрузи и крещящи деца,които другите жени в града така печално носеха.Кожата й на сирена светеше с блясъка на някой,който съвсем не е изгубил надежда и чиито кости още не са пропити с плесен и воня на сол и водорасли.Студеният северен вятър,който брулеше и правеше ледени и хлъзгави като змийска кожа душите на другите ,още не духаше и в нейната.Кристи носеше пурпурното на някой септемврийски залез и понеже толкова малко хора още го носеха ,никой не смееше да й го отнеме.Даже когато плачеше,плачеше други сълзи,по-малко солени от чуждите.Въобще цветовете около Кристи не бяха сивото на морето или тъмно синьото на града,не бяха червеното на кръвта течаща по канавките или жълтото на небето.Цветовете й още бяха други,тя вървеше заедно с оранжевото от някое предишно лято или тюркоазеното от небето на някой ясен зимен ден.Калното зелено повлачило като свлачище от спомени за по-хубави времена мислите на другите,беше виолетовото на някой дъжд през април или лятна буря след горещ ден за Кристи.
Тя дойде в града,когато беше още малка,заедно с четиримата си братя и една тъжна бледа жена,която се бе зарекла на гроба на родителите й,че ще пази децата като собствените си очи.Жената беше лелята на Кристи ,тя почти никога не говореше,а когато го правеше думите й се губеха из въздуха като спукани сапунени мехури.Къщата им тегнеше от тишина и мълчанието така се беше вкоренило в атмосферата й,че вътре беше по-скоро като църква,отколкото дом.И Кристи израсна тиха,и красотата й ,заедно с вечният звук от тичащи плъхове,за дълго,бяха единствената мелодия в жестоката и беззвучна симфония на къщата.Тя ми разказа за белите си стени,и за стиснатите устни на леля си,която се бе заклела да създаде благополучни и праведни хора от тях,та ако ще цената да им струва щастието.Разказа ми за братята си и за хилядите нощи прекарани в планове за бягство и мечти за живот далеч от малкия град в който съдбата ги бе проклела да прекарат така важна част от живота.В последствие съдбата не просто ги остави в омразния малък град,но ги обрече да остареят в него.Кристи далеч не оплакваше събдата си толкова,дори напротив.Веднъж придобила статуквото на красавицата на града,тя носеше короната си от въздишки и скрити погледи с достойнство и не тъгуваше по земи отвъд морето или червените тухли на къщите.
-Носът й беше толкова голям,че като хъркаше си отвяваше завивката,та затова непрекъснато беше изстинала и недоволна.Въпреки че недоволството май си й беше болест по рождение.Не ни позволяваше да излизаме никъде,защото твърдо вярваше,че светът отвън ще ни опорочи безвъзвратно,та затова нежните ни детски души трябва да се пазят с пост,послушание и никакво социализиране.Сутрин ставахме в шест.Четяхме Библията,пеехме,готвехме.Л скахме проклетия под на банята по три пъти на ден и чистехме прозорците всяка седмица.Понякога за наказание ни караше да бършем праха в мазето,защото знаеше,че всички,освен Марк,се ужасявахме от мишките.Минавахме шкафовете два пъти седмично и лъскахме всички чинии и всички чаши по толкова пъти,че знаех пукнатините и петната им така, както знам бръчиците по ръцете си.
Тя беше като ужасна жаба.Седеше на стола си в кухнята и четеше.Четше сутрин,четеше вечер,четеше нощем,незнам как главата й побираше толкова много думи без да се пръсне.Не четеше единствено,когато ни крещеше,когато се къпеше или когато,Боже опази,ядяхме.Яденето бе свещена процедура за нея.Яденето бе центърът,звездата около която се въртяха планетите на деня ни.Когато станеше време за оправяне на масата,чувах как ужасният й,тих гласец,се надига като ръка на мъртвец из гроб,за да ме повика.Неизменно се молехме.Винаги ужасно дълго.На нея й доставяше удоволствие да ни мъчи с някой дребни гадости.Дългите молитви,дебелите дрехи,тишината,студената храна,забраната за музика или усмивки .Тъмнината.Още първата седмица,онази първа седмица,когато чистехме прах без да спрем,борейки се с разрухата на твърде голямата за нас къща,първата седмица когато с часове бърсахме подовете и прахме дюшеците,за да изкараме от тях дявола,тя ни накара да облепим всички прозорци с вестници.Къщата се потопи в мрак,стана мръсно кафеникава,като душата й и това я правеше особено доволна.Обичаше да вижда у нас страх или отчаяние,като че ли това означаваше,че върши задълженията си правилно.За нея щастието беше оръжие на сатаната,създадено да поражда у хората грешни мисли,които в последствие без никакво съмнение щяха да ги отведат право в ада.Всякаква веселба бе ненужна пошлост и по нейното експертно мнение водеше до венерически болести,алкохолизъм и култ към нечестивия.Факта,че ни държеше на разстояниеот тези неща,бе светлината в мрачното й,покрито с вестници съзнание.
Ние,разбира се,намирахме своя път покрай забраните й.Научихме се да превръщаме мрака в бяло платно за въображението си и покрай безкрайните задължения и ненужните наказания ние намирахме собствени пътища към щастието.В крайна сметка цялата й система се обърна против нея,тъй като израснахе ужасно различни от образа,който тя бе изградила за нас.Без да разбира,ние превърнахме мазето в гробница,лабиринт,затвор,п дземие,превърнахме тавана в кула или студената каюта на изгубен в морето кораб.Метенето на пода бе яздене на диви коне из пустинната степ ,а прането на чаршафи,ужасно наказние за предателство срещу царя.И така ние правехме гримаси,скачахме,заливахме се от смях,докато не се появаше тя на вратата,трепераща от яд и не ни потопеше отново в досадния си свят от правила и схеми.
Аз и братята ми не си приличахме.Всички бяхме различни ,изглеждахме различни и мислехме различно.Марк бе по-голям от нас с цели четири години.Израсна висок и едър,тъмен като облачно небе, с шоколадова коса и черни като катран очи.Никой не му възразяваше,той бе тарторът на малката ни група от бунтари и думата му бе закон,много по-важен от законите на леля ни.Той триеше страха от главите ни с гумата си от смелост и трезвомислие и дори когато трябваше да стоим заключени в мазето някоя топла неделя или да вършим някоя от хилядите си омразни задачи,той винаги стоеше като пазител над нас,напомняйки ни,че светът е много повече от моментната ни тъга и няма защо да се отчайваме.Марк пръв видя морето,което за останалите стоя зад стени и забрани в продължение на четирите години прекарани под покрива на леля ни.Пръв започна да пуши и в очите ни това бе велико проявление на свободата.Също пръв прочете нещо друго освен неизменната религиозна литература,красяща жалката ни библиотека и ,разбира се,пръв се целуна.Тогава заедно с уважението ни към него,се прокрадваше и малко завист,но тя бе напълно здравословна,тъй като ни подтикна да се заемем по-сериозно със собствените си животи.