justsmile94
07-28-2014, 22:34
Навярно това ще е н-та хленчеща тема в този раздел. Навярно малцина ще си отделят и от времето да я прочетат. Но както и да е, просто изпитвам нужда да си излея всичко онова, което ми е на главата, и ми тежи. Всичко, което на никого не съм споделяла. Но все пак като пералня всеки ден и всеки изминал час ми се търкаля в съзнанието и дълбае. И боли. И понякога наистина си мисля, че не издържам. И какво подяволите ми има, аз ли съм бъгната, или всички около мен са изперкали? Аз ли съм единствената, която се замисля дълбоко и приема всяка казана дума и действие навътре? Аз ли съм толкова сдухана за да не мога да се забавлявам?
И на кратко за мен - една неразбрана личност, плод, граден години наред. Дори сама осъзнавам, че цялото ми състояние, в което се намирам се дължи главно на родителите ми. Отрасла съм в проблемно семейство, разделиха се, винаги ми е липсвало онази прекрасна идилия да се прибера и да заваря усмивки още от вратата.. но тогава бях дете, не го осъзнавах. Сега разбирам зад всичките ми престорени усмивки и маски, колко пъти ми е липсвало едно стабилно и щастливо семейство.
Преди около 6 години заедно с майка ми и брат ми се преместихме в един отдалечен квартал на града ни. Допреди това местене временно живеехме в центъра на града, където бяха моите приятели, нямаше ден в който да не излизам. След като се преместихме отново се опитах да поддържам контакт със същите хора, но уви.. с времето излизанията се ограничиха до веднъж, два пъти месечно. За съжаление, квартала в, който попаднах почти нямаше деца на моята възраст. И на кратко от 6 години насам съм забила между четири стени. Буквално..
Докато ходех на училище беше чудесно, срещах се винаги с познати (учех в друг град), но летата винаги бяха самотни. Не излизах с дни, седмици, месеци. Не можех да си позволя и да работя, защото нямах годините. Дните се пилееха във филми, игри, книги.. и рисуване. Една страст, която, сякаш винаги ме спасява от най-депресиранията ми положения. Просто когато изпитвам някаква силна емоция, било тя положителна или негативна, бялото платно е моето спасение.
И сега както навярно разбрахте аз съм поредна сдухана и мрънкаща виртуална девойка. Та причината да публикувам темата в любов е малко по-различна. И горните изписани редове бяха именно за да придобиете някаква представа, за това, което имам предвид сега.
Та, поддържам връзка с момче от София. И не говорим за скайп/телефон, говоря за сериозна връзка - виждаме се, всичко е наред, всичко върви по вода. Или може би не точно, поне за мен..
Запознахме се декември месец, но поддържаме сериозни контакти от края на януари, тази година. Когато встъпихме в такава връзка и двамата бяхме напълно наясно, че няма да ни е лесно изобщо - аз живея в Пловдив, тоест повече от веднъж, два пъти седмично беше почти изключено да се виждаме. Тъй като кандидаствах тази година (миналата я пропуснах, защото работих) покрай КСК-то имах повече време да прекарвам в София и да се виждаме. Но сега отново нямам възможност да пътувам, и чак септември отново ще се видим.. вероятно.
Мисълта ми е, че съм тотално изцедена от тази липса. Болно ми е. Ужасно ме боли. Знам, за бога, знам, че ме обича и никой не може да ме убеди в обратното. Това беше първият мъж през живота ми, който съм виждала да плаче, наред с мен и да се смее, да ме изслушва, да ме познава като петте си пръста. Да е страхотен във всяко едно естество. И когато е до мен или му чуя дори гласа по телефона.. просто да потрепвам цялата от радост. За тези шест месеца буквално ме изтреля във висините....
