PDA

View Full Version : Модерно киноевангелие в три части преди Великден



Joe An
04-18-2014, 06:37
(или за ролите, които играем в представлението на живота си)


Животът на Труман Бърбанк – земен жител, посаден в кокетно саксийно градче, си тече монотонно и вяло. Всеки ден той си купува своя любим вестник, поздравява се по един и същ досаден начин със съседите и познатите си, разнася някаква още по-досадна чанта… и така отново и отново. Понякога фантазиите на сладкия сухар се надигат на пръсти в тая тъй протяжна реалност, ала всеки път, когато той прави опит да я напусне, сякаш нещо се изпречва на пътя му и го възпира. Той не пропуска да го забележи, естествено, обаче дали това му се струва твърде подозрително?

Една млада дама се влюби в него и не можеше повече да прикрива истината. Обичта й с погнуса отхвърли цялото унижение, на което беше подложен нейният любим. Тя му каза, че всичко в живота му е една измама. Че всичко около тях е просто един декор, едно огромно студио, едно безкрайно риалити шоу. Че стотици камери са скрити навсякъде, за да запечатат онова, което се случва с него, за радост на многомилионните му почитатели, поглъщащи го през шпионката на малкия екран. Най-близкият му приятел, дори неговата съкреватница – режисьорът на рейтинговия фарс се бе погрижил добре да избере обиграни артисти за тези ВИП-роли. Прецизно бе обмислен и най-дребния детайл в сценария. На помощ бяха призовани даже природните стихии, режисирани така, че да засилят въздействието му върху зрителската аудитория.

Програмата бе зададена по такъв начин, че да се изпълнява безотказно.

Жертвата беше вкарана в капан, за който си нямаше и представа.

“Шоуто на Труман” трябваше да продължи да носи наслада за широката публика, настанила се в своите модерни Колизеуми, както, разбира се, и полагащата се тлъста печалба за неговите автори.

И какво? Вестоносецът на истината, който единствен обичаше заблудения, вързания и осъдения на това фалшиво озвездяване човечец, че да се опита да му отвори очите с нея, беше изкаран умопобъркан. Милите маски на клоуните се набръчкваха гротесктно, когато трябваше с всички сили да прикрият измамата и да ликвидират тоя пробив в цялостната постановка.

Ала вече ставаше все по-трудно и по-трудно да удържат на нарастващия копнеж на пленника по свободата. На надигащия се у него порив да търси и да намери истината за себе си, както и за онова, което той се бе оставял с такова греховно равнодушие да му се случва. Печати, щампи, клишета, житейски лъжи, философски илюзии, религиозни химери – всичко, което натрапената реалност бе просмукала в съзнанието му, трябваше да бъде издирено и разчупено. Но едва ли това можеше да се случи там, където той беше подвластен на тях и на нищо друго по каприза на режисьора, без да има какъвто и да е избор в този свой инсцениран живот.

Сега пленникът трябваше да пробие неговия декор, ако все още жадуваше да полети на крилете на мечтите си.

И той дръзна да го направи.

Откъде започна бягството му ли? Точно оттам, където неговите страхове, ужаси и кошмари бяха си направили леговище в неговото сърце. Където раните му зееха отворени и все още кървящи. Където се надигнаха бурите и огромните приливни вълни. Където заплашително засвяткаха гръмотевиците, мятани с гняв и истерия от режисьора на проваленото шоу.

“Не виждаме отвъд избора, който не разбираме” – бе казал Оракулът на Нео в “Матрицата”. Обаче осмислим ли веднъж избора си, ние проглеждаме надалеч. Тогава придобиваме силата да напуснем света на виртуалните фалшиви престави и да се борим с цялата сган от негови агенти, които се опитват да ни унищожат.

Подобно на “агент Смит”, те се клонират и множат, домогвайки се до това, което бие в гърдите ни. И успеят ли да го направят, те увеличават армията на демонските въплъщения. На безсърдечното, безсъвестното, безкрупулното, често пъти звучащо твърде усложнено, изглеждащо доста модерно и технократски, ала извадено от опаковката си, демаскирано, всъщност, като онова прастаро обикновено Едемско зло. Зло, чиято цел винаги е била да приспива човешките чада в кувьози, хранейки се с техните жизнени сокове, а в замяна на това да им предоставя програмния ерзац на една сънувана, миражна реалност.

“Социалната Матрица издига в култ всичко безполезно, предлага ти безумни забавления, които не забавляват, образование, което не просвещава, работа, която те смазва. Принуждава те да мислиш по начин, който ти е противен. И ти служиш на нейните цели, но не и на своите. Щастие при такъв терор е невъзможно”, както споделя една анонимна нейна жертва.

