Azoria
08-08-2014, 03:12
Здравейте. (: Предварително се извинявам, че стана толкова дълго.
Имам нужда да споделя моята история, но нямам желание да говоря за това с когото и да било ( fuck logic). И така, сетих се за добрия стар форум, където мога да си излея душата пред няколкото човека, които ще си направят труда да го прочетат, на които не им пука за мен, не ме познават и дори няма да се трогнат - точно това, което искам. Дори не съм сигурна каква точно е идеята на разказа, но каквото се получи...
Преди две години започнах връзка с едно прекрасно момче. Бяхме много влюбени, щастливи, допълващи се един друг, имахме си много доверие, което си беше ключово, защото първите 8-9 месеца от връзката ни, ни деляха 300км през повечето време. Но се справихме с това, дори не го имахме за някакъв супер големия проблем, защото бяхме сигурни в чувствата си, а и имаше защо. Той ме правеше щастлива само с това, че съществува и дори му благодарях за това, защото е хубаво да знаеш, че наистина има някой, който може да се нарече твоя половинка, колкото и банално да звучи това.
Като при всяка връзка, дойде момент когато започнахме да имаме проблеми, да се караме често, да си крещим и да се обиждаме дори, но на практика за нищо кой знае колко сериозно. Проблема е, че всички тези караници и глупости, които си наговаряхме започнаха да тежат между нас и ставахме все по-изнервени и дразнещи се един на друг. Дойде момент, в който той започна да прави дребни неща,които ме дразнят, знаейки, че ме дразнят и до скоро въздържайки се от тях. Аз, като влюбено момиче (абсолютно съм на мнение, че изглупяваме когато обичаме някого) веднага започнах да търся проблема в себе си - "Защо вече не е важно за него да не ме дразни?" , "Нарочно ли го прави? Може би иска да ме отблъсне малко или много." и тем подобни глупости. Говорили сме за това, както за всичко друго (това е единствения човек, с когото свободно съм споделяла и говорила за каквото и да е ), той винаги ми казваше, че умишлено не би направил нищо, с което да ме засегне и въпреки това продължаваше всеки път. Не си го обяснявах, започнах да се изнервям от най-малкото, да се обвинявам и дори на моменти да се комплексирам. Мисълта, че вече това да се правим щастливи един друг вече не е преоритет за него, наистина не ми понасяше. Това малко или много оказа влияние върху мен, не съм подозирала, че съм от много чувствителните хора, но се оказа така. Накратко последните няколко месеца от връзката ни си биех главата - какво не е наред, депресирах се (почти буквално казано, предвид, че на моменти губех желание за всичко, не се хранех, не спях и само се дразнех и ревях за глупости), исках да сложа край на това и след много опити да обясня как се чувствам винаги оставах неразбрана, затова реших да сложа край на връзката си. Това изобщо не беше лесно решение, обмислях го много дълго, не бях щастлива в последно време, но знаех, че това е човека, който може да ме направи по-щастлива от всеки друг. Просто нещо се случи с нас или може би с мен и може би щеше да отмине, но се оказа, че не съм достатъчно силна да чакам. Както и да е, разделихме се за няма нищо, но поне нервите ми пак си станаха нормални (доколкото е възможно при мен).
Около два месеца след раздялата продължавахме да се виждаме, дори имам чувството, че получавах повече внимание от преди, което донякъде е обяснимо. Държахме се приятелски един с друг, с изключение на веднъж когато правихме секс и след това на рождения ми ден точно преди два месеца. Бях поканила приятели и го попитах дали иска да дойде, но той каза, че нямало да му бъде удобно (пред моите приятели,които естествено познава и си говори с всичките) и аз реших да не го карам. Тук е момента да вметна, че междувременно се появи друго момче (приятел на мой приятел), което очевидно ме хареса много и полагаше големи усилия да ме спечели. Казах му (още в зародиш) да не се надява, че нещо ще се получи, че не искам от една връзка да скачам в друга, че може би изобщо няма да имам връзка в близко, а не знам дали и далечно бъдеще и че няма да има нищо между нас, освен приятелство,ако желае. Денят преди рождения ми ден той ми показа подаръка, който ми беше измислил (макар че не бе поканен), който беше наистина много хубав и мил жест и реших да го поканя.
На другия ден прекарах почти целия ден с бившия ми приятел. Първо ме заведе на сладкарница (той мен,макар че аз имах рожден ден :Д), после се разхождахме, говорихме си, отидохме в тях (отдавна си знаехме,че на този ден ще правим секс 100%), спахме гушнати, после пак и така... Не ми се тръгваше честно казано, но вече закъснявах за собственото ми празненство и нямаше как. Благодарих му за прекрасния ден, който ми подари и който винаги ще помня. Последния ден когато се видяхме с топли чувства.