Но ми липсва, адски много. Това, което ме мъчи е, че от вече почти два месеца дори разговорите по телефона вече не са същите. Наистина, съвсем по детски бих звучала, но преди сме си бъбрели с часове.. а сега няма и за десетина минути и се приключва. Имали сме разговори на тази тема, да, и то очи в очи. Правела съм намек, че ми е неприятно, без да казвам директно - не ми обръщаш внимание, чувствам се излишна. Да, извинявал се е затова, да - реванширал се е. Но сега съм на поредната писта, или тоест поредица от почти три седмици, тип тези разговори. И съм на ръба на границата да откача. Всеки път когато се чуем редовните теми са - как си, какво правиш, ами добре аз излизам да се видя с този, този и този, ще се чуем по-късно. И това по-късно както сами се досещате дори не се и случва. А аз седя като идиот и чакам. Чакам шибания, шибан телефон да позвъни с шибаната, шибана мелодия и да зърна на шибания, шибан екран, неговия шибан, шибан номер. И това всяка вечер. А той е просто някъде и се забавлява, без вероятно да се сети, че съществувам. Е, не, не си мислете, че бих го ограничила да се събира с компании или когото и да е - това също сме го коментирали заедно. Адски либерална съм на тази тема - иска на кафе с приятелка, да върви. Иска на мач с кочове, да върви. Просто в подобни моменти се чувствам като последния човек на земята. Седя всяка вечер, цикля върху тези мисли, кога ще го видя или чуя отново, пуша и зяпам от балкона загасващия град. И всички онези щастливи хора, които си лягат до любимите, но не го оценяват. Не оценяват, че имат онова щастие да се събудят до любимия човек, да му направят закуска, да го целунат по челото и да му пожелаят лек ден или работа. Да се осъмнат в нечии топли прегръдки... и всички онези мили моменти. Които за мен вече съществуват веднъж месечно. И чак когато започна да уча от септември ще прерастнат в нещо повече. И все пак има месец и половина почти, до тогава..месец. Един проклет, шибан месец. Подяволите, знам, че съм издължала шест, какво ще бъде още един? Не искам да съсипя тази прекрасна връзка, не искам. Обичам го и знам, че и той ме обича.. и знам, че всичко хубаво се постига на цената на нещо скъпо, но... наистина имам чувството, че от цифра време тъпча на едно място. Въртя се в един кръг, не се развивам, не излизам, не правя нищо, което да ми доставя удоволствие.
Върха беше, когато се върнах от почивка, която тотално ме натовари, вместо обратния ефект. Цяла седмица на море, от която единствено времето прекарано със слушалки на плажа успя да ме докара до някаква временна почивка на съзнанието. И да ме издърпа от калта, в която съм затънала до шия. Не е нормално, подяволите. Хората на моята възраст, не се прибират у дома, изживяват всяка минута пълноценно. А аз седя в един и половина през нощта, слушам тегаво дръмче и се сополя като петокласничка, затова колко гаден бил живота ми. Ми гаден е, мразя го, не съм си го избирала. Пък и ако можех да избирам, не бих го сменила.
Защото всичко онова, което изпитах и на което ме научи в други обстоятелства не бих го изпитала. И болките. И усмивките.. макар и да са малко поводите, да го правя. Всичко си заслужава, стига да знам, че един ден ще бъда щастлива, някъде там..... далече
И на кратко за мен - една неразбрана личност, плод, граден години наред. Дори сама осъзнавам, че цялото ми състояние, в което се намирам се дължи главно на родителите ми. Отрасла съм в проблемно семейство, разделиха се, винаги ми е липсвало онази прекрасна идилия да се прибера и да заваря усмивки още от вратата.. но тогава бях дете, не го осъзнавах. Сега разбирам зад всичките ми престорени усмивки и маски, колко пъти ми е липсвало едно стабилно и щастливо семейство.
Преди около 6 години заедно с майка ми и брат ми се преместихме в един отдалечен квартал на града ни. Допреди това местене временно живеехме в центъра на града, където бяха моите приятели, нямаше ден в който да не излизам. След като се преместихме отново се опитах да поддържам контакт със същите хора, но уви.. с времето излизанията се ограничиха до веднъж, два пъти месечно. За съжаление, квартала в, който попаднах почти нямаше деца на моята възраст. И на кратко от 6 години насам съм забила между четири стени. Буквално..
Докато ходех на училище беше чудесно, срещах се винаги с познати (учех в друг град), но летата винаги бяха самотни. Не излизах с дни, седмици, месеци. Не можех да си позволя и да работя, защото нямах годините. Дните се пилееха във филми, игри, книги.. и рисуване. Една страст, която, сякаш винаги ме спасява от най-депресиранията ми положения. Просто когато изпитвам някаква силна емоция, било тя положителна или негативна, бялото платно е моето спасение.
И сега както навярно разбрахте аз съм поредна сдухана и мрънкаща виртуална девойка. Та причината да публикувам темата в любов е малко по-различна. И горните изписани редове бяха именно за да придобиете някаква представа, за това, което имам предвид сега.
Та, поддържам връзка с момче от София. И не говорим за скайп/телефон, говоря за сериозна връзка - виждаме се, всичко е наред, всичко върви по вода. Или може би не точно, поне за мен..
