ThE MoNsTeR
07-06-2014, 12:39
Седях на брега на морето и наблюдавах вълните.......... Дали наистина има русалки??? Не знам откъде винаги ми идват
такива въпроси, но просто не мога да ги изключа от мислите си..... Подобно на тези въпроси не можех да изключа от
мислите си и мечтите за перфектното момче....
....Бях на двора на къщата ни и наблюдавах луната, мислейки си за родината и колко много ме делеше от нея, за приятелите си в нея и за почти перфектния живот, който ми бе осигурен тук - на този остров.... Не бях стъпвала в родното си място близо 5 години и когато вече почти спрях да мисля за него, с мен се свърза важен в миналото, пък и за в бъдещето човек, който по някаква случайност не бях изключила от живота си.
Да наречем този човек Джаред.
Бях премахнала от списъка си с приятели във Фейсбук всички от България с изключение на него. Не знам защо. Може би просто реших, че ще ми липсват глупавите му коментари или без мислените ни чатове посред нощ.
В продължение на два месеца след заминаването ни си писах с него. След това загубих интерес от еднообразните ни дискусии и престанах да му пиша. В продължение на още два месеца той ми писа почти всеки ден. После очевидно загуби интерес от мен и престана да ми пише. Премахнах го от приятели, но не и от мислите си.
Минаха две години. Водех нормален живот сред моите връстници и имах доста приятели, които съм съгласна да нарека познати с изключение на едно момиче - Александрина. Това беше единственото момиче готово да изслуша историята ми и да ми послужи като бодигарт, отблъскваxки любезно всички момчета, които искаха да се сближат с мен (не че бяха много). Аз пък й се отплатих като й намерих приятел с който бяха безкрайно щастливи. Но да не се отклонявам от темата.
През тези две години не бях контактувала с никой от България и през цялото време се опитвах да я забравя.... Почти успешно, но не достатъчно, за да не разпозная гласа, който ми се обади по телефона:
- След седмица, десет и половина сутринта, Лондон, Гетуйк, първо ниво, чакам те - гласът беше същият, този който копнеех да чуя още от деня на заминаването си. Чуствата ми се объркаха: щастие, тъга, копнеж. Но без да се замислям взех решението:
- Надявам се това да не е шега.
Нямах търпение седмицата да мине. По цял ден се чудех как ще изглежда Джаред, дали ще се зарадва, когато ме види
и дали наистина проявява интерес към мен. Съгласих се да отида на летището най-вече заради последното - беше ми любопитно дали си струва да се боря за него.....
``След седмица, десет и половина сутринта, Лондон, Гетуйк, първо ниво, чакам те ``. Седмицата, часа - всичко беше на място, освен едно - Джаред не беше тук. И точно когато реших да хвана обратния самолет за острова, някой ме сграбчи отзад. Обърнах се и казах ``Извинявавй``, Джаред ме притисна още по-силно към себе си и ме..........
........... точно тогава се събудих от студа, върху една пейка, прегърнала шише уиски, мислейки си колко интересно въображение имам и задавайки си въпроса ``Дали наистина има русалки?``
такива въпроси, но просто не мога да ги изключа от мислите си..... Подобно на тези въпроси не можех да изключа от
мислите си и мечтите за перфектното момче....
....Бях на двора на къщата ни и наблюдавах луната, мислейки си за родината и колко много ме делеше от нея, за приятелите си в нея и за почти перфектния живот, който ми бе осигурен тук - на този остров.... Не бях стъпвала в родното си място близо 5 години и когато вече почти спрях да мисля за него, с мен се свърза важен в миналото, пък и за в бъдещето човек, който по някаква случайност не бях изключила от живота си.
Да наречем този човек Джаред.
Бях премахнала от списъка си с приятели във Фейсбук всички от България с изключение на него. Не знам защо. Може би просто реших, че ще ми липсват глупавите му коментари или без мислените ни чатове посред нощ.
В продължение на два месеца след заминаването ни си писах с него. След това загубих интерес от еднообразните ни дискусии и престанах да му пиша. В продължение на още два месеца той ми писа почти всеки ден. После очевидно загуби интерес от мен и престана да ми пише. Премахнах го от приятели, но не и от мислите си.
Минаха две години. Водех нормален живот сред моите връстници и имах доста приятели, които съм съгласна да нарека познати с изключение на едно момиче - Александрина. Това беше единственото момиче готово да изслуша историята ми и да ми послужи като бодигарт, отблъскваxки любезно всички момчета, които искаха да се сближат с мен (не че бяха много). Аз пък й се отплатих като й намерих приятел с който бяха безкрайно щастливи. Но да не се отклонявам от темата.
През тези две години не бях контактувала с никой от България и през цялото време се опитвах да я забравя.... Почти успешно, но не достатъчно, за да не разпозная гласа, който ми се обади по телефона:
- След седмица, десет и половина сутринта, Лондон, Гетуйк, първо ниво, чакам те - гласът беше същият, този който копнеех да чуя още от деня на заминаването си. Чуствата ми се объркаха: щастие, тъга, копнеж. Но без да се замислям взех решението:
- Надявам се това да не е шега.
Нямах търпение седмицата да мине. По цял ден се чудех как ще изглежда Джаред, дали ще се зарадва, когато ме види
и дали наистина проявява интерес към мен. Съгласих се да отида на летището най-вече заради последното - беше ми любопитно дали си струва да се боря за него.....
``След седмица, десет и половина сутринта, Лондон, Гетуйк, първо ниво, чакам те ``. Седмицата, часа - всичко беше на място, освен едно - Джаред не беше тук. И точно когато реших да хвана обратния самолет за острова, някой ме сграбчи отзад. Обърнах се и казах ``Извинявавй``, Джаред ме притисна още по-силно към себе си и ме..........
........... точно тогава се събудих от студа, върху една пейка, прегърнала шише уиски, мислейки си колко интересно въображение имам и задавайки си въпроса ``Дали наистина има русалки?``