Joe An
04-19-2014, 05:31
Стю Шепърд от трилъра “Телефонна клопка” е друг типичен герой на своето време. Напереният медиен консултант може да вихри такива лъжи, че с тях да възпроизведе каквото си поиска природно бедствие, подобно на могъщия режисьор от “Шоуто на Труман”. С тях той безцеремонно си пробива път към парите, успеха и славата, без въобще да му мигва окото. Трябва му само един телефон и тогава ела да видиш какво става. Обаче както доста често се случва в живота, нашите дарби, управлявани с такова високомерие и самомнителност, имат навика да се превръщат в собствените ни проклятия. Царят на телефонните фиести попада в клопката на една съвсем обикновена улична телефонна кабина. Пред невидимото дуло на някакъв незнаен терорист, който се вживява в ролята на “Гласът на Страшния Съд”. Пред ужаса от ненадейно надвисналата сянка на смъртта, ошашавеното и смалено подобие на някогашния Стю започва да признава греховете си един по един. В началото той не разбира какво точно става, обаче изправяйки се лице в лице срещу тях – нещо, което никога преди това не е дръзвал да направи, словесният факир и жонгльор изведнъж вижда истината за самия себе си. И тя е толкова фрапираща и гнетяща, че неговото сърце не издържа и то я изповядва публично пред хора, напълнили цял един площад. Съкрушителна сцена, която за мен е една от най-стойностните във филмовото изкуство.
Само че аз си мисля: каква криза трябва да ни сполети в живота, та ние да осъзнаем в края на краищата по каква греховна плоскост се е плъзгал надолу той? Да прогледнем отвъд мимикрията и благовидността на делата си, с които заблуждаваме толкова много хора кой, всъщност, е нашият истински “аз”. За да видим чак размътилото се дъно на мотивите ни и какво се крие, какво дреме там, когато тая мътилка се разсее. И дали мигът на просветлението и на моментното ни съжаление ще ни помогне да изплуваме оттам, колкото да си поемем глътка спасителен въздух и после пак да потънем надолу, или ще разтупка в гърдите ни такова искрено покаяние, че плодът от него да бъде собственото ни безкомпромисно решение за една цялостна, радикална и трайна промяна.
Иначе тия диви зверчета – душите ни, когато паднат в клопката или бъдат хванати в капана, намират всевъзможни начини да се измъкнат оттам.
Ала това ги прави само да оцеляват до следващия път, когато, може би, вече не ще има спасение за тях.
В “Дъщерята на генерала” една млада жена бе брутално изнасилена от цял взвод войници по време на военно обучение. Впоследствие тя бе принудена от баща си да потули това престъпление, за да не пострада имиджа на неговата мила академия. Но какво, мислите, се случва с греха, когато той бива зарит в гроба на душите ни така незаконно? Не му трябва много време и ето, възкръсва като зомби оттам, а неговата мисия е отмъстителна, страшна и смъртоносна.
Превърнала се в срамна мъжка превръзка за разгонените военни, в която те ежедневно да обърсват мръсотиите си, обезчестената ничия дъщеря мъстеше безогледно за поруганата си чест. Разкапана отвътре и постепенно скапваща хубостта си отвън, мразеща и предизвикваща целия я заобикалящ свят, тя не можеше да не предизвика собственото си трагично убийство накрая. Защото прикритият, неизповяданият, непростеният грях, всъщност, в природата си е един наемен убиец и той не би могъл да стори друго с нас, освен да изпълни мократа си поръчка. Героите от “Линия на смъртта” също се добраха до това отрезвяващо откровение, когато лудостта им да експериментират с живота си ги отведе до тънката граница между този свят и отвъдното. Където греховете им само ги чакаха, за да се нахвърлят стръвнишки върху тях, та да могат да ги завлекат, ако могат, чак при себе си.
Всичко, абсолютно всичко, което си правил – или не си (по каквито и да е съображения), оказва се, има значение най-накрая.
Ако не свалим приживе маските и покривалата си, в измерението, което е извън времето и пространството, ние ще бъдем най-позорно разголени и безпощадно разобличени.
