lilly737
07-08-2014, 12:14
Здравейте! От години следя форума, но за първи път реших да се престраша да се регистрирам и да споделя проблема си. Ще пресъздам ситуацията по възможно най- краткия начин, но все пак ще се опитам да представя случващото се максимално точно.
Имах връзка с едно момче близо 2 години. Първата ми връзка. Всъщност първото ми всичко, ако е редно да се изразя по този начин. Когато се запознахме, аз бях на 16, а той на 17. Сега сме на по 19 и двамата, ако е от значение. Всичко започна като в приказка, не бях срещала човек като него. Обикнах го с цялото си същество и усещах, че и той чувства същото. Исках и все още искам да му дам всичко, което имам.
Нарани ме още през първия ни месец заедно. Тогава ми сподели, че все още има чувства към детската си любов и ме помоли да му дам време да помисли. Сами разбирате, че се почувствах ужасно. Обади ми се още същата вечер и ме помоли за прошка, каза, че е сгрешил и съжалява. Простих му и реших да дам шанс на взаимоотношенията ни. През следващата една година ми показа и доказа многократно, че ме обича, цени и уважава. Чувствах се наистина щастлива.
Съответно след първоначалния период на влюбването и еуфорията, започнаха да се проявяват и търканията помежду ни. Каквито и да бяха поводите за спорове и караници, аз бях твърдо решена да съм с този човек и да не пускам ръката му. Само че той пусна моята. Заряза ме по възможно най- отвратителния и болезнен начин. Каза ми, че не ме иска, че не ме обича, че не може повече да е с мен, защото го задушавам, че съм кучка, че му се качвам на главата, че не иска да се занимава с мен, че дори ако веднъж си позволя да го потърся, ще смени номера си. Каза всички тези неща и си тръгна. Почувствах се съкрушена, спрях да се храня и да излизам, спрях да ходя на училище, спрях да уча за кандидатстудентските си изпити, въпреки че бях пред предварителна сесия. Буквално не знаех защо се будя сутрин и не намирах смисъл в нищо от нещата, които правя в ежедневието си. Свалих 5кг за седмица. След всичко това той се върна 20 дни по- късно. Поиска да му простя, обеща да се промени, да не ме пренебрегва и наранява повече, поиска и аз да му давам повече пространство.
Продължихме връзката си. Успях отново да му се доверя и да се отпусна пред него. Чувствах го по- близък от преди. Знаех, че е възможно отново да постъпи по същия начин, но се стараех да не мисля за това. Нещата отново станаха прекрасни, отново бях ужасно щастлива. Повтаряше ми колко ме обича, как винаги се грижа за него и го разбирам, как съм най-добрият му приятел, как планира скоро да живеем заедно. Аз от своя страна се стараех максимално да не искам кой знае колко от него. Виждахме са 3-4 пъти седмично за по 2-3 часа, въпреки че живеем на 10мин един от друг. И то само по негово желание. Спрях да му търся сметка къде и с кого ходи, защо не ме кани да се видим 3ти пореден ден да речем или защо не се обажда, защо не отговоря на съобщенията ми, а стои нон- стоп във фаейбук. Не си позволявах да го търся, когато знам, че е с приятелите си или да недоволнича, когато нещо не ми харесва. Вече не бях същото дете от началото на връзката ни, не изисквах от него нежност, романтични жестове и думи. Разбрах, че очевидно не обича да изразява чувствата си. Тази роля на безгласна буква донякъде ме потискаше, но все пак се чувствах ок, щом знаех, че съм с него. А и не исках отново да го губя. От друга старана, той стана избухлив и нервен. Позволяваше си да ми крещи и да ме обижда. Откликвах на всяка, абсолютно всяка негова нужда, а него често го нямаше, когато аз имах проблем.