Вечерта също прекарах добре, приятелите ми се погрижиха да е специално, забавлявахме се , пихме много, аз може би твърде много. В крайна сметка някои от тях ме подтикваха да дам шанс на другото момче, с което може би му дадоха надежда и той се осмели да ме покани да танцуваме. Тъй като нямаше да откажа танц на нито един от останалите присъстващи, реших да приема и танцувахме няколко пъти, но накрая той ме целуна. Аз не се отдръпнах, може би защото бях пияна, може би защото си прекарвах добре или защото малко или много ми беше симпатичен, но в края на краищата се целувах с него. След два дни се видях с бившия ми приятел и му казах какво се е случило, което за него явно значеше край на отношенията ни. Каза ми, че не иска да ме вижда повече, че съм го наранила, че той не би го направил, върна ми всички дребни неща, които имах в тях и ми пожела всичко хубаво. Аз му казах, че ще се постарая да не му се налага да ме вижда щом не иска. Разбирам го донякъде, даже напълно си го разбирам в това отношение, но се почувствах зле от това. Нима очакваше да го чакам на тепсия, готова да му давам каквото иска от мен, без той да е готов да ми даде каквото аз искам? Много ме нарани с нещата, които ми наговори и прекратихме всякакъв контакт (по негово желание).
Две седмици по-късно излизахме понякога с другото момче, нищо сериозно, но тогава сестра му почина. Някак си чувствах, че трябва да съм повече до него, защото имаше нужда, а и защото много му съчувствах и ми беше криво за него. Искаше ми се да му помогна да се разведри, доколкото мога и следващите няколко дни бяхме всеки ден заедно. И тогава, точно 3-4 дни след трагедията, аз също загубих член на семейството ми. Майка ми почина внезапно. Изведнъж живота ми се преобърна нагоре с краката, не знаех къде съм, как се случи това, не можех да се осъзная. Всъщност още не мога, но сега няма да се вкарвам в подробности около това. Ще кажа само, че скръбта, която и двамата мълчаливо споделяхме, ни сближи малко или много в последствие.
Много исках да се обадя на бившия ми приятел. Имах нужда от него в този момент, само той можеше да ме утеши доколкото е възможно, но нещо ме спираше да го потърся. Може би думите "Не искам да те виждам." се бяха забили в сърцето ми като нож и някак не си представях да му звънна и да му кажа "Абе, извинявай, че те притеснявам, ама майка ми..." нали... Не му се обадих. Може би тайно се надявах, че някой от приятелите ми ще му каже, защото имах нужда да е до мен в този момент, но те явно ми повярваха, че не искам да го търся. В крайна сметка след една седмица беше разбрал и ми се обади, говорихме си малко и ми предложи да се видим, но същия ден имах планове и му казах, че няма да може. Той ми каза да му се обадя,ако искам, но аз не го потърсих две или три седмици. Не, че не исках, но не знаех дали не ми го предложи само от съжаление, а не исках това. Плюс това се виждах с другото момче. След тези две-три седмици му писах смс, на който получих доста неприятен отговор, включващ "Всичко премина всякакви граници." и това беше. Приключихме. Не мога да опиша с думи начина, по който се почувствах когато ме отблъсна точно в този момент. Избра най-неподходящия момент да се прави на недостъпен.
Не съм честна спрямо другото момче, защото се виждам с него, но мисля само за бившия ми приятел. Обичам го, сигурно винаги ще го обичам. Да, безкрайно съм наранена, може би дори изпитвам някаква доза неприязън и омраза заради гореспоменатото, но в същото време той е единственото нещо, от което имам нужда и което може да ме накара да се почувствам малко по-добре. Чак сега напълно осъзнавам, че това между нас бе повече от любов и трябваше да се борим повече да го опазим и не искам да повярвам, че не го направихме. Боли ме страшно много от факта, че най-трудния момент в живота ми го преживявам без него, той вече не е част от моя живот, а е единственото, от което имам нужда. Не искам да го повярвам. Не мога да проумея как живота ми се промени толкова драстично за отрицателно време...
И това е моята история. Няма нужда от съвети или някакви подобни, просто имах нужда да си кажа какво ми тежи някъде, но както казах и в началото - не се чувствам готова да говоря за това с познати. И така, ако някой се е прецакал да го чете цялото - благодаря за вниманието!
