Joe An
04-20-2014, 12:32
Нима не трябва така, както притежаваме едно уникално и разпознаваемо лице от плът и кръв, така да бъдат за нас и чертите на собствените ни духовни физиономии? Опознати, осъзнати докрай “отличителни белези” на идентичност и предназначение. Иначе само се лутаме между постоянно видоизменящите се сенки, полусенки и едва забележими отсенчици, между бледите като бели нощи полуочертани изображения, всяко от които с право би могло да мине за наше достоверно копие. Нашите безкрайни преображения, превъплъщения, прераждания и карми…
А всъщност – само едно хаотично шествие на някаква си безлика многоликост.
Пък после се чудим откъде ни дошло всичко на главата.
Ами от нея идва и пак върху нея се стоварва обратно.
Хей, но дали отхвърлените богоподобни “аз”-ове и Господни призвания не си “отмъщават” по такъв начин?
Щом като другите, които ги обикват, могат да възнаграждават…
Не мога да не си спомня за брилянтния “Амадеус”, когато мисля за това. Какво отвратително наказание само е да се вторачваш в дарбите и успехите на тези около теб, а да омаловажаваш и дори да презираш собствения си безценен потенциал! Да убиваш бавно и мъчително своя “Моцарт”, своя истински гений, а да крееш с изтлялото въгленче, въргалящо се в тъмнеещото ти гръдно огнище, всред плисъците на злобата, завистта, ревността, посредствеността, огорчението, интригантството и предателството. От жизненоважно значение е да си зададем тогава въпроса: а дали узурпаторът вътре в нас не е оковал в “Желязната маска” тъкмо ненавижданият наш двойник, който – макар и низвергнат в тъмницата, завинаги ще си остане единственият законен наследник на престола на нашия живот? Онзи зачатък на автентична божествена личност, който трябва да бъде първо освободен със силата на свободната ни воля, а после оставен да расте, да съзрява, за да може да положи, в крайна сметка, жезълът на управление върху цялостната ни житейска съдба. Да я промени из основи и да я въведе в добруването на нейния “Златен век”, полагащ й се свише.
Ще се борим ли да възвърнем истинската си самоличност, захвърляйки във водите на забравата тази, която е преминала през “Програмата за мръсни операции, поведенчески модификации и пречупване на волята”, както е в “Ултиматумът на Борн”?
Още ли не ни е станало ясно, че материалният просперитет може да реши някои проблеми в нашия живот, обаче не може да реши загадката с неговия смисъл?
Вижте, маниашката тръпка “Боен клуб” добре показва това, макар внушенията му за изход от кризата да са толкова далеч от здравомислието, колкото бруталният и анархистичен герой на Брад Пит е далеч от сегашното битие на актьора, примерен баща на шест деца.
Трепем се, за да издигаме грамадариуми от вещи, да издуем максимално портфейлите си, да надиплим цяло тесте от кредитни и дебитни карти, които да развържат и най-необузданите ни фантазии. За да разберем най-накрая, че нещо дълбоко в нас пак си остава кънтящо празно и неудовлетворено. Реакцията ни като пренатегнати болтчета в конструкцията на Матрицата наистина може да се окаже бунтарска до степен на самоунищожение, така че да ни скъса главичките и ние съвсем да изпаднем отвъд всякакви условности и ограничения. Тогава защо да не си отдадем правото да правим всичко, което пожелаем? Без оглед на последствията, защото както вече казах, върху раменете си вече нямаме глави. Възраждаме пещерния хаос и яхнали вълната на инстинктите си, захвърляме торсовете си във водовъртежите на хедонизма.
Презрението ни към света, който ако няма полза от нас, не дава и пет пари за богатството на душите ни, ни изстрелва в необятната нарко-вселена на “Трейнспотинг”. Или в тази на волните сексуални перверзии на “Широко затворени очи”, тъй като дори цялата земна реалност се оказва тясна за сбъдването на нашите греховни блянове. Ако сме чаровни, а при това и умни, защо да не се превърнем в копия на изтънчения прелъстител виконт дьо Валмон и на изящната интригантка и развратителка графиня дьо Мертьой от “Опасни връзки”? Или – ако го предпочитаме, да подражаваме на ненаситния сексуален хищник и вампир Стивън Грилш от “Мъдростта на крокодилите”, който буквално живееше от кръвта на влюбените в красотата му и талантите му негови жертви. Нали и сатанинският трубадур Мерилин Мейсън така прокламира: “Бъди като животните, които нямат никаква представа за греха, и тогава ще разбереш защо няма нищо по-възбуждащо от осквернената невинност”. Обаче що за “любов” може да се нарече тая най-масово продаваема стока в нашия комерсиален свят, зад която се крият сили, предали се на безумната кауза на своето взаимно изтребление?
