TheGosteninut
05-14-2014, 09:01
Ще прощавате, стана дълго :D.
Живея в малък град, пуст и умрял. Най-умрелият град някога. 2 години вече съм в него поради семейни причини, наложи се да се преместя изведнъж. Леле, а толкова се радвах тогава... :D
Та искам да ви кажа какво се случи с мен. Когато се нанесох в училището (преди около 2 години, 10ти клас) бях много радостен, ала бях и много притеснен. В старото училище ми се подиграваха и ме беше изключително страх да не се стигне отново до там, aла още първия ден се престраших и се запознах с повечето хора. С някои от тях и се разбрахме да ходим на фитнес - двама, които бяха приятели от малки:
Единият е леко прегърбен, много мълчалив, единствено говори за игри, а другият е висок, доста разговорлив и умее да се свързва с хората. Успя да се свърже и с мен, станахме близки и му споделях всичко. Останалите излизаха с нас, но доста рядко. Радвах се, може би няма да е същото като преди...
Изминаха няколко месеца и закачки не получавах от никого. Имах всичко, което моя милост искаше - приятели, които ме уважаваха и като цяло нямах проблеми. Обаче тогава те ми започнаха с "приятелските" шеги. Мамка му, като игли се забиваха думите им, а когато им казвах да спрат получавах едно "Това е приятелско, стига сдухва". Не ги махнах, защото да бъда сам ме беше страх още повече, а не бях отворен за други контакти.
Опитвах се да се променя, осъзнавах, че не съм социален и отпуснат. Записах се на фитнес, зачетох психология и социални динамики, опитвах се да съм уверен и да се изразявам, да не се подчинявам на страха ми от отрязване. Е да, но шегите им ме спъваха. Един ден ми е яко, идват двамата, съюзяват се срещу мен и ме подиграват за техен кеф. Всеки ден в училище така. После пак - "Стига сдухва, супер си мекушав". И факта, че ме засягаха ме ядосваше толкова много, но наместо да търся причината в тях, аз я търсех в себе си. В резултат на това почвах отново да чета и да тренирам.
След година и половина вече имах резултати от фитнеса, бях станал забавен,получавах здрасти на всяка крачка, запознавах се колкото можех повече. Имал бях вече разни кратки отношения с момичета, докато приятелите ми - не. Това особено дразнеше прегърбения, в резултат на което хейтваше здраво. Все хейтват та хейтват. Един ден здрасти, другия ден ми забиват нож от думи. Ходихме и на лагер заедно с тях двамата и още момчета от класа - трагедия. Просто не исках да съм до повечето от тях. Жалкото е, че не виждах, че имах други опции за приятелство... Бях слонът завързан за колчето.
Всеки ден в училище не мислех как да ми е приятно, а как може да бъда подигран. Всеки ден ходех със страх. Но не, няма да се предам на тях, ще ходя и ще затапвам колкото мога. Толкова се страхувах, че в един момент приемах приятелското отношение и истинска шега за обида. Чудех се какво ми има, защо съм така? Борех се със себе си, исках да премахна слабите си места. И успявах. Изчистих доста от комплексите си, прекърших неувереностите си. Осъзнах, че всъщност не съм тъпия сдухан тип, който мислех че съм. През летата се махах от града и срещах нови хора, които се държаха по коренно различен начин с мен. Тогава се чувствах уверен, сякаш контролирах ситуацията. Бях пича. Нямаше го страха, вечната подтиснатост и униженията... Нямаше го и гадното чувство, когато ти се смеят всички и чуваш зад теб някой как казва "Супер е странен"...
Връщах се в края на лятото с надеждата, че ще е различно. И беше в началото, след това средата се опитваше да ме смачка и върне така, както е било преди. Аз, обаче, се съпротивлявах. Сдърпах се с едни момчета, ала се изправих срещу страховете си и им се опълчих. Макар и да имах първоначално проблеми с групата им (те са нещо като гъзарчетата), това ми спечели респект, а увереността ми значително скочи. Запознах се с много хора, заизлизах с различни другари. Всъщност видях напредък!