Имам нужда да споделя моята история, но нямам желание да говоря за това с когото и да било ( fuck logic). И така, сетих се за добрия стар форум, където мога да си излея душата пред няколкото човека, които ще си направят труда да го прочетат, на които не им пука за мен, не ме познават и дори няма да се трогнат - точно това, което искам. Дори не съм сигурна каква точно е идеята на разказа, но каквото се получи...
Преди две години започнах връзка с едно прекрасно момче. Бяхме много влюбени, щастливи, допълващи се един друг, имахме си много доверие, което си беше ключово, защото първите 8-9 месеца от връзката ни, ни деляха 300км през повечето време. Но се справихме с това, дори не го имахме за някакъв супер големия проблем, защото бяхме сигурни в чувствата си, а и имаше защо. Той ме правеше щастлива само с това, че съществува и дори му благодарях за това, защото е хубаво да знаеш, че наистина има някой, който може да се нарече твоя половинка, колкото и банално да звучи това.
Като при всяка връзка, дойде момент когато започнахме да имаме проблеми, да се караме често, да си крещим и да се обиждаме дори, но на практика за нищо кой знае колко сериозно. Проблема е, че всички тези караници и глупости, които си наговаряхме започнаха да тежат между нас и ставахме все по-изнервени и дразнещи се един на друг. Дойде момент, в който той започна да прави дребни неща,които ме дразнят, знаейки, че ме дразнят и до скоро въздържайки се от тях. Аз, като влюбено момиче (абсолютно съм на мнение, че изглупяваме когато обичаме някого) веднага започнах да търся проблема в себе си - "Защо вече не е важно за него да не ме дразни?" , "Нарочно ли го прави? Може би иска да ме отблъсне малко или много." и тем подобни глупости. Говорили сме за това, както за всичко друго (това е единствения човек, с когото свободно съм споделяла и говорила за каквото и да е ), той винаги ми казваше, че умишлено не би направил нищо, с което да ме засегне и въпреки това продължаваше всеки път. Не си го обяснявах, започнах да се изнервям от най-малкото, да се обвинявам и дори на моменти да се комплексирам. Мисълта, че вече това да се правим щастливи един друг вече не е преоритет за него, наистина не ми понасяше. Това малко или много оказа влияние върху мен, не съм подозирала, че съм от много чувствителните хора, но се оказа така. Накратко последните няколко месеца от връзката ни си биех главата - какво не е наред, депресирах се (почти буквално казано, предвид, че на моменти губех желание за всичко, не се хранех, не спях и само се дразнех и ревях за глупости), исках да сложа край на това и след много опити да обясня как се чувствам винаги оставах неразбрана, затова реших да сложа край на връзката си. Това изобщо не беше лесно решение, обмислях го много дълго, не бях щастлива в последно време, но знаех, че това е човека, който може да ме направи по-щастлива от всеки друг. Просто нещо се случи с нас или може би с мен и може би щеше да отмине, но се оказа, че не съм достатъчно силна да чакам. Както и да е, разделихме се за няма нищо, но поне нервите ми пак си станаха нормални (доколкото е възможно при мен).
Около два месеца след раздялата продължавахме да се виждаме, дори имам чувството, че получавах повече внимание от преди, което донякъде е обяснимо. Държахме се приятелски един с друг, с изключение на веднъж когато правихме секс и след това на рождения ми ден точно преди два месеца. Бях поканила приятели и го попитах дали иска да дойде, но той каза, че нямало да му бъде удобно (пред моите приятели,които естествено познава и си говори с всичките) и аз реших да не го карам. Тук е момента да вметна, че междувременно се появи друго момче (приятел на мой приятел), което очевидно ме хареса много и полагаше големи усилия да ме спечели. Казах му (още в зародиш) да не се надява, че нещо ще се получи, че не искам от една връзка да скачам в друга, че може би изобщо няма да имам връзка в близко, а не знам дали и далечно бъдеще и че няма да има нищо между нас, освен приятелство,ако желае. Денят преди рождения ми ден той ми показа подаръка, който ми беше измислил (макар че не бе поканен), който беше наистина много хубав и мил жест и реших да го поканя.
На другия ден прекарах почти целия ден с бившия ми приятел. Първо ме заведе на сладкарница (той мен,макар че аз имах рожден ден :Д), после се разхождахме, говорихме си, отидохме в тях (отдавна си знаехме,че на този ден ще правим секс 100%), спахме гушнати, после пак и така... Не ми се тръгваше честно казано, но вече закъснявах за собственото ми празненство и нямаше как. Благодарих му за прекрасния ден, който ми подари и който винаги ще помня. Последния ден когато се видяхме с топли чувства.