Но дори и да не изпадаме чак в такива содомитски крайности, какво, ако предпочитаме перманентния стандартен разврат? “Алфи” си живуркаше по този начин, като не се замисляше много-много какво преживява страната отсреща. Той просто максимално експлоатираше машината за горещ секс, тип “аламинут”, обаче накрая му се наложи, все пак, да плати бая набъбналата сметка за него. Всичките му авантюри го напуснаха и изведнъж той се оказа сам, съвсем сам. И си струва да цитираме думите на неговото малко позакъсняло признание:
“Имаш пари в джоба, хубави дрехи и кола. Необвързан си и си като волна птичка. Животът си е твой собствен. Но умът ти не намира покой. А ако не постигнеш това, не си постигнал нищо.”
Когато нямаш друг бог освен себе си, както гордо заявяваше Нерон в “Кво вадис?” и служиш единствено на своите егоистични страсти, цели и амбиции, клокотът на бушуващата в теб река ще се удря ту о брега, наречен “лудост”, ту о срещуположния, кръстен на нещастието и разрухата.
Защото егоизмът не може и да се докосне дори до истинското градивно щастие, изпълнено с божествен мир.
Той може само да се тъпче с наслади, но пак ще си остане същият онзи ненаситен звяр.
Нима не сме забелязали още, че империята на тоя свят ни е лишила от генералските ни отличия, които сме получили по рождение като господари на цялото творение, за да ни превърне в свои скотове и роби, поддържащи с пот, сълзи и кръв статуквото й по цялата земя? И ни е направила даже свои любими гладиатори, чиито зрелищни битки тя инсценира, защото зрелищата отдавна вече са се превърнали в амброзията на управляващите я свръхчовеци и божества. Обаче като дръзкият Максимус от “Гладиатор”, ние трябва да помним превъзходството на произхода си и да воюваме с всички сили да си го възвърнем. Като едновременно с това се борим докрай и над нашите ближни да изгрее свободата. Колко струва човешкият живот без нея? – не беше ли това големият въпрос на “Смело сърце”? Не само отделни хора, но и цели цивилизации могат да погинат (както това е ставало неведнъж), когато се оставят греховете им да ги разядат отвътре. Точно те пораждат онова злотворство, което е в основата на самоизтреблението, както е показано в “Апокалипто”.
Пълнокръвният живот нахлува във вените ни, само когато получим прошка за тях и самите ние простим, изтръгвайки и последното трънче на огорчение и мъст от настръхналите си като пустинни кактуси сърца. Останалото е мъждукане сред сенките и призраците на мъртъвците и с право е наречено “Неизживян живот”.
Да се освободим от затворничеството, тиранията и проклятието на Греха – ето това трябва да е нашата животоспасителна кауза, която трябва да прозрем още с осъзнаването си като хомо сапиенси.
Във филмовия шедьовър “Изкуплението Шоушенк” беше показана драмата на един възрастен затворник. Неговото име беше Брукс и почти откакто се помнеше, този иначе симпатичен старец прекарваше дните си зад решетките, внушителните зидове и телените огради. Освен затвора, той друго не знаеше. Направо се беше сраснал с него, защото когато му подариха свободата, той така се изплаши от нея! Не я желаеше за нищо на света, понеже не я познаваше и тя му се струваше страшна. Така и не можа да я понесе и се отказа завинаги от нея. Обеси се под един надпис, който беше издълбал преди това със своето джобно ножче.
“Тук беше Брукс” – това беше следата, оставена от ця-я-ял един човешки живот.
И нищо… нищо повече.
Анди, обаче, беше толкова различен! С острието на свободата, скрито в Библията му, той всячески се стремеше да си проправя път към нея. В едно “място без спомени”, той искаше да започне всичко отначало. Мечтите му се струваха тъй нереални и странни за останалите затворници, ала той знаеше, че не е от птиците, които могат да обитават кафез. И една сутрин килията му се оказа празна. “Анди Дюфрен мина през река от мръсотия и излезе чист от другата страна.”
