Kotitobebe
08-17-2014, 14:33
Как може да има такава несправедливост на този свят? Как може да има толкова малко същество което да изстрада толкова много?
То беше само на пътя,кално и гладно. Валеше силен дъжд. То гледаше как всички хора бягаха от бурята,някой от тях с домашните си любимци. Така му се искаше на котенцето да има човек на този свят,който да обича и него, да го вземе в ръка,да го завие в якето си и на бегом да го отведе у дома,да го сложи на одеалце до камината и то да спи сладко,докато дъжда премине. Но не! То беше само на силната буря,без подслон,без храна и без капка обич.
Мина един човек. Изглежда,че нямаше домашен любимец и бързаше за някъде. За котенцето този човек беше надеждата за нов живот. То бързо се затича към него,но той само подритна котето им му каза "Разкарай се от мен,мръсна котко! Не виждаш ли,че бързам?".
Котето,вече без никаква надежда за спасение,се скри в ъгъла на близката сграда и зачака дъжда да отмине. А хората тичаха все по-бързо и по-бързо към домовете си.
През това време минаваше една жена,хубаво облечена,с гордо вдигната глава. Котенцето я видя и бързо се затича към нея. Тя веднага изсъска "Ах ти,гадино! Махни се от мен ,ще ми изцапаш новата рокля!".Котето пак отиде в ъгълчето и замяука жално. Но никой не го забелязваше. Всички ги беше гнус от него,сякаш бе най-долното същество на света. То обаче не губеше надежда! То знаеше ,че някой добър човек ще го вземе вкъщи и ще го нахрани,а след това ще му даде топла прегръдка,изпълнена с любов.
Стана нощ. Котенцето заспа на студения асфалт,кихайки от студ. То сънува майка си,която бе блъсната от кола. Тя му каза "Ела,дете мое, ела при мен! Липсваш ми много!" Мъничето много обичаше майка си,защото тя му даваше толкова любов и закрила,намираше му храна,а нощем то заспиваше в нейните ласки. Но майка му вече я нямаше,тя вече беше една от звездите на небето. В съня си котенцето последва майка си. Те заживяха заедно при Господ! Котенцето беше мъртво!
То беше само на пътя,кално и гладно. Валеше силен дъжд. То гледаше как всички хора бягаха от бурята,някой от тях с домашните си любимци. Така му се искаше на котенцето да има човек на този свят,който да обича и него, да го вземе в ръка,да го завие в якето си и на бегом да го отведе у дома,да го сложи на одеалце до камината и то да спи сладко,докато дъжда премине. Но не! То беше само на силната буря,без подслон,без храна и без капка обич.
Мина един човек. Изглежда,че нямаше домашен любимец и бързаше за някъде. За котенцето този човек беше надеждата за нов живот. То бързо се затича към него,но той само подритна котето им му каза "Разкарай се от мен,мръсна котко! Не виждаш ли,че бързам?".
Котето,вече без никаква надежда за спасение,се скри в ъгъла на близката сграда и зачака дъжда да отмине. А хората тичаха все по-бързо и по-бързо към домовете си.
През това време минаваше една жена,хубаво облечена,с гордо вдигната глава. Котенцето я видя и бързо се затича към нея. Тя веднага изсъска "Ах ти,гадино! Махни се от мен ,ще ми изцапаш новата рокля!".Котето пак отиде в ъгълчето и замяука жално. Но никой не го забелязваше. Всички ги беше гнус от него,сякаш бе най-долното същество на света. То обаче не губеше надежда! То знаеше ,че някой добър човек ще го вземе вкъщи и ще го нахрани,а след това ще му даде топла прегръдка,изпълнена с любов.
Стана нощ. Котенцето заспа на студения асфалт,кихайки от студ. То сънува майка си,която бе блъсната от кола. Тя му каза "Ела,дете мое, ела при мен! Липсваш ми много!" Мъничето много обичаше майка си,защото тя му даваше толкова любов и закрила,намираше му храна,а нощем то заспиваше в нейните ласки. Но майка му вече я нямаше,тя вече беше една от звездите на небето. В съня си котенцето последва майка си. Те заживяха заедно при Господ! Котенцето беше мъртво!