Нима си мислим, че като “Талантливият мистър Рипли” можем да наденем върху себе си нечий чужд живот, а нашите престъпления да останат незабелязани и ненаказани? И понеже не харесваме нашите лица, да си вземем “Лице назаем”? Така, обаче, няма да заличим осквернените си самоличности, от които искаме да абдикираме. А ако тръгнем сами да ги преследваме – така, както профайлър преследва психопат, най-много отново да попаднем в тяхната мъртва хватка. Свирепото им отхвърляне, превърнало ги в канибали като д-р Ханибал Лектър от “Мълчанието на агнетата”, не признава охранителни решетки, нито каквито и да е други прегради от материално естество. Те са обитавали най-дълбоките подземия на душите ни и затова знаят как отново да припълзят до тях. Неочаквани, коварни, таещи в себе си своя зловещ пъклен план против нас. Причиняващи паранои, шизофрении, раздвоения… направо цяло роене, а дори и пълен разпад на личността. Предаващи ни на сляпо лутане, обезличаване и изгубване.
Ако постоянно слагаме маските на фалша и лицемерието, за да изпълним своите мънички моментни цели, дали това няма да превърне нашето призвание, дадено ни отгоре, в “Мисията невъзможна”?
Осъзнаването на това да не знаеш кой точно си…Объркването от ролите, в които постоянно влизаш... И ужаса, когато не можеш вече да излезеш от тях... Обезличаването зад маските... И бягството в лъжите... Заграбването на чуждото (но то никога не става твое)... Безутешността всред заграбеното... И въпреки това – ненаситност за още, за още... Онази престъпна перверзия, отдавна надничаща през твойте очи... Демоните, които мразят да стоят вързани в тялото ти... Бясното преследване на призраците им.... Почти вечната безсъница от техните кошмари... О... но и това глождене на съвестта... И това самотничество, на чийто остров си бил захвърлен... Ти си се крил, ти си бягал постоянно... Преследвал си незнайно точно какво... И ето те сега тук... Толкова далече от всички... Ще замръзнеш от студ и никой никога няма да те открие... Без нито една абсолютна истина да си познал… И без нито една абсолютна ценност да си прегърнал... Паметник от ледена плът и кръв… завинаги недостъпен за човешката... за ангелската... за Божията любов...
Или просто още една вечно горяща в катрана на греховете си и в неизповядания си приживе позор хуманоидна факла… ненапомняща на никого, че някога… някъде… някой се е бил родил… а после е изчезнал безследно…
Без никога да е живял…
А като във “Франкенщайн”, уж имаме велики цели и знаем как да ги преследваме. Искаме да прославим имената си и да гравираме историята с паметните си дела. Но вместо това, осейваме земята с чудовищните си творения. Свидетелсващи за безумието на гордостта ни и за бесовете, стаили се в амбициите ни. Бесове, извращаващи нашата идентичност, нашите предназначения, нашите призвания, нашата автентична съдба. И самите те превръщащи ни в анонимни бесовски твари, които в напъните си да надскочат стотици пъти себе си (както това го правят бълхите), загубват първородните си имена.
Ето как в турбуленцията на шеметната житейска фиеста ние пропиляваме най-важното. Забравяме да живеем простичко и в съгласие с най-искрените и дълбоки копнежи на сърцата си, където Тоя, който ни е сътворил, е закодирал програмата за самосбъдване на нашето щастие. Сякаш всичко около нас е устроено така, че да ни побърка. “Очакванията на другите” и прочие тинтири-минтири съображения… Безумните крясъци на суетата, идващи от нейния Панаир, отново и отново се опитват да заглушат тихия гласец в нас, който ни казва кои сме и за какво сме създадени. Като в “Били Елиът”, ято от гарги решават роденият в орлово гнездо да оскубе крилата си и да се покрие с тяхната перушина. Но свободата да изберем това, за което сме предназначени, трябва да се извоюва не от някой друг, а от собствените ни воли. Да се открадне от света, който го е похитил и го е затворил в тъмничните си кули, е може би най-съдбовната битка за всеки един човек на тази земя. И явно, тя не бива да се печели само веднъж, а всеки ден да се влиза в нея, защото мисиите и призванията в живота ни са направо изяждани от ежедневния конформизъм.
В “Обществото на мъртвите поети” тази тъй скъпоценна истина е представена толкова завладяващо и вдъхновяващо! В един реномиран колеж, скован от правила и традиции като “Северния ледовит океан”, преподавателят по английска литература мистър Кийтинг е капитанът, който иска да качи учениците си на своя ледоразбивач, който да ги изведе в безбрежните свободни води на Световния океан. “Направете живота си неповторим – не се уморяваше да повтаря той, – вслушайте се в гласа на сърцето си. Защото колкото по-късно започнете, толкова по-трудно ще го чуете. Не се оставяйте на течението, не се примирявайте! Бъдете дръзки! Открийте нови територии! Отстоявайте индивидуалността си! Човек трябва да вярва в уникалността на идеите си, макар и другите да ги считат за странни.” Не е ли прекрасно да откриеш какво истински желаеш да направиш със своя живот?! Да искаш да можеш, да искаш да бъдеш… Да бъдеш ти самият – изцяло себе си, а не някаква половина, третина или четвъртина. Да бъдеш различен от останалите, а не просто поредният матрифициран безличен субект. Защото уникалното и красивото в душите ни се мери на кантар, разпродава се на килограм, или пък се изхвърля в кашони зад сергиите според вижданията на разни слепи и тесногръди догматици, тези, всъщност, вечни търговци на дребно. Защо да не можем да придобием сърца, “решени да търсят, да се борят, да намират, пред нищо да не се възпират”, както е възкликнал Тенисън? За да дадем на този свят “свой собствен стих”, както метафорично му приглася Уолт Уитман.