Запознахме се декември месец, но поддържаме сериозни контакти от края на януари, тази година. Когато встъпихме в такава връзка и двамата бяхме напълно наясно, че няма да ни е лесно изобщо - аз живея в Пловдив, тоест повече от веднъж, два пъти седмично беше почти изключено да се виждаме. Тъй като кандидаствах тази година (миналата я пропуснах, защото работих) покрай КСК-то имах повече време да прекарвам в София и да се виждаме. Но сега отново нямам възможност да пътувам, и чак септември отново ще се видим.. вероятно.
Мисълта ми е, че съм тотално изцедена от тази липса. Болно ми е. Ужасно ме боли. Знам, за бога, знам, че ме обича и никой не може да ме убеди в обратното. Това беше първият мъж през живота ми, който съм виждала да плаче, наред с мен и да се смее, да ме изслушва, да ме познава като петте си пръста. Да е страхотен във всяко едно естество. И когато е до мен или му чуя дори гласа по телефона.. просто да потрепвам цялата от радост. За тези шест месеца буквално ме изтреля във висините....
Но ми липсва, адски много. Това, което ме мъчи е, че от вече почти два месеца дори разговорите по телефона вече не са същите. Наистина, съвсем по детски бих звучала, но преди сме си бъбрели с часове.. а сега няма и за десетина минути и се приключва. Имали сме разговори на тази тема, да, и то очи в очи. Правела съм намек, че ми е неприятно, без да казвам директно - не ми обръщаш внимание, чувствам се излишна. Да, извинявал се е затова, да - реванширал се е. Но сега съм на поредната писта, или тоест поредица от почти три седмици, тип тези разговори. И съм на ръба на границата да откача. Всеки път когато се чуем редовните теми са - как си, какво правиш, ами добре аз излизам да се видя с този, този и този, ще се чуем по-късно. И това по-късно както сами се досещате дори не се и случва. А аз седя като идиот и чакам. Чакам шибания, шибан телефон да позвъни с шибаната, шибана мелодия и да зърна на шибания, шибан екран, неговия шибан, шибан номер. И това всяка вечер. А той е просто някъде и се забавлява, без вероятно да се сети, че съществувам. Е, не, не си мислете, че бих го ограничила да се събира с компании или когото и да е - това също сме го коментирали заедно. Адски либерална съм на тази тема - иска на кафе с приятелка, да върви. Иска на мач с кочове, да върви. Просто в подобни моменти се чувствам като последния човек на земята. Седя всяка вечер, цикля върху тези мисли, кога ще го видя или чуя отново, пуша и зяпам от балкона загасващия град. И всички онези щастливи хора, които си лягат до любимите, но не го оценяват. Не оценяват, че имат онова щастие да се събудят до любимия човек, да му направят закуска, да го целунат по челото и да му пожелаят лек ден или работа. Да се осъмнат в нечии топли прегръдки... и всички онези мили моменти. Които за мен вече съществуват веднъж месечно. И чак когато започна да уча от септември ще прерастнат в нещо повече. И все пак има месец и половина почти, до тогава..месец. Един проклет, шибан месец. Подяволите, знам, че съм издължала шест, какво ще бъде още един? Не искам да съсипя тази прекрасна връзка, не искам. Обичам го и знам, че и той ме обича.. и знам, че всичко хубаво се постига на цената на нещо скъпо, но... наистина имам чувството, че от цифра време тъпча на едно място. Въртя се в един кръг, не се развивам, не излизам, не правя нищо, което да ми доставя удоволствие.
Върха беше, когато се върнах от почивка, която тотално ме натовари, вместо обратния ефект. Цяла седмица на море, от която единствено времето прекарано със слушалки на плажа успя да ме докара до някаква временна почивка на съзнанието. И да ме издърпа от калта, в която съм затънала до шия. Не е нормално, подяволите. Хората на моята възраст, не се прибират у дома, изживяват всяка минута пълноценно. А аз седя в един и половина през нощта, слушам тегаво дръмче и се сополя като петокласничка, затова колко гаден бил живота ми. Ми гаден е, мразя го, не съм си го избирала. Пък и ако можех да избирам, не бих го сменила.
Защото всичко онова, което изпитах и на което ме научи в други обстоятелства не бих го изпитала. И болките. И усмивките.. макар и да са малко поводите, да го правя. Всичко си заслужава, стига да знам, че един ден ще бъда щастлива, някъде там..... далече