Sahyounie
08-12-2014, 14:56
Здравейте! Ще съм много благодарна, ако някой прочете това дълго нещо. :)
Започвам с това, че животът ми беше прекрасен. Бях заобиколена от хора, които ме обичаха и аз ги обичах. Живях заедно с мама, с тате, с брат ми и с баба. Всичко си беше окей, докато не почина мама преди 4 години. Тогава бях на 8, малко преди да навърша 9. Мама беше припаднала, докато бях на тренировка и не знаех какво става. Никой не каза нищо. Просто госпожата излезе от залата и каза да продължим. До нас ме докара майката на една приятелка. Каза ми, че мама и тате имат работа и ще се върнат по-късно. Да, ама не. Тате си дойде сам и разбира се го попитах къде е мама, а той ми обясни, че е припаднала и че е в болница. Да, аз знаех само това. А той знаеше всичко. Под всичко имам предвид, че мама е щяла да почине и той го е знаел, и че това, което й се е случило, не може да се излекува. Не помня името на болестта или каквото там е, просто беше свързано с мозъка и нямаше начин да се излекува. Вечерта на 1 фев. (2010) най-обикновено влязох в кухнята да пия вода и видях баба да плаче, тате също. Веднага разбрах какво е станало. Буквално попитах ''Мама починала ли е?'' и получих отговорът ''Да.'' Не знаех какво да мисля. Бях объркана. Толкова бързо се случи всичко... Прегърнах баба, след това тате и им казах да не плачат, да се успокоят и че ще се справим. Минаха почти 4 години и ето, че леля почина през декември 2013. Баба съвсем се съсипа след това... А откакто се помня, я болеше гръб. Тя си мислеше, че е от възрастта, че е от една болест на костите, която има, ама не беше от това и никой не го знаеше. Така към средата на февруари тази година, началото на март, баба започна да кашля много по-често от преди, доста по-често й беше лошо и най-накрая отиде в болница. Изписаха я след няколко дни и аз много се зарадвах, като я видях. Мислих, че е просто вирус, но не беше. След 2-3 седмици влезе в друга болница и там вече й направиха снимки. Имаше рак на белите дробове, който се е получил от неизлекувана бронхоплевмония. Тоест още от когато баба е била много млада, преди много години. Направиха й 3-4 операции, като й рязаха части от белия дроб. Накрая остана със съвсем малко и почти постоянно беше с машинка, за да диша. Няма да изпадам в много подробности за някои неща, защото и без това имам да пиша още и това ще стане прекалено дълго, така че ще карам по същество. Баба почина на разпети петък, тази година. Какъв ''късмет'', а? Тате ми се обади сутринта и ми каза, че баба е починала и че трябва да оправя в нас, защото ще дойдат хора и т.н. Говорих спокойно, без треперещ глас, без нищо. Просто все едно нищо не се е случило. След като затворих телефона, се скъсах да рева. Кой знае колко време съм плакала. Но беше по-добре за баба, защото е гадно да си в съзнание и да знаеш, че ще умреш, защото баба го чувстваше. А мама не беше в съзнание и не знаеше какво се случва, просто припадна. Като цяло баба изживя много. Когато съм била на 2, почти 3 години, е починал дядо. Баба се е крепяла, защото е имала 2 прекрасни дъщери, 4 внука, сестра, както и всички останали роднини. Но след като починаха и двете й дъщери-мама и леля, тя наистина се съсипа много. Накрая почина и тя. Това семейство вече го няма. Ако познавахте баба, просто щяхте някак да я харесвате, дори малко. Защото тя беше наистина прекрасен човек, винаги ни даваше всичко, каквото можеше и казваше, че по-добре ние да имаме, отколкото тя. Бореше се за нас. След смъртта й и аз се съсипах много. Станах много чувствителна, а който ме познава ще каже, че аз не плача. Навън не, в нас не спирам. Не плача всяка вечер разбира се, защото ако го правех, щях съвсем да се депресирам. Опитвам се да се разсейвам и да се радвам на живота, защото ако зарежа всичко и се откажа, какво ще постигна? Едното нищо. Сега живея с тате и бате, които много обичам. Тате прави всичко за нас и ни обича безкрайно много, за което съм му много благодарна, защото без него не знам за къде щяхме да сме.
Сега ще споделя и друго нещо, ще се опитам да е по-кратко, но не обещавам.