Само класа остана като част от миналото ми. Там бях същия "загубеняк" от преди 2 години, на който се смееха. По дяволите, с какво съм го заслужил? Ще ви се стори глупаво, но отчаяно исках да се докажа на тях. А ставах единствено палячото. Обаче вече имаше и хора, които ме уважаваха. Радвах се, имах надежда. Ала имах и това чувство на самота, някаква дупка в мен самия. Исках да бъда признат от всички, исках да им спечеля одобрението. Макар и твърдо да бях против тази идея съзнателно, несъзнателно това беше всичко, което желая. Представяте ли си? Хората имат подобни проблеми с родителите, а аз... със съучениците. Исках респект и признание :) - нещо, което имах от толкова много хора, дори и някои от тези съученици, ала за него бях сляп.
Вече ще завършвам. Имам си планове за след училище, всичко ми се нарежда. Ще работя и уча това, в което ме бива - рисуването. Точно навреме дойде и това, което желаех най-много. Не, не получих признание. Събрахме се в една даскалка по случай края на даскалото. В началото - страх, както обикновено, ала после нещо стана. Очите ми се отвориха и видях всичко както е. Видях от какви хора исках одобрение. Тези, които ми звънят, единия от приятелите ми казва "Хайде, псувайте го" и всички псуват. Тези, които съм ги чувал как зад гърба ми са казвали гадни неща, а пред мен са добри. И изведнъж стана. Спрях да искам одобрение. Спрях да искам да се виждам с повечето. Освободих се.
Та каква е поуката от цялата тази работа? Много са. Първото впечателение е най-важното. Внимавайте с какви хора се събирате, опознавайте ги преди това. Не позволявайте да ви се качват на главата, защото един път качат ли се, респект няма да получите от тях. Не бъдете като мен, а действайте. Не бъдете слона с колчето, изскубнете го и приемете промяната. Знам, страшно е, но си струва :). А и всяко зло за добро. Това, което не те убива те преви по-силен. Благодарение на тези хора, аз премахнах комплексите си и се самоусъвършенствах (дразни ме, когато в своя защита ми кажат, че затова са го правили). Бъдете себе си.
Живея в малък град, пуст и умрял. Най-умрелият град някога. 2 години вече съм в него поради семейни причини, наложи се да се преместя изведнъж. Леле, а толкова се радвах тогава... :D
Та искам да ви кажа какво се случи с мен. Когато се нанесох в училището (преди около 2 години, 10ти клас) бях много радостен, ала бях и много притеснен. В старото училище ми се подиграваха и ме беше изключително страх да не се стигне отново до там, aла още първия ден се престраших и се запознах с повечето хора. С някои от тях и се разбрахме да ходим на фитнес - двама, които бяха приятели от малки:
Единият е леко прегърбен, много мълчалив, единствено говори за игри, а другият е висок, доста разговорлив и умее да се свързва с хората. Успя да се свърже и с мен, станахме близки и му споделях всичко. Останалите излизаха с нас, но доста рядко. Радвах се, може би няма да е същото като преди...
Изминаха няколко месеца и закачки не получавах от никого. Имах всичко, което моя милост искаше - приятели, които ме уважаваха и като цяло нямах проблеми. Обаче тогава те ми започнаха с "приятелските" шеги. Мамка му, като игли се забиваха думите им, а когато им казвах да спрат получавах едно "Това е приятелско, стига сдухва". Не ги махнах, защото да бъда сам ме беше страх още повече, а не бях отворен за други контакти.
Опитвах се да се променя, осъзнавах, че не съм социален и отпуснат. Записах се на фитнес, зачетох психология и социални динамики, опитвах се да съм уверен и да се изразявам, да не се подчинявам на страха ми от отрязване. Е да, но шегите им ме спъваха. Един ден ми е яко, идват двамата, съюзяват се срещу мен и ме подиграват за техен кеф. Всеки ден в училище така. После пак - "Стига сдухва, супер си мекушав". И факта, че ме засягаха ме ядосваше толкова много, но наместо да търся причината в тях, аз я търсех в себе си. В резултат на това почвах отново да чета и да тренирам.