И така стигнахме до днес, 6 месеца по- късно. Започна да се държи хладно и странно през последните 2-3 седмици. Реших, че е от напрежението покрай изпити и т.н. Все пак и аз имах такива и знаех какво е. Многократно се опитах да разбера къде е проблемът, какво го тревожи и дали мога да му помогна по някакъв начин. Отговаряше, че е просто изморен и че няма нищо в мен или нас. Наложи се да замине за София за седмица заради изпити. Замина в неделя, последно се видяхме в събота вечер. Държеше се добре с мен, каза че много ме обича и много ще му липсвам. Няколко дни по- рано ми каза, че иска да живеем заедно. Замина и спря да ме търси. Постоянно висеше онлайн, а дори едно "как си?" не казваше, въпреки че знаеше, че имам лични и здравословни проблеми. В сряда го попитах защо не ме търси малко по- често. Избухна, започна да ми крещи, отново ми каза, че не ме обича, че не ме иска, че му е писнало от мен, отново твърдеше, че се опитвам да го контролирам и няма да е мъж под чехъл, че ще прави каквото си иска, че ще си намери някоя по- добра от мен и повече няма да се занимава с връзката ни. Каза, че не му пука дали плача, дали ме боли, или дали ме наранява по някакъв начин. Каза и че е бил много щастлив без мен. Това всъщност беше последният ни разговор. Разбрахме се да му дам няколко дни почивка до понеделник, в които да не се търсим. Съответно когато се прибере, щяхме да се изясним, да видим къде е проблемът и да го решим. Междувременно докато го чаках, изтри всичките ни снимки от мрежата и си лепна SINGLE. След 2- годишни взаимоотнешения ме заряза по фейсбук. :) Не очи в очи, не дори по телефона, а по фейсбук. Написа ми само "Приятен живот ти желая.".
Не съм го търсила, няма и да го направя. Не искам да се самонаранявам повече и да се унижавам. Знам, че не заслужавам такова онтошение- интелигентно, привлекателно и уважавано момиче съм. Знам, че не е трябвало да търпя това и че не това е истинската, безусловна обич. Осъзнавам, че стигнахме до едно ниво, в което аз продължавах да давам, без дори да искам нещо насреща, а той само вземаше. Разбирам всичко това. Знам и че съм много по- зряла от него и че ако наистина ме обичаше, нямаше да ме напуска всеки път, когато във връзката ни се появи проблем. Не знам при тази негова честа смяна на настроенията и чувствата какъв е шансът след време отново да реши, че иска да е с мен. Не знам и какъв е шансът да си е тръгнал завинаги. Проблемът е в това, че въпреки всичко аз все пак го обичам и се старая да го приема такъв, какъвто е, а той мен- не. Знам и че е признак на пубертетска глупост един ден да твърдиш, че обичаш някого, а на следващия да казваш, че не го обичаш. Съжалявам, че се получи толкова дълго, но исках просто да споделя. Предполагам не търся съвет, защото дефакто той ме поставя пред свършен факт и аз нямам думата, тоест не мога да направя и променя нищо. Не можеш да вземеш обич насила. Искам просто да чуя безпристрастни мнения по темата, така че моля ви, не ми пестете нищо- всяко Ваше мнение ще ми бъде от полза да отговоря на въпросите си. :) Благодаря на тези, които са прочели това, което написах.
Имах връзка с едно момче близо 2 години. Първата ми връзка. Всъщност първото ми всичко, ако е редно да се изразя по този начин. Когато се запознахме, аз бях на 16, а той на 17. Сега сме на по 19 и двамата, ако е от значение. Всичко започна като в приказка, не бях срещала човек като него. Обикнах го с цялото си същество и усещах, че и той чувства същото. Исках и все още искам да му дам всичко, което имам.
Нарани ме още през първия ни месец заедно. Тогава ми сподели, че все още има чувства към детската си любов и ме помоли да му дам време да помисли. Сами разбирате, че се почувствах ужасно. Обади ми се още същата вечер и ме помоли за прошка, каза, че е сгрешил и съжалява. Простих му и реших да дам шанс на взаимоотношенията ни. През следващата една година ми показа и доказа многократно, че ме обича, цени и уважава. Чувствах се наистина щастлива.
Съответно след първоначалния период на влюбването и еуфорията, започнаха да се проявяват и търканията помежду ни. Каквито и да бяха поводите за спорове и караници, аз бях твърдо решена да съм с този човек и да не пускам ръката му. Само че той пусна моята. Заряза ме по възможно най- отвратителния и болезнен начин. Каза ми, че не ме иска, че не ме обича, че не може повече да е с мен, защото го задушавам, че съм кучка, че му се качвам на главата, че не иска да се занимава с мен, че дори ако веднъж си позволя да го потърся, ще смени номера си. Каза всички тези неща и си тръгна. Почувствах се съкрушена, спрях да се храня и да излизам, спрях да ходя на училище, спрях да уча за кандидатстудентските си изпити, въпреки че бях пред предварителна сесия. Буквално не знаех защо се будя сутрин и не намирах смисъл в нищо от нещата, които правя в ежедневието си. Свалих 5кг за седмица. След всичко това той се върна 20 дни по- късно. Поиска да му простя, обеща да се промени, да не ме пренебрегва и наранява повече, поиска и аз да му давам повече пространство.