Вечерта също прекарах добре, приятелите ми се погрижиха да е специално, забавлявахме се , пихме много, аз може би твърде много. В крайна сметка някои от тях ме подтикваха да дам шанс на другото момче, с което може би му дадоха надежда и той се осмели да ме покани да танцуваме. Тъй като нямаше да откажа танц на нито един от останалите присъстващи, реших да приема и танцувахме няколко пъти, но накрая той ме целуна. Аз не се отдръпнах, може би защото бях пияна, може би защото си прекарвах добре или защото малко или много ми беше симпатичен, но в края на краищата се целувах с него. След два дни се видях с бившия ми приятел и му казах какво се е случило, което за него явно значеше край на отношенията ни. Каза ми, че не иска да ме вижда повече, че съм го наранила, че той не би го направил, върна ми всички дребни неща, които имах в тях и ми пожела всичко хубаво. Аз му казах, че ще се постарая да не му се налага да ме вижда щом не иска. Разбирам го донякъде, даже напълно си го разбирам в това отношение, но се почувствах зле от това. Нима очакваше да го чакам на тепсия, готова да му давам каквото иска от мен, без той да е готов да ми даде каквото аз искам? Много ме нарани с нещата, които ми наговори и прекратихме всякакъв контакт (по негово желание).
Две седмици по-късно излизахме понякога с другото момче, нищо сериозно, но тогава сестра му почина. Някак си чувствах, че трябва да съм повече до него, защото имаше нужда, а и защото много му съчувствах и ми беше криво за него. Искаше ми се да му помогна да се разведри, доколкото мога и следващите няколко дни бяхме всеки ден заедно. И тогава, точно 3-4 дни след трагедията, аз също загубих член на семейството ми. Майка ми почина внезапно. Изведнъж живота ми се преобърна нагоре с краката, не знаех къде съм, как се случи това, не можех да се осъзная. Всъщност още не мога, но сега няма да се вкарвам в подробности около това. Ще кажа само, че скръбта, която и двамата мълчаливо споделяхме, ни сближи малко или много в последствие.
Много исках да се обадя на бившия ми приятел. Имах нужда от него в този момент, само той можеше да ме утеши доколкото е възможно, но нещо ме спираше да го потърся. Може би думите "Не искам да те виждам." се бяха забили в сърцето ми като нож и някак не си представях да му звънна и да му кажа "Абе, извинявай, че те притеснявам, ама майка ми..." нали... Не му се обадих. Може би тайно се надявах, че някой от приятелите ми ще му каже, защото имах нужда да е до мен в този момент, но те явно ми повярваха, че не искам да го търся. В крайна сметка след една седмица беше разбрал и ми се обади, говорихме си малко и ми предложи да се видим, но същия ден имах планове и му казах, че няма да може. Той ми каза да му се обадя,ако искам, но аз не го потърсих две или три седмици. Не, че не исках, но не знаех дали не ми го предложи само от съжаление, а не исках това. Плюс това се виждах с другото момче. След тези две-три седмици му писах смс, на който получих доста неприятен отговор, включващ "Всичко премина всякакви граници." и това беше. Приключихме. Не мога да опиша с думи начина, по който се почувствах когато ме отблъсна точно в този момент. Избра най-неподходящия момент да се прави на недостъпен.
Не съм честна спрямо другото момче, защото се виждам с него, но мисля само за бившия ми приятел. Обичам го, сигурно винаги ще го обичам. Да, безкрайно съм наранена, може би дори изпитвам някаква доза неприязън и омраза заради гореспоменатото, но в същото време той е единственото нещо, от което имам нужда и което може да ме накара да се почувствам малко по-добре. Чак сега напълно осъзнавам, че това между нас бе повече от любов и трябваше да се борим повече да го опазим и не искам да повярвам, че не го направихме. Боли ме страшно много от факта, че най-трудния момент в живота ми го преживявам без него, той вече не е част от моя живот, а е единственото, от което имам нужда. Не искам да го повярвам. Не мога да проумея как живота ми се промени толкова драстично за отрицателно време...
И това е моята история. Няма нужда от съвети или някакви подобни, просто имах нужда да си кажа какво ми тежи някъде, но както казах и в началото - не се чувствам готова да говоря за това с познати. И така, ако някой се е прецакал да го чете цялото - благодаря за вниманието!