Пътешествието Част 1.

[Red.Corp]

Валеше дъжд из ведро. Вятъра бе северозападен и студен, веейки дъждовните капки право в нацепеното ми лице. Гъста черна течност течеше от очите ми. Единственото нещо, което можех да видя това бяха звездите в небето, но след тази вечер дори те изчезнаха. Болката в душата ми ме караше да се превивам, като дете с ранено коляно. Нея вече я нямаше, красивата Елеонора. След като прочетох и последната страница на книгата „ Тъмната Половина“, написана от краля на ужасите – Стивън Кинг вече знаех, какво ще направя. Щях да причакам онова гадно копеленце, да го наръгам с джобният си нож и да потъна в мрака, както бе направил Джордж Старк в книгата. Чувствах се прекрасно. Изшмърках останалото от бялото прахообразно вещество и стиснах ножа с такава сила, че кокалчетата на ръката ми побеляха. Умишлено бях пил повече от колкото трябва. Щях да приключа с това веднъж и за винаги, а последиците не ме интересуваха, до момента в който не се замислих. Изведнъж спомените нахлуха неканени в главата ми, като шрапнели от пехотна мина.
Беше само преди година, когато прекрасната Елеонора ми бе казала, че ме харесва и може да ми даде шанс, стига само да я изчакам да се осъзнае след последната си връзка. Когато чух това, аз бях най-щастливият човек на този потънал в мрак и скръб свят. Не ме интересуваше нищо друго, освен това, че имам шанса да бъда отново щастлив, обичан и оценяван от човек, който значеше толкова много за мен. Но уви, съдбата отново ми изигра мръсна шега, като онзи път с Радостина. Кучката, за която давах животът си, а тя ме заряза заради някакъв си измислен тип, след което се изчука с половин София. Прибирах се от работа, когато минах покрай двора на един мой добър приятел и я видях. Въпреки, че я бях помолил да не се мярка в квартала с онзи мухльо, тя все пак го бе довлачила тук. Дъхът ми спря, краката ми се подкосиха а торбите паднаха безжизнено на земята, когато видях искрената й усмивка, когато тя бе с него. Отново бях изиграният, отново бях прецаканият, отново доверието ми срещна измама (или по-скоро илюзия). За миг помислих, че душата ми е напуснала тялото ми и гледаше отгоре. Събрах сили, грабнах торбите, изправих се и закрачих бавно към двора в който щях да прекарам вечерта в размисъл.
Да, намирах се на маскировачния бал, на който всеки идваше със своята маска. За разлика от чуждите, обаче моята маска се пропука и от дупките за очите потече гъста, алена течност. Тази измама бе пронизала като меч душата ми и сега, вместо да се старая да разсмивам хората, мислех само как да им отмъстя и да им навредя. Наистина ме болеше много, но болката щях да я преглътна и го знаех. Бях измамен за последен път.
След като прекарах вечерта в двора се прибрах с еднолитрова бутилка ракия и се заключих в стаята си. Пуснах музиката на слушалките си и тишината бе разбита от невероятният глас на вокала на Аксел Руди Пелл. Концентрирах се и си представих, как градя замък в съзнанието си. Черен, като смъртта, обвит в плътна мъгла с огромно гробище в задният двор. Пред замъка стоеше човекоподобна фигура, облечена в блестящи доспехи и огромни демонични крила, държаща огромен меч в едната си ръка и масивен, стоманен щит в другата. Това същество, щеше да ме предпазва от влюбване, докато не умра.
Беше около 11 вечерта, когато си легнах и се опитах да заспя. В момента в който затворих очите си, кошмарът ме връхлетя, като гръм от ясно небе. Намирах се в тъмен тунел, а някаква забулена фигура държеше ръката ми и ме водеше към светлината в края на тунела. Болката, която изпитвах бих сравнил с това да те хвърлят във вана пълна с акумулаторна киселина. Въпреки, че сънувах, мислех абсолютно трезво, контролирах напълно сънят си и реших да се възползвам от това.
-Къде отиваме?-запитах с глас изпълнен с отчаяние, страх и недоверие.
-Сега ще бъдеш подложен на тест. Ако го издържиш се връщаш в реалността, в която живееш, ако не го преминеш ще се наложи да те заведа на място, от което няма измъкване и никога повече няма да можеш да видиш своят възлюбена – отвърна с равен тон фигурата.