След година и половина вече имах резултати от фитнеса, бях станал забавен,получавах здрасти на всяка крачка, запознавах се колкото можех повече. Имал бях вече разни кратки отношения с момичета, докато приятелите ми - не. Това особено дразнеше прегърбения, в резултат на което хейтваше здраво. Все хейтват та хейтват. Един ден здрасти, другия ден ми забиват нож от думи. Ходихме и на лагер заедно с тях двамата и още момчета от класа - трагедия. Просто не исках да съм до повечето от тях. Жалкото е, че не виждах, че имах други опции за приятелство... Бях слонът завързан за колчето.
Всеки ден в училище не мислех как да ми е приятно, а как може да бъда подигран. Всеки ден ходех със страх. Но не, няма да се предам на тях, ще ходя и ще затапвам колкото мога. Толкова се страхувах, че в един момент приемах приятелското отношение и истинска шега за обида. Чудех се какво ми има, защо съм така? Борех се със себе си, исках да премахна слабите си места. И успявах. Изчистих доста от комплексите си, прекърших неувереностите си. Осъзнах, че всъщност не съм тъпия сдухан тип, който мислех че съм. През летата се махах от града и срещах нови хора, които се държаха по коренно различен начин с мен. Тогава се чувствах уверен, сякаш контролирах ситуацията. Бях пича. Нямаше го страха, вечната подтиснатост и униженията... Нямаше го и гадното чувство, когато ти се смеят всички и чуваш зад теб някой как казва "Супер е странен"...
Връщах се в края на лятото с надеждата, че ще е различно. И беше в началото, след това средата се опитваше да ме смачка и върне така, както е било преди. Аз, обаче, се съпротивлявах. Сдърпах се с едни момчета, ала се изправих срещу страховете си и им се опълчих. Макар и да имах първоначално проблеми с групата им (те са нещо като гъзарчетата), това ми спечели респект, а увереността ми значително скочи. Запознах се с много хора, заизлизах с различни другари. Всъщност видях напредък!
Само класа остана като част от миналото ми. Там бях същия "загубеняк" от преди 2 години, на който се смееха. По дяволите, с какво съм го заслужил? Ще ви се стори глупаво, но отчаяно исках да се докажа на тях. А ставах единствено палячото. Обаче вече имаше и хора, които ме уважаваха. Радвах се, имах надежда. Ала имах и това чувство на самота, някаква дупка в мен самия. Исках да бъда признат от всички, исках да им спечеля одобрението. Макар и твърдо да бях против тази идея съзнателно, несъзнателно това беше всичко, което желая. Представяте ли си? Хората имат подобни проблеми с родителите, а аз... със съучениците. Исках респект и признание :) - нещо, което имах от толкова много хора, дори и някои от тези съученици, ала за него бях сляп.
Вече ще завършвам. Имам си планове за след училище, всичко ми се нарежда. Ще работя и уча това, в което ме бива - рисуването. Точно навреме дойде и това, което желаех най-много. Не, не получих признание. Събрахме се в една даскалка по случай края на даскалото. В началото - страх, както обикновено, ала после нещо стана. Очите ми се отвориха и видях всичко както е. Видях от какви хора исках одобрение. Тези, които ми звънят, единия от приятелите ми казва "Хайде, псувайте го" и всички псуват. Тези, които съм ги чувал как зад гърба ми са казвали гадни неща, а пред мен са добри. И изведнъж стана. Спрях да искам одобрение. Спрях да искам да се виждам с повечето. Освободих се.
Та каква е поуката от цялата тази работа? Много са. Първото впечателение е най-важното. Внимавайте с какви хора се събирате, опознавайте ги преди това. Не позволявайте да ви се качват на главата, защото един път качат ли се, респект няма да получите от тях. Не бъдете като мен, а действайте. Не бъдете слона с колчето, изскубнете го и приемете промяната. Знам, страшно е, но си струва :). А и всяко зло за добро. Това, което не те убива те преви по-силен. Благодарение на тези хора, аз премахнах комплексите си и се самоусъвършенствах (дразни ме, когато в своя защита ми кажат, че затова са го правили). Бъдете себе си.