Уотсън, имаме проблем

[pandabear]

Бях решила да го пусна т‘ва в „Как се чувствате?“, но с цел правя тема, която да мога да си я намеря след време и да я прочета отново.

Осъзнах, че хората, които са пресичали пътя ми си приличат доста по едно- лесно се отказват от мен. Не вярвам, че е някакво съвпадение, затова и често търся вината в себе си, рядко я намирам, но ако задълбая винаги светва светлинката. Да дълбая...пФ, голяма грешка и знам, че е така, но продължавам да го правя...аЦката глупачка, хах...скапано любопитство. Човърка ме и просто не мога да се откажа докато не разбера всичко. Всичко...всичко е прекалено много, как е възможно да искам това от себе си?? Защо просто поне веднъж не оставя нещата такива, каквито са ги оставили другите, защо дълбая, защо си го причинявам. Може би, защото не вярвам в „така е трябвало да стане...съдба“. Дрънци.

Отдавна мислите ми не са били толкова разхвърляни, опитвам се да си ги подредя, но просто не се получава. Самият факт, че съм накарала някого да се откаже от мен ме кара да се чувствам виновна. Но не разбирам, защо? Не съм прекалено добра? Не съм прекалено искрена? Умна? Красива? Забавна? Интересна? Амбициозна? Ха...или пък просто не умея да обичам? Каквото и да са ми причинили до сега, съм го простила. Прощавам на другите, но не и на себе си. Мамка му, сама не се разбирам понякога, а очаквам друг да ме разбере...

Последната ми година е като някаква черна дупка- имам чувството, че никога няма да мога да я напусна. Постоянно живея в шибани спомени. Дори не мога да се зарадвам на моментите, които ми предстоят в близкото бъдеще, не че са нещо кой знае какво, но все пак... Нали уж университетаът е един нов старт, с нови хора, нови преживявания. Имам толкова много възможности пред себе си, които сама си осигурих, които трябва да ми вдъхнат смелост, самочувствие...ама само трябва май.

*Омг, току-що чух позната мелодия, която ме накара да си спомня за приятна част от детството ми: (Баща ми имаше огромна библиотека, в която любимата ми поредица беше „Шерлок Холмс“. Не можех да достигам рафта, на които бяха, и често ползвах разни стари табуретки с колелца, и сърцето ми тупкаше здравата от клатушкането, но не се предавах, докато не достигнех до книгата, хахахаха. „Щом отстраниш невъзможното, то това, което остане, колкото и невероятно да изглежда, трябва да е истина.“ Препрочитах това изречение толкова много пъти, не го разбирах, но ми беше толкова любимо...Как? Все още се чудя. Мина известно време докато прочета всички книги. И така аз, тогава някакво си 11-12-годишно хлапе, си казах: „След години ще отида в Лондон и ще уча криминална журналистика. Явно бях прекалено пленена от литературния герой, но това ми се превърна в нещо като мечта. Мечта, която бях на път да реализирам, но отново се провалих, заради импулсивността си. Както и да е...това друга история от последната година, която обаче ще пропусна да споделя. И така...следваха нови решения. Нови цели, които постигнах с много труд. Скоро ми се наложи да се откажа от някого, но не заради него, а заради себе си. Дам...сега разбирам. Всеки сам решава какво е най-добро за него и това далеч не значи, че "другото" не е добро. Просто е по-малко и недостатъчно...

След 3-4 часа заминавам малко сред природата, на спокойствие. Силно се надявам това да ми помогне, за да подредя разхвърлените си мисли и щом се прибера да отворя тая тема, и да се изсмея по най-бруталния начин на себе си, ‘щото само тогава ще се чувствам удовлетворена от тези минути, които пропилях в писане

мерси,
чао.

[BanKai]

Не го мисли толкова. Колкото по-малко ти пука толкова по-малко ще бъдеш разочарована.