Преди да успея да попитам, какъв е теста се оказахме на изхода на тунела и преминахме през портала, който светеше тъй ярко, че не можех да го погледна директно.
Усещах студ и нечовешко зловоние. Намирах се на една тясна пътека, а от двете й страни се ширеше безкрайна гора. Миришеше на изгнила плът. Гъста мъгла се носеше лениво, ниско над пътеката. Студът бе неописуем. Закрачих бавно по пътеката, като дочувах грозното гарваново грачене от далечината, придружено от задавения грохот на паднала мълния. Съзнанието ми се избистри напълно и започнах да мисля за хиляди неща, някои от които бяха: Къде съм? Как съм попаднал тук? Къде ли ще ме отведе тази пътека? Къде ли трябва да отида? Кой беше тоя в дългата черна роба? За какъв тест става въпрос? И какво по шибаните дяволи трябваше да направя, за да се измъкна от тук, преди да съм ритнал камбаната за винаги? Дали съм претърпял злополука и съм в кома в някоя болница? Дали наистина това е сън или е самата реалност?
Въпросите ме заливаха из ведро, но за жалост нямах отговор на нито един от тях.
Изведнъж тишината бе раздрана от някакъв невероятно силен и дълбок глас.
-Какво правиш в долината на смъртта, човеко? - запита гласът.
-Не знам. Предполагам че търся изход – отговорих аз.
-Нямаш място на тази земя, махни се от тук или ще бъдеш пратен в Ада, където ще прекараш хилядолетия сред невероятни мъчения!- изрева разгневено гласът.
Имах чувството, че самият Господ Бог ми говори, но учудващо дори не потрепнах от уплаха. Напротив, бях напълно спокоен и запазих хладнокръвие.
-Не ме плашиш, брато. - отговорих с пълно безразличие.
В далечината падна още една мълния. Гласът не продума отново.
След известно време, прекарано в следване на криволичещата пътека, стигнах до една висока, стоманена ограда, която явно бе сложена за да предотвратява достъпа до дървената къща, която се намираше зад нея.
Изритах вратата с все сила и тя се отвори. Закрачих бавно по пътеката, която водеше към къщата, а от двете ми страни безжизнено се извисяваха гранитни надгробни плочи. От дясната страна на къщата имаше една плоча, по-висока от останалите и цялата изцапана с кръв, която се намираше под едно огромно, отдавна умряло дърво. Приближих се до нея и настръхнах от мозъка до костите, когато видях че на нея е споменато моето име.
-Времето ти изтича, приятел – рече непознат за мен глас.
Извъртях главата си и видях един старец с лопата в ръка, който се бе опрял на дървената веранда на къщата. Той пушеше лулата си и поклащайки неодобрително глава.
-За какво говориш?- излаях аз, изплашен до смърт.
-Тя ще дойде, а ако й се вържеш на номера ще си умреш тук. Това не е земя, предназначена за живи същества. Образът, който ще видиш е само илюзия, която ще те накара да останеш тук, докато не се изпариш.
-За кого говориш?? Коя е тя? Какъв образ? Защо трябва да умирам? Къде се намирам? - залях с въпроси непознатият.
-Ти си по средата на двата свята – този на живите и този на мъртвите. Тук си, защото тялото ти е мъртво, но душата ти копнее за нещо толкова силно, че не желае да премине отвъд. Това нещо е твоята любов към онази жена. Тя ще се показва на портата на имението непрекъснато, с цел да те държи тук докато не душата ти не загине. Това, което ще видиш е само илюзия, не се самозалъгвай! Твоята любима е мъртва и не можеш да я върнеш обратно към живота. Ако се поддадеш на желанието да бъдеш с нея, никога няма да преминеш отвъд светлината. - рече забуления старец, дръпна от лулата си и изчезна в гъстата мъгла.
-Боже, мамка му! - замислих се аз – има толкова неща, които исках да направя... исках да се занимавам с музика, исках да следвам психология, исках да имам семейство, дом и любяща съпруга, а сега се намирах на майната си и можеше да умра всеки миг....
-Боже, Господи, само това ли можеш? Давай още насам!- помислих си аз.
С бавна крачка стигнах до входната врата на сградата, която отворих с един малко пресилен шут.
Тропането от обувките ми по кухата дървесина на пода се губеше в тишината....