Само че аз си мисля: каква криза трябва да ни сполети в живота, та ние да осъзнаем в края на краищата по каква греховна плоскост се е плъзгал надолу той? Да прогледнем отвъд мимикрията и благовидността на делата си, с които заблуждаваме толкова много хора кой, всъщност, е нашият истински “аз”. За да видим чак размътилото се дъно на мотивите ни и какво се крие, какво дреме там, когато тая мътилка се разсее. И дали мигът на просветлението и на моментното ни съжаление ще ни помогне да изплуваме оттам, колкото да си поемем глътка спасителен въздух и после пак да потънем надолу, или ще разтупка в гърдите ни такова искрено покаяние, че плодът от него да бъде собственото ни безкомпромисно решение за една цялостна, радикална и трайна промяна.
Иначе тия диви зверчета – душите ни, когато паднат в клопката или бъдат хванати в капана, намират всевъзможни начини да се измъкнат оттам.
Ала това ги прави само да оцеляват до следващия път, когато, може би, вече не ще има спасение за тях.
В “Дъщерята на генерала” една млада жена бе брутално изнасилена от цял взвод войници по време на военно обучение. Впоследствие тя бе принудена от баща си да потули това престъпление, за да не пострада имиджа на неговата мила академия. Но какво, мислите, се случва с греха, когато той бива зарит в гроба на душите ни така незаконно? Не му трябва много време и ето, възкръсва като зомби оттам, а неговата мисия е отмъстителна, страшна и смъртоносна.
Превърнала се в срамна мъжка превръзка за разгонените военни, в която те ежедневно да обърсват мръсотиите си, обезчестената ничия дъщеря мъстеше безогледно за поруганата си чест. Разкапана отвътре и постепенно скапваща хубостта си отвън, мразеща и предизвикваща целия я заобикалящ свят, тя не можеше да не предизвика собственото си трагично убийство накрая. Защото прикритият, неизповяданият, непростеният грях, всъщност, в природата си е един наемен убиец и той не би могъл да стори друго с нас, освен да изпълни мократа си поръчка. Героите от “Линия на смъртта” също се добраха до това отрезвяващо откровение, когато лудостта им да експериментират с живота си ги отведе до тънката граница между този свят и отвъдното. Където греховете им само ги чакаха, за да се нахвърлят стръвнишки върху тях, та да могат да ги завлекат, ако могат, чак при себе си.
Всичко, абсолютно всичко, което си правил – или не си (по каквито и да е съображения), оказва се, има значение най-накрая.
Ако не свалим приживе маските и покривалата си, в измерението, което е извън времето и пространството, ние ще бъдем най-позорно разголени и безпощадно разобличени.
Нима си мислим, че като “Талантливият мистър Рипли” можем да наденем върху себе си нечий чужд живот, а нашите престъпления да останат незабелязани и ненаказани? И понеже не харесваме нашите лица, да си вземем “Лице назаем”? Така, обаче, няма да заличим осквернените си самоличности, от които искаме да абдикираме. А ако тръгнем сами да ги преследваме – така, както профайлър преследва психопат, най-много отново да попаднем в тяхната мъртва хватка. Свирепото им отхвърляне, превърнало ги в канибали като д-р Ханибал Лектър от “Мълчанието на агнетата”, не признава охранителни решетки, нито каквито и да е други прегради от материално естество. Те са обитавали най-дълбоките подземия на душите ни и затова знаят как отново да припълзят до тях. Неочаквани, коварни, таещи в себе си своя зловещ пъклен план против нас. Причиняващи паранои, шизофрении, раздвоения… направо цяло роене, а дори и пълен разпад на личността. Предаващи ни на сляпо лутане, обезличаване и изгубване.
Ако постоянно слагаме маските на фалша и лицемерието, за да изпълним своите мънички моментни цели, дали това няма да превърне нашето призвание, дадено ни отгоре, в “Мисията невъзможна”?
