ShtrudeL
07-16-2014, 18:10
Искате ли да ви разкажа за Емили? Тя.. Тя е най-милото, най-нежно и изключително създание, което познавам. Влюбих се в миглите й. Влюбих се в малките й устни, фините китки и пръстчета. Влюбих се в чистите й очи, а гласът.. най-топлият глас, който съм чувал. Внасяше уют и спокойствие навсякъде, където влезеше. Озаряваше стаите и да ви кажа.. нито за миг не свалих усмивката, която тя ми даде. Носех я на лицето си всеки път щом я видех. Всеки път щом си помислих за нея. Беше същински ангел. Неведнъж я бях виждал и да плаче. Но Господи, дори тогава беше очарователна. И никога не казваше нищо лошо. Жената в магазина я е прередила на опашката? Нищо, няма проблем, ще изчака. Вали дъжд? Та кой може да промени това?
Емили беше като в свои води навсякъде. За нея винаги имаше време и никога не бързаше. Влюбих се в чара й. Влюбих се в душата й, влюбих се в тялото й. Влюбих се във всичко нейно. И тя ми го даде. Даде ми всичко. Всичко, което си пожелаех беше мое.
Но ще си позволя да навляза в леко лирическо отклонение, ако позволите. Знаете ли кога писателите пишат? Когато са преживели нещо впечатляващо, когато са щастливи, тъжни, гневни, очаровани, общо взето по всяко време, стига да са в настроение. А те винаги са. Независимо какво. Но тук бих искал да обърна повече внимание на тези като мен, попаднали в клопката на очарованието. Но не кое да е очарование, а онова, което може да мине през всеки прешлен от тялото ти и да изтръгне всеки нерв. Онова, с което не можеш да се сражаваш. Онова, пред което си безсилен. Кой обича да е безсилен пред каквото и да е? Но ще ви кажа и друго. Емили притежаваше точно това оръжие. Точно това очарование. И ме правеше безсилен. Обичах това безсилие. Знаех много добре, че ще ми даде каквото поискам и ще си тръгне. За да го даде отново на друг. Да. Такава беше Емили. Можеше да е с теб и да те обича, но утре, когато слънцето изгрее и утрото се смени, ще е там и ще обича друг. По същия начин. По същия истински, чист и отдаден начин. Някак не можеше да си представи, че цялата тази любов нейна, би се канализирала и ограничила само в един и до един човек. До един обект. До едно единствено нещо. Та нима другите не заслужават любов?
Това, което хората наричаха полигамия, за Емили беше начин да се освободи от любовта, която се натрупваше в малкото й тяло.
Това, което хората не обичаха, бе да отнемат любовта, която им се полага. Да виждат как любовта, предназначена за тях, отива и при друг. При много други. Така не се чувстваха специални и затова осъждаха Емили. Казваха, че любовта й не може току така да преминава през един и после следващ и следващ като мъниста на наниз. Но Емили не им обръщаше внимание. Беше влюбена постянно. Във всичко. А аз.. Аз бях влюбен в нея. В момичето, което обича всеки, но не е никому.
Емили беше като в свои води навсякъде. За нея винаги имаше време и никога не бързаше. Влюбих се в чара й. Влюбих се в душата й, влюбих се в тялото й. Влюбих се във всичко нейно. И тя ми го даде. Даде ми всичко. Всичко, което си пожелаех беше мое.
Но ще си позволя да навляза в леко лирическо отклонение, ако позволите. Знаете ли кога писателите пишат? Когато са преживели нещо впечатляващо, когато са щастливи, тъжни, гневни, очаровани, общо взето по всяко време, стига да са в настроение. А те винаги са. Независимо какво. Но тук бих искал да обърна повече внимание на тези като мен, попаднали в клопката на очарованието. Но не кое да е очарование, а онова, което може да мине през всеки прешлен от тялото ти и да изтръгне всеки нерв. Онова, с което не можеш да се сражаваш. Онова, пред което си безсилен. Кой обича да е безсилен пред каквото и да е? Но ще ви кажа и друго. Емили притежаваше точно това оръжие. Точно това очарование. И ме правеше безсилен. Обичах това безсилие. Знаех много добре, че ще ми даде каквото поискам и ще си тръгне. За да го даде отново на друг. Да. Такава беше Емили. Можеше да е с теб и да те обича, но утре, когато слънцето изгрее и утрото се смени, ще е там и ще обича друг. По същия начин. По същия истински, чист и отдаден начин. Някак не можеше да си представи, че цялата тази любов нейна, би се канализирала и ограничила само в един и до един човек. До един обект. До едно единствено нещо. Та нима другите не заслужават любов?
Това, което хората наричаха полигамия, за Емили беше начин да се освободи от любовта, която се натрупваше в малкото й тяло.
Това, което хората не обичаха, бе да отнемат любовта, която им се полага. Да виждат как любовта, предназначена за тях, отива и при друг. При много други. Така не се чувстваха специални и затова осъждаха Емили. Казваха, че любовта й не може току така да преминава през един и после следващ и следващ като мъниста на наниз. Но Емили не им обръщаше внимание. Беше влюбена постянно. Във всичко. А аз.. Аз бях влюбен в нея. В момичето, което обича всеки, но не е никому.