Понеже всичко се свежда до един прост избор, както твърдеше той.
И този избор е:
“Да се вкопчиш в живота…”
“Или да се вкопчиш в смъртта.”
ХРИСТОС ВЪЗКРЪСНА, ПРИЯТЕЛИ!
А всъщност – само едно хаотично шествие на някаква си безлика многоликост.
Пък после се чудим откъде ни дошло всичко на главата.
Ами от нея идва и пак върху нея се стоварва обратно.
Хей, но дали отхвърлените богоподобни “аз”-ове и Господни призвания не си “отмъщават” по такъв начин?
Щом като другите, които ги обикват, могат да възнаграждават…
Не мога да не си спомня за брилянтния “Амадеус”, когато мисля за това. Какво отвратително наказание само е да се вторачваш в дарбите и успехите на тези около теб, а да омаловажаваш и дори да презираш собствения си безценен потенциал! Да убиваш бавно и мъчително своя “Моцарт”, своя истински гений, а да крееш с изтлялото въгленче, въргалящо се в тъмнеещото ти гръдно огнище, всред плисъците на злобата, завистта, ревността, посредствеността, огорчението, интригантството и предателството. От жизненоважно значение е да си зададем тогава въпроса: а дали узурпаторът вътре в нас не е оковал в “Желязната маска” тъкмо ненавижданият наш двойник, който – макар и низвергнат в тъмницата, завинаги ще си остане единственият законен наследник на престола на нашия живот? Онзи зачатък на автентична божествена личност, който трябва да бъде първо освободен със силата на свободната ни воля, а после оставен да расте, да съзрява, за да може да положи, в крайна сметка, жезълът на управление върху цялостната ни житейска съдба. Да я промени из основи и да я въведе в добруването на нейния “Златен век”, полагащ й се свише.
Ще се борим ли да възвърнем истинската си самоличност, захвърляйки във водите на забравата тази, която е преминала през “Програмата за мръсни операции, поведенчески модификации и пречупване на волята”, както е в “Ултиматумът на Борн”?
Още ли не ни е станало ясно, че материалният просперитет може да реши някои проблеми в нашия живот, обаче не може да реши загадката с неговия смисъл?
Вижте, маниашката тръпка “Боен клуб” добре показва това, макар внушенията му за изход от кризата да са толкова далеч от здравомислието, колкото бруталният и анархистичен герой на Брад Пит е далеч от сегашното битие на актьора, примерен баща на шест деца.
Трепем се, за да издигаме грамадариуми от вещи, да издуем максимално портфейлите си, да надиплим цяло тесте от кредитни и дебитни карти, които да развържат и най-необузданите ни фантазии. За да разберем най-накрая, че нещо дълбоко в нас пак си остава кънтящо празно и неудовлетворено. Реакцията ни като пренатегнати болтчета в конструкцията на Матрицата наистина може да се окаже бунтарска до степен на самоунищожение, така че да ни скъса главичките и ние съвсем да изпаднем отвъд всякакви условности и ограничения. Тогава защо да не си отдадем правото да правим всичко, което пожелаем? Без оглед на последствията, защото както вече казах, върху раменете си вече нямаме глави. Възраждаме пещерния хаос и яхнали вълната на инстинктите си, захвърляме торсовете си във водовъртежите на хедонизма.
Презрението ни към света, който ако няма полза от нас, не дава и пет пари за богатството на душите ни, ни изстрелва в необятната нарко-вселена на “Трейнспотинг”. Или в тази на волните сексуални перверзии на “Широко затворени очи”, тъй като дори цялата земна реалност се оказва тясна за сбъдването на нашите греховни блянове. Ако сме чаровни, а при това и умни, защо да не се превърнем в копия на изтънчения прелъстител виконт дьо Валмон и на изящната интригантка и развратителка графиня дьо Мертьой от “Опасни връзки”? Или – ако го предпочитаме, да подражаваме на ненаситния сексуален хищник и вампир Стивън Грилш от “Мъдростта на крокодилите”, който буквално живееше от кръвта на влюбените в красотата му и талантите му негови жертви. Нали и сатанинският трубадур Мерилин Мейсън така прокламира: “Бъди като животните, които нямат никаква представа за греха, и тогава ще разбереш защо няма нищо по-възбуждащо от осквернената невинност”. Обаче що за “любов” може да се нарече тая най-масово продаваема стока в нашия комерсиален свят, зад която се крият сили, предали се на безумната кауза на своето взаимно изтребление?