[Red.Corp]

Отидох зад бара, хванах първото шише с алкохолно съдържание, отворих го и изсипах парещото съдържание в пресъхналото си гърло.
-Добре, нагазил съм яката работа, трябва да измисля как да се махна от тук. - бяха първите ми мисли. - Оня скапан пенсионер, се пръждоса като усети дебелия край и ме остави сам да се оправям... добре, да видим сега сметките. Намирам се на майната си, търся три лева на цяло, а ако не се разкарам от тук на време, никога няма да се върна в реалността. Голям кеф, няма що...

Отпих още една юнашка глътка от шишето, след което запратих бутилката в отсрещната стена с все сила. Стъклото се пръсна на хиляди парчета, след като срещна дървената стена. Изправих се, изтупах прашните си дрехи, излязох от имението и закрачих бавно към изхода. Изведнъж пред мен се появи тя.... Или по-скоро нейният силует.
Мамка му! Тя бе толкова красива.... Русите й коси можеха да засенчат дори слънцето, безпощадният й поглед можеше да плени всяко мъжко сърце за един миг... Нежните й, перфектни ръце биха могли да изкусят и най-коравия човек на този свят.... В моите очи, тя бе ангел пратен от Рая. Ангел пратен със задачата да ми види сметката.
-Мили, ела, прегърни ме! Искам да си до мен! Страх ме е! - промълви тя и по прекрасното й лице се прокрадна сълза.
В този момент, тръгнах право към нея. Знаех, че не трябва да го правя и че това може да ме погуби, но изкушението бе несравнимо с нищо.
- АЗ СЪМ ГОСПОДАР ТУК! - изревах с цяло гърло и с глас, изпълнен с ярост и гняв. - ТОВА Е МОЯТ СЪН И АЗ РЕШАВАМ, КАКВО ЩЕ СТАВА! АЗ ИМАМ МЕЧТИ И НЯМА ДА РИСКУВАМ СЪЩЕСТВУВАНЕТО СИ, ЗАРАДИ НЯКАКВА ИЛЮЗИЯ! ДА, АЗ ТЕ ОБИЧАМ И В СЪРЦЕТО МИ ВИНАГИ ЩЕ ИМА ПРАЗНИНА, КОЯТО САМО ТИ МОЖЕШ ДА ЗАПЪЛНИШ, НО РАЗБЕРИ, ЧЕ АЗ ИМАМ ПЪТ КОЙТО ТРЯБВА ДА СЛЕДВАМ И МАКАР И СКАПАНАТА СЪДБА ДА НИ Е РАЗДЕЛИЛА, ЕДИН ДЕН НИЕ ПАК ЩЕ БЪДЕМ ЗАЕДНО И ТОЗИ ПЪТ НАИСТИНА ЗА ВИНАГИ! - продължих да крещя с насълзени очи, като едвам си поемах въздух от болката, която бе сковала сърцето ми.
-Защо се доверяваш на онзи дядка, дето е за пенсия от петдесет години насам? Защо не искаш да останеш при нея? Да заживеете щастливо за винаги? - започна да търти дрезгав глас в главата ми.
-Защото така го чувствам. Не ми трябва евтината лампа на Аладин, с онзи Китайски джин, за да получа това което искам. Ще се върна към живота, ще го изживея така, както искам, а когато му дойде времето, ще ритна камбаната и ще ида при нея. Тогава ще заживеем щастливо за вечни времена. - отговорих си на ум.
Прекрачих бавно портата на имението и се запътих по криволичещата пътека, която бе удавена в гъстата мъгла. На където и да погледнех виждах само и единствено мрак. Зловонието и миризмата на разложена плът не изоставаше. Вятъра спря и започна да вали вледеняващ дъжд. За пръв път ми доставяше удоволствие да ходя под дъжда, макар и да бе ужасно студен.
Неочаквано от устата ми се прокрадна някакво неразбираемо изречение, а миг след това изскочи един невероятен, черен жребец. Той спря в мигът в който спрях аз, след което наведе главата си. Яхнах го, а той се изстреля в неописуем галоп. За миг имах чувството, че яздя самият вятър. Съществото препускаше бясно, а пред погледа ми се появи бяла светлина. Дръпнах юздите и животното спря на няколко крачки пред светлината. Слязох от гърба му и погледнах назад. Ето, че отново видях образът, като погледът ми срещна нейният и остана така за няколко мига, които ми се сториха като цяла вечност. Имах чувството, че душата ми е напуснала тялото и гледам през нейните очи. Цареше надгробна тишина. Двете същества, които се намираха пред погледа ми седяха и се гледаха втренчено, сякаш разговаряха чрез телепатия. От нищото усетих как душата ми се връща в тялото ми, а погледът ми срещна нейния.
-Мамка му мръсна! Как да откажеш на тези красиви очи, на този дълбок, пленяващ поглед? - запитах се на ум, усещайки как адреналинът препуска необуздано през тялото ми. И ето, че отново онази невероятна болка премина през вените ми, сякаш вместо кръв, там течеше стъклена вата. Сърцето ми се сви отново, а колената ми се подкосиха и се огънаха. Съзнанието ми нареждаше яростно да продължа, докато не премина през светещият портал, а сърцето ми безжизнено крещеше да остана при своята любима. Тялото ми не се подчиняваше на съзнанието ми, а просто седеше паднало на колене и дори не трепваше, въпреки вледеняващият студ.
И тогава нахлуха спомените, така както мълния пада на земята.
Моята ръка, държеше нейната, устните ни се докосваха, съществата ни се бяха сляли в едно. Гледахме, как слънцето се скрива, отвличайки дневната светлина, оставяйки мракът да царува. Бяхме седнали на топлият пясък, гледахме морето и слушахме гневните викове на злочестите вълни, които се разбиваха на брега. А отгоре, от безкрайният и неизучен космос ни гледаха прекрасните звезди, които вероятно се намираха на милиарди светлинни години от нашата миниатюрна планета. Бях по-щастлив от всякога. Приятният вятърен полъх прогонваше натрапчивата, лятна топлина и изпълваше въздуха с невероятният аромат на цветя.

Да, това беше реката от топли спомени, която се вля в съзнанието ми, когато погледите ни се срещнаха, но аз знаех, че трябва да продължа. Събрах сила, помолих се на себе си, изправих се и бавно закрачих към сияещият портал.