И ако трябва да има революция срещу Матрицата, както и срещу нейния духовен първообраз, тя няма да се осъществи единствено с храбрата отбрана на нашите укрепени земни позиции. Ние ще спечелим битката, обаче не когато се отбраняваме. Ние ще я спечелим, само когато атакуваме. Ние – Църквата, а не ти или аз поотделно. Когато придобием мъдростта и куража да се изправим срещу ония високи тронове на нечестие там горе, откъдето биват изпращани срещу нас цели пълчища от демонични агенти.

Нео унищожи програмата “Агент Смит”, като влезе в нея.

Избраният ослепя за естественото, но духовният му взор го отведе право в щаб-квартирата на врага.

Така Христос слезе на земята и се идентифицира напълно с нас.

Тогава умря, пригвозден от греха ни; възкръсна на третия ден; срази началствата и властите на Луцифер; и зае отново мястото си на триумфиращ Бог на Своя свят Престол.

Сигурно помните необикновената зла сила, която притежаваше Единственият Пръстен от филмовата трилогия “Властелинът на пръстените”. Какъв метафоричен образ на Греха! Защото той бе изкован от древния властолюбив демон, за да държи в подчинение народите. Духът му се бе излял целият в това негово поробващо творение. Дух, с който влизаме в завет, ако приемем върху себе си белега на неговата същност. А ако приемем белега на Звяра, той неизбежно ще ни превърне в своя беснееща глутница зверове (подобни на орките, може би, макар те да ни се струват фантастични персонажи). Защото никое друго създание под тия небеса няма такава титанична мощ да деформира, да извращава, да оскотява човешките същества до мозъка на техните кости, да поробва мислите им без никакви скрупули, да използва думите им като епидемии и зарази, да сее масова смърт навсякъде със злите им дела.

Пръстенът на Греха наистина обвързва Господаря си с тези, които са го избрали – до гроб и дори до самия огнен ад.

Точно такъв избор направи печално известният Дарт Вейдър от хитовата поредица “Междузвездни войни”. В началото той беше рицар-джедай, който живееше не за себе си, а за мисията си – да използва Силата за отстояване на правдата и свободата в цялата Галактика. Но поддавайки се на изкушението да й обърне гръб, за да придобие за себе си власт и могъщество, той се преобрази в добре познатото ни същество със зловещата черна маска, в металически звучащият вселенски злодей, в личния сатрап на Владетеля на Империята, не подбиращ абсолютно никакви средства, когато се разправя с неговите и със своите врагове.

Вероятно, обаче, по-близък до обичайните ни представи за морално разлагаща се личност, вследствие на неустоимите дяволски съблазни, е младият амбициозен Кевин Ломакс от модерната готическа приказка “Адвокат на дявола”. В много отношения той може да се припознае като моделът, чийто живот се стремят да постигнат милиони хора по цялата земя. Тук са многото пари и необятната гама от удоволствия за плътта и душата, които могат да се купят с тях. Тук са бляскавите успехи и почти денонощното превъзнасяне върху пухените облачета на техните слави. Тук – изпълзели на това ниво, земните червеи са напълно убедени, че се превръщат в богове. Защото на тях им се покланя неизпълзялата още гмеж, останала да се вие и да се гърчи някъде там долу. А те… Те се покланят единствено на онзи, чийто дух ги е възцарил тук.

Оказва се, че да сключиш “Договор с дявола” е нещо твърде възможно и реално дори и в днешно време, макар подобна формулировка да ни напомня заглавие на старинна литография. Достатъчно е просто да бъдеш обсебен от основните ценности на съвременния свят – изгода, печалба, успех, власт, и то на всяка цена, без оглед на методите и средствата, и ти вече си си загубил душата. (Предполагам, мнозина от нас си спомнят емблемата на преуспелия утилитарист от кинохита “Уолстрийт” мистър Греко, с неговите надменни гурувски изповеди: “Алчността е нещо добро, тя е движеща сила на еволюцията. Само парите са от значение. Бъди играч… или нищо. Най-много от всичко мразя да губя”.) А изкусителната сила на Злото сякаш става все по-изобретателна, все по-лукава, все по-ненаситна и алчна за души. Дали няма да се засилва тогава и човешката страст към него?

Както добре е показано във филма, в своето владение митичният собственик Джон Милтън се старае да режисира и направлява всички събития, ала той, все пак, си остава зависим от изборите на доброволно подчинилите му се негови служители.

Неговата сила, всъщност, е в тяхното невежество.

А тяхното невежество, стигащо до безумие – то не е ли в това, че те дори не подозират какво му продават на такава невероятна безценица?


(следва продължение на втора част)