Но дори и да не изпадаме чак в такива содомитски крайности, какво, ако предпочитаме перманентния стандартен разврат? “Алфи” си живуркаше по този начин, като не се замисляше много-много какво преживява страната отсреща. Той просто максимално експлоатираше машината за горещ секс, тип “аламинут”, обаче накрая му се наложи, все пак, да плати бая набъбналата сметка за него. Всичките му авантюри го напуснаха и изведнъж той се оказа сам, съвсем сам. И си струва да цитираме думите на неговото малко позакъсняло признание:
“Имаш пари в джоба, хубави дрехи и кола. Необвързан си и си като волна птичка. Животът си е твой собствен. Но умът ти не намира покой. А ако не постигнеш това, не си постигнал нищо.”
Когато нямаш друг бог освен себе си, както гордо заявяваше Нерон в “Кво вадис?” и служиш единствено на своите егоистични страсти, цели и амбиции, клокотът на бушуващата в теб река ще се удря ту о брега, наречен “лудост”, ту о срещуположния, кръстен на нещастието и разрухата.
Защото егоизмът не може и да се докосне дори до истинското градивно щастие, изпълнено с божествен мир.
Той може само да се тъпче с наслади, но пак ще си остане същият онзи ненаситен звяр.
Нима не сме забелязали още, че империята на тоя свят ни е лишила от генералските ни отличия, които сме получили по рождение като господари на цялото творение, за да ни превърне в свои скотове и роби, поддържащи с пот, сълзи и кръв статуквото й по цялата земя? И ни е направила даже свои любими гладиатори, чиито зрелищни битки тя инсценира, защото зрелищата отдавна вече са се превърнали в амброзията на управляващите я свръхчовеци и божества. Обаче като дръзкият Максимус от “Гладиатор”, ние трябва да помним превъзходството на произхода си и да воюваме с всички сили да си го възвърнем. Като едновременно с това се борим докрай и над нашите ближни да изгрее свободата. Колко струва човешкият живот без нея? – не беше ли това големият въпрос на “Смело сърце”? Не само отделни хора, но и цели цивилизации могат да погинат (както това е ставало неведнъж), когато се оставят греховете им да ги разядат отвътре. Точно те пораждат онова злотворство, което е в основата на самоизтреблението, както е показано в “Апокалипто”.
Пълнокръвният живот нахлува във вените ни, само когато получим прошка за тях и самите ние простим, изтръгвайки и последното трънче на огорчение и мъст от настръхналите си като пустинни кактуси сърца. Останалото е мъждукане сред сенките и призраците на мъртъвците и с право е наречено “Неизживян живот”.
Да се освободим от затворничеството, тиранията и проклятието на Греха – ето това трябва да е нашата животоспасителна кауза, която трябва да прозрем още с осъзнаването си като хомо сапиенси.
Във филмовия шедьовър “Изкуплението Шоушенк” беше показана драмата на един възрастен затворник. Неговото име беше Брукс и почти откакто се помнеше, този иначе симпатичен старец прекарваше дните си зад решетките, внушителните зидове и телените огради. Освен затвора, той друго не знаеше. Направо се беше сраснал с него, защото когато му подариха свободата, той така се изплаши от нея! Не я желаеше за нищо на света, понеже не я познаваше и тя му се струваше страшна. Така и не можа да я понесе и се отказа завинаги от нея. Обеси се под един надпис, който беше издълбал преди това със своето джобно ножче.
“Тук беше Брукс” – това беше следата, оставена от ця-я-ял един човешки живот.
И нищо… нищо повече.
Анди, обаче, беше толкова различен! С острието на свободата, скрито в Библията му, той всячески се стремеше да си проправя път към нея. В едно “място без спомени”, той искаше да започне всичко отначало. Мечтите му се струваха тъй нереални и странни за останалите затворници, ала той знаеше, че не е от птиците, които могат да обитават кафез. И една сутрин килията му се оказа празна. “Анди Дюфрен мина през река от мръсотия и излезе чист от другата страна.”
Понеже всичко се свежда до един прост избор, както твърдеше той.
И този избор е:
“Да се вкопчиш в живота…”
“Или да се вкопчиш в смъртта.”
ХРИСТОС ВЪЗКРЪСНА, ПРИЯТЕЛИ!