[Illusion772]

Да ..... май така излиза - много боли хората да се отказват от теб, и най-много боли когато си обичал тези хора. Но в крайна сметка всеки е различен и ако изборът е дали да промениш самия себе си заради другия към нещо което не искаш да си или да се разделите - то по-добре е да се разделите.
И аз много често се питам подобни въпроси "какво бях направил?" "с какво бях заслужил това което се случи? " "не съм ли достатъчно красив, умен или каквото и да е било?" И в крайна сметка стигам до извода , че всичко се случва с причина , независимо дали я виждаме в този конкретен момент. Така че аз лично се опитвам да продължа с надеждата за едно по-добро бъдеще, макар и да не вярвам в това.

[testosteronNinja]

Бях решила да го пусна т‘ва в „Как се чувствате?“, но с цел правя тема, която да мога да си я намеря след време и да я прочета отново.

Осъзнах, че хората, които са пресичали пътя ми си приличат доста по едно- лесно се отказват от мен. Не вярвам, че е някакво съвпадение, затова и често търся вината в себе си, рядко я намирам, но ако задълбая винаги светва светлинката. Да дълбая...пФ, голяма грешка и знам, че е така, но продължавам да го правя...

Много е трудно да забележиш нещо некачествено у себе си, което си носила дълго време. Точно както, не можеш да усетиш собствената си миризма. Но когато успееш, трябва да се възползваш от моментния проблясък и да променяш, иначе ако се забавиш, ще ти трябва нова вълна от мотивация, за да изкорениш недостатъка.

Според мен енергията ти е в повече и няма да е лошо, ако започнеш да спортуваш нещо ново, който изтощава физически. Освен това, за да се радваш на момента, не планирай нещата, а бъди спонтанна. Ако нещо ти дойде на ум го казваш, а не да мислиш как да го кажеш, с какви думи, дали ще засегне някой. Ако сте навън и ти се танцува, директно ставаш, без да се притесняваш, без да мислиш как изглежда отстрани, без да се засягаш от коментарите, просто си правиш кефа. Ако ще играеш в дискотеката, не се бави със ставането и не започвай леко, защото съм забелязал, че както започна, така съм през цялото време. Просто играеш леко, веднага след като станеш, и като чуеш мелодията на песен, която ти харесва, направо избухваш и се раздаваш на 100%. Ако сте се събрали приятелска компания, винаги си говориш с някой или няколко, така привличаш вниманието, чувстваш се по-комфортно. Иначе ако си мълчиш е много гадно, защото като те погледнат ще се чувстваш неприятно, че си мислят колко си студена, намръщена, незабавна и така нататък, освен това всички ще те бъзикат, и ако се засягаш ще става само по-лошо. Просто трябва да се научиш да стоиш над нещата и да се контролираш.

Струва ми се, че и аз бях така преди. Само премислях нещата, само си задавах въпроси и се стараех да съм като по-интересни хора, които познавам, но все не се получаваше. Защото, нещата не се развиват по план в живота. Тогава се записах на бокс и за няколко години се промених много. Вече изобщо не ме интересува кой какво си мисли за мен, защото съм убеден, че с времето ще разберат и видят истината. Не ме е страх да гледам мутрите отсреща в очите, не се срамувам да си говоря с яките женски, не ми пука, ако ме бъзикат и общо взето винаги си я карам леко. Чувствам се комфортно във всяка ситуация, държа си се отпуснато и непринудено. Също така не си създавам врагове, което ми е от голяма полза. Ако трябва да се изразя накратко, бих казал, че правя следното: "Влизам напред с главата и се раздавам от началото до края."

[Enchanting]

Да ..... май така излиза - много боли хората да се отказват от теб, и най-много боли когато си обичал тези хора. Но в крайна сметка всеки е различен и ако изборът е дали да промениш самия себе си заради другия към нещо което не искаш да си или да се разделите - то по-добре е да се разделите.
И аз много често се питам подобни въпроси "какво бях направил?" "с какво бях заслужил това което се случи? " "не съм ли достатъчно красив, умен или каквото и да е било?" И в крайна сметка стигам до извода , че всичко се случва с причина , независимо дали я виждаме в този конкретен момент. Така че аз лично се опитвам да продължа с надеждата за едно по-добро бъдеще, макар и да не вярвам в това.

++
Всичко е до късмет.
До това как приемаме станалото и до колко позволяваме да ни се отрази.