Продължихме връзката си. Успях отново да му се доверя и да се отпусна пред него. Чувствах го по- близък от преди. Знаех, че е възможно отново да постъпи по същия начин, но се стараех да не мисля за това. Нещата отново станаха прекрасни, отново бях ужасно щастлива. Повтаряше ми колко ме обича, как винаги се грижа за него и го разбирам, как съм най-добрият му приятел, как планира скоро да живеем заедно. Аз от своя страна се стараех максимално да не искам кой знае колко от него. Виждахме са 3-4 пъти седмично за по 2-3 часа, въпреки че живеем на 10мин един от друг. И то само по негово желание. Спрях да му търся сметка къде и с кого ходи, защо не ме кани да се видим 3ти пореден ден да речем или защо не се обажда, защо не отговоря на съобщенията ми, а стои нон- стоп във фаейбук. Не си позволявах да го търся, когато знам, че е с приятелите си или да недоволнича, когато нещо не ми харесва. Вече не бях същото дете от началото на връзката ни, не изисквах от него нежност, романтични жестове и думи. Разбрах, че очевидно не обича да изразява чувствата си. Тази роля на безгласна буква донякъде ме потискаше, но все пак се чувствах ок, щом знаех, че съм с него. А и не исках отново да го губя. От друга старана, той стана избухлив и нервен. Позволяваше си да ми крещи и да ме обижда. Откликвах на всяка, абсолютно всяка негова нужда, а него често го нямаше, когато аз имах проблем.
И така стигнахме до днес, 6 месеца по- късно. Започна да се държи хладно и странно през последните 2-3 седмици. Реших, че е от напрежението покрай изпити и т.н. Все пак и аз имах такива и знаех какво е. Многократно се опитах да разбера къде е проблемът, какво го тревожи и дали мога да му помогна по някакъв начин. Отговаряше, че е просто изморен и че няма нищо в мен или нас. Наложи се да замине за София за седмица заради изпити. Замина в неделя, последно се видяхме в събота вечер. Държеше се добре с мен, каза че много ме обича и много ще му липсвам. Няколко дни по- рано ми каза, че иска да живеем заедно. Замина и спря да ме търси. Постоянно висеше онлайн, а дори едно "как си?" не казваше, въпреки че знаеше, че имам лични и здравословни проблеми. В сряда го попитах защо не ме търси малко по- често. Избухна, започна да ми крещи, отново ми каза, че не ме обича, че не ме иска, че му е писнало от мен, отново твърдеше, че се опитвам да го контролирам и няма да е мъж под чехъл, че ще прави каквото си иска, че ще си намери някоя по- добра от мен и повече няма да се занимава с връзката ни. Каза, че не му пука дали плача, дали ме боли, или дали ме наранява по някакъв начин. Каза и че е бил много щастлив без мен. Това всъщност беше последният ни разговор. Разбрахме се да му дам няколко дни почивка до понеделник, в които да не се търсим. Съответно когато се прибере, щяхме да се изясним, да видим къде е проблемът и да го решим. Междувременно докато го чаках, изтри всичките ни снимки от мрежата и си лепна SINGLE. След 2- годишни взаимоотнешения ме заряза по фейсбук. :) Не очи в очи, не дори по телефона, а по фейсбук. Написа ми само "Приятен живот ти желая.".
Не съм го търсила, няма и да го направя. Не искам да се самонаранявам повече и да се унижавам. Знам, че не заслужавам такова онтошение- интелигентно, привлекателно и уважавано момиче съм. Знам, че не е трябвало да търпя това и че не това е истинската, безусловна обич. Осъзнавам, че стигнахме до едно ниво, в което аз продължавах да давам, без дори да искам нещо насреща, а той само вземаше. Разбирам всичко това. Знам и че съм много по- зряла от него и че ако наистина ме обичаше, нямаше да ме напуска всеки път, когато във връзката ни се появи проблем. Не знам при тази негова честа смяна на настроенията и чувствата какъв е шансът след време отново да реши, че иска да е с мен. Не знам и какъв е шансът да си е тръгнал завинаги. Проблемът е в това, че въпреки всичко аз все пак го обичам и се старая да го приема такъв, какъвто е, а той мен- не. Знам и че е признак на пубертетска глупост един ден да твърдиш, че обичаш някого, а на следващия да казваш, че не го обичаш. Съжалявам, че се получи толкова дълго, но исках просто да споделя. Предполагам не търся съвет, защото дефакто той ме поставя пред свършен факт и аз нямам думата, тоест не мога да направя и променя нищо. Не можеш да вземеш обич насила. Искам просто да чуя безпристрастни мнения по темата, така че моля ви, не ми пестете нищо- всяко Ваше мнение ще ми бъде от полза да отговоря на въпросите си. :) Благодаря на тези, които са прочели това, което написах.