Понеже вече съм ''жената в къщата'' и брат ми не се занимава с домакинството, защото... е... знаете, повечето момчета са така. Не ми пречи, но когато нещо не е наред, като например не са измити чиниите (може би защото ми е било лошо и съм лежала, не по друга причина) или пък не е събрано прането, съм виновна аз. Брат ми никога не е. Не ми пречи да помагам на тате, даже го правя с радост, но ако случайно стане нещо някой път, съм виновна аз, не брат ми. Всички казват, че скоро заминава (което е вярно) и че няма значение, но има. В чужбина кой ще върши всичко? Може да си помислите, че брат ми е мързелив или нещо такова, но не е, просто си говори с приятели по скайп, спи до късно и като цяло аз съм била момиче и затова аз съм трябвала да помагам повече. Каква е тази тъпа логика? Че аз като си намеря мъж ще му слугувам ли? Само ще си мечтае. Ще бъдем наравно и точка. Както споменах, брат ми заминава за чужбина и ще учи в университет, след около 10-12 дена. Силно се надявах да не го приемат (не от злоба or something, ами просто защото го обичам и ще ми липсва адски много), но знаех, че ще го приемат, защото е отличен ученик и е много умен, и че няма да загубят, ако той учи там. Съответно се опитах да се сближа повече с него, защото както казах не ми обръща толкова внимание и говори с приятели от чужбина по скайп. С мен никога не е говорил сериозно, изобщо дори не сме говорили за нещо и то повече от 10 минути, освен 1 път, и то по-скоро беше като спор аз каква съм и дали той ме познава и му пука за мен. Пука му, но не си личи толкова. Не го показва.
Като цяло нямаше с кого да споделя всичко това. Разбира се, има 2-3 човека, с които ще го направя, но ще изпусна някои неща, защото просто не ми се споделя всичко. О, пропуснах да кажа, че имам само около 2 или 3 истински приятели. Да, нищожно число, но пък е и без значение, защото по-добре 3 истински приятели, отколкото 10 фалшиви. Исках да кажа, че никой не ме изслушва докрай, винаги аз излизам виновна и се чудя защо добрите хора винаги страдат?
Всичко се получи много объркано, но се надявам поне 4-5 човека да го видите и ако може да ме посъветвате как да се опитам да бъда по-щастлива. Звучи странно, но просто напишете нещо, каквото и да е. Само ще помоля без да хейтвате или нещо такова, защото не ми трябва това. Търся нещо като помощ, не хейт. Именно затова писах тук с надеждата, че все някой ще прочете това и ще ми отговори с добро. А не както много хора не ме изслушват докрай. Разбира се има много неща, за които съм благодарна. Благодарна на съм на ютубърите, които ме разсмиват, без да знаят, че съществувам. На певците/певиците/групите, които харесвам, защото без тяхната музика не съм за никъде. Благодарна съм на семейството си, на роднините си, колкото и да ме дразнят понякога, но пак ги обичам. На приятелите си. Също така имам 2 страхотни племенничета, които много обичам. Просто никога не може да се забрави всичко останало. Да, радвам се на живота, до колкото мога. Опитвам се с всеки ден да бъда по-щастлива, заради всичко, което изброих, просто не винаги се получава.
БЛАГОДАРЯ, наистина БЛАГОДАРЯ, ако някой отдели от времето си да прочете това и ако ми отговори. ❤
Започвам с това, че животът ми беше прекрасен. Бях заобиколена от хора, които ме обичаха и аз ги обичах. Живях заедно с мама, с тате, с брат ми и с баба. Всичко си беше окей, докато не почина мама преди 4 години. Тогава бях на 8, малко преди да навърша 9. Мама беше припаднала, докато бях на тренировка и не знаех какво става. Никой не каза нищо. Просто госпожата излезе от залата и каза да продължим. До нас ме докара майката на една приятелка. Каза ми, че мама и тате имат работа и ще се върнат по-късно. Да, ама не. Тате си дойде сам и разбира се го попитах къде е мама, а той ми обясни, че е припаднала и че е в болница. Да, аз знаех само това. А той знаеше всичко. Под всичко имам предвид, че мама е щяла да почине и той го е знаел, и че това, което й се е случило, не може да се излекува. Не помня името на болестта или каквото там е, просто беше свързано с мозъка и нямаше начин да се излекува. Вечерта на 1 фев. (2010) най-обикновено влязох в кухнята да пия вода и видях баба да плаче, тате също. Веднага разбрах какво е станало. Буквално попитах ''Мама починала ли е?'' и получих отговорът ''Да.'' Не знаех какво да мисля. Бях объркана. Толкова бързо се случи всичко... Прегърнах баба, след това тате и им казах да не плачат, да се успокоят и че ще се справим. Минаха почти 4 години и ето, че леля почина през декември 2013. Баба съвсем се съсипа след това... А откакто се помня, я болеше гръб. Тя си мислеше, че е от възрастта, че е от една болест на костите, която има, ама не беше от това и никой не го знаеше. Така към средата на февруари тази година, началото на март, баба започна да кашля много по-често от преди, доста по-често й беше лошо и най-накрая отиде в болница. Изписаха я след няколко дни и аз много се зарадвах, като я видях. Мислих, че е просто вирус, но не беше. След 2-3 седмици влезе в друга болница и там вече й направиха снимки. Имаше рак на белите дробове, който се е получил от неизлекувана бронхоплевмония. Тоест още от когато баба е била много млада, преди много години. Направиха й 3-4 операции, като й рязаха части от белия дроб. Накрая остана със съвсем малко и почти постоянно беше с машинка, за да диша. Няма да изпадам в много подробности за някои неща, защото и без това имам да пиша още и това ще стане прекалено дълго, така че ще карам по същество. Баба почина на разпети петък, тази година. Какъв ''късмет'', а? Тате ми се обади сутринта и ми каза, че баба е починала и че трябва да оправя в нас, защото ще дойдат хора и т.