Осъзнаването на това да не знаеш кой точно си…Объркването от ролите, в които постоянно влизаш... И ужаса, когато не можеш вече да излезеш от тях... Обезличаването зад маските... И бягството в лъжите... Заграбването на чуждото (но то никога не става твое)... Безутешността всред заграбеното... И въпреки това – ненаситност за още, за още... Онази престъпна перверзия, отдавна надничаща през твойте очи... Демоните, които мразят да стоят вързани в тялото ти... Бясното преследване на призраците им.... Почти вечната безсъница от техните кошмари... О... но и това глождене на съвестта... И това самотничество, на чийто остров си бил захвърлен... Ти си се крил, ти си бягал постоянно... Преследвал си незнайно точно какво... И ето те сега тук... Толкова далече от всички... Ще замръзнеш от студ и никой никога няма да те открие... Без нито една абсолютна истина да си познал… И без нито една абсолютна ценност да си прегърнал... Паметник от ледена плът и кръв… завинаги недостъпен за човешката... за ангелската... за Божията любов...
Или просто още една вечно горяща в катрана на греховете си и в неизповядания си приживе позор хуманоидна факла… ненапомняща на никого, че някога… някъде… някой се е бил родил… а после е изчезнал безследно…
Без никога да е живял…
А като във “Франкенщайн”, уж имаме велики цели и знаем как да ги преследваме. Искаме да прославим имената си и да гравираме историята с паметните си дела. Но вместо това, осейваме земята с чудовищните си творения. Свидетелсващи за безумието на гордостта ни и за бесовете, стаили се в амбициите ни. Бесове, извращаващи нашата идентичност, нашите предназначения, нашите призвания, нашата автентична съдба. И самите те превръщащи ни в анонимни бесовски твари, които в напъните си да надскочат стотици пъти себе си (както това го правят бълхите), загубват първородните си имена.
Ето как в турбуленцията на шеметната житейска фиеста ние пропиляваме най-важното. Забравяме да живеем простичко и в съгласие с най-искрените и дълбоки копнежи на сърцата си, където Тоя, който ни е сътворил, е закодирал програмата за самосбъдване на нашето щастие. Сякаш всичко около нас е устроено така, че да ни побърка. “Очакванията на другите” и прочие тинтири-минтири съображения… Безумните крясъци на суетата, идващи от нейния Панаир, отново и отново се опитват да заглушат тихия гласец в нас, който ни казва кои сме и за какво сме създадени. Като в “Били Елиът”, ято от гарги решават роденият в орлово гнездо да оскубе крилата си и да се покрие с тяхната перушина. Но свободата да изберем това, за което сме предназначени, трябва да се извоюва не от някой друг, а от собствените ни воли. Да се открадне от света, който го е похитил и го е затворил в тъмничните си кули, е може би най-съдбовната битка за всеки един човек на тази земя. И явно, тя не бива да се печели само веднъж, а всеки ден да се влиза в нея, защото мисиите и призванията в живота ни са направо изяждани от ежедневния конформизъм.
В “Обществото на мъртвите поети” тази тъй скъпоценна истина е представена толкова завладяващо и вдъхновяващо! В един реномиран колеж, скован от правила и традиции като “Северния ледовит океан”, преподавателят по английска литература мистър Кийтинг е капитанът, който иска да качи учениците си на своя ледоразбивач, който да ги изведе в безбрежните свободни води на Световния океан. “Направете живота си неповторим – не се уморяваше да повтаря той, – вслушайте се в гласа на сърцето си. Защото колкото по-късно започнете, толкова по-трудно ще го чуете. Не се оставяйте на течението, не се примирявайте! Бъдете дръзки! Открийте нови територии! Отстоявайте индивидуалността си! Човек трябва да вярва в уникалността на идеите си, макар и другите да ги считат за странни.” Не е ли прекрасно да откриеш какво истински желаеш да направиш със своя живот?! Да искаш да можеш, да искаш да бъдеш… Да бъдеш ти самият – изцяло себе си, а не някаква половина, третина или четвъртина. Да бъдеш различен от останалите, а не просто поредният матрифициран безличен субект. Защото уникалното и красивото в душите ни се мери на кантар, разпродава се на килограм, или пък се изхвърля в кашони зад сергиите според вижданията на разни слепи и тесногръди догматици, тези, всъщност, вечни търговци на дребно. Защо да не можем да придобием сърца, “решени да търсят, да се борят, да намират, пред нищо да не се възпират”, както е възкликнал Тенисън? За да дадем на този свят “свой собствен стих”, както метафорично му приглася Уолт Уитман.