н. Говорих спокойно, без треперещ глас, без нищо. Просто все едно нищо не се е случило. След като затворих телефона, се скъсах да рева. Кой знае колко време съм плакала. Но беше по-добре за баба, защото е гадно да си в съзнание и да знаеш, че ще умреш, защото баба го чувстваше. А мама не беше в съзнание и не знаеше какво се случва, просто припадна. Като цяло баба изживя много. Когато съм била на 2, почти 3 години, е починал дядо. Баба се е крепяла, защото е имала 2 прекрасни дъщери, 4 внука, сестра, както и всички останали роднини. Но след като починаха и двете й дъщери-мама и леля, тя наистина се съсипа много. Накрая почина и тя. Това семейство вече го няма. Ако познавахте баба, просто щяхте някак да я харесвате, дори малко. Защото тя беше наистина прекрасен човек, винаги ни даваше всичко, каквото можеше и казваше, че по-добре ние да имаме, отколкото тя. Бореше се за нас. След смъртта й и аз се съсипах много. Станах много чувствителна, а който ме познава ще каже, че аз не плача. Навън не, в нас не спирам. Не плача всяка вечер разбира се, защото ако го правех, щях съвсем да се депресирам. Опитвам се да се разсейвам и да се радвам на живота, защото ако зарежа всичко и се откажа, какво ще постигна? Едното нищо. Сега живея с тате и бате, които много обичам. Тате прави всичко за нас и ни обича безкрайно много, за което съм му много благодарна, защото без него не знам за къде щяхме да сме.
Сега ще споделя и друго нещо, ще се опитам да е по-кратко, но не обещавам.
Понеже вече съм ''жената в къщата'' и брат ми не се занимава с домакинството, защото... е... знаете, повечето момчета са така. Не ми пречи, но когато нещо не е наред, като например не са измити чиниите (може би защото ми е било лошо и съм лежала, не по друга причина) или пък не е събрано прането, съм виновна аз. Брат ми никога не е. Не ми пречи да помагам на тате, даже го правя с радост, но ако случайно стане нещо някой път, съм виновна аз, не брат ми. Всички казват, че скоро заминава (което е вярно) и че няма значение, но има. В чужбина кой ще върши всичко? Може да си помислите, че брат ми е мързелив или нещо такова, но не е, просто си говори с приятели по скайп, спи до късно и като цяло аз съм била момиче и затова аз съм трябвала да помагам повече. Каква е тази тъпа логика? Че аз като си намеря мъж ще му слугувам ли? Само ще си мечтае. Ще бъдем наравно и точка. Както споменах, брат ми заминава за чужбина и ще учи в университет, след около 10-12 дена. Силно се надявах да не го приемат (не от злоба or something, ами просто защото го обичам и ще ми липсва адски много), но знаех, че ще го приемат, защото е отличен ученик и е много умен, и че няма да загубят, ако той учи там. Съответно се опитах да се сближа повече с него, защото както казах не ми обръща толкова внимание и говори с приятели от чужбина по скайп. С мен никога не е говорил сериозно, изобщо дори не сме говорили за нещо и то повече от 10 минути, освен 1 път, и то по-скоро беше като спор аз каква съм и дали той ме познава и му пука за мен. Пука му, но не си личи толкова. Не го показва.
Като цяло нямаше с кого да споделя всичко това. Разбира се, има 2-3 човека, с които ще го направя, но ще изпусна някои неща, защото просто не ми се споделя всичко. О, пропуснах да кажа, че имам само около 2 или 3 истински приятели. Да, нищожно число, но пък е и без значение, защото по-добре 3 истински приятели, отколкото 10 фалшиви. Исках да кажа, че никой не ме изслушва докрай, винаги аз излизам виновна и се чудя защо добрите хора винаги страдат?
Всичко се получи много объркано, но се надявам поне 4-5 човека да го видите и ако може да ме посъветвате как да се опитам да бъда по-щастлива. Звучи странно, но просто напишете нещо, каквото и да е. Само ще помоля без да хейтвате или нещо такова, защото не ми трябва това. Търся нещо като помощ, не хейт. Именно затова писах тук с надеждата, че все някой ще прочете това и ще ми отговори с добро. А не както много хора не ме изслушват докрай. Разбира се има много неща, за които съм благодарна. Благодарна на съм на ютубърите, които ме разсмиват, без да знаят, че съществувам. На певците/певиците/групите, които харесвам, защото без тяхната музика не съм за никъде. Благодарна съм на семейството си, на роднините си, колкото и да ме дразнят понякога, но пак ги обичам. На приятелите си. Също така имам 2 страхотни племенничета, които много обичам. Просто никога не може да се забрави всичко останало. Да, радвам се на живота, до колкото мога. Опитвам се с всеки ден да бъда по-щастлива, заради всичко, което изброих, просто не винаги се получава.
БЛАГОДАРЯ, наистина БЛАГОДАРЯ, ако някой отдели от времето си да прочете това и ако ми отговори. ❤