BloodyDreamer
08-21-2014, 23:22
Здравейте, това е нещото, което пиша в момента. Все още не знам какво ще е, може и да си остане недовършено. Просто ми се искаше да споделя с някого.
----
Топли очи, като есенни листа потопени в течно злато. Усмихват се. На мен? Забравих как се диша. Усмихвам се неволно. Навън вали сякаш Земята е потопена в океан и някой е срязал небето. Представям си дъждовните капки по кожата му, той е на един дъх от мен. Галя меката му кожа с поглед . Скривам ръцете си под чина, свивам едната в юмрук и я притискам с другата. Ако го докосна, ще се разтопя в екстаз. Или ще се разпадна на милиарди парченца щастие. Ще го обгърна, ще се разтворя в него. Две минути до избиването на звънеца. Две минути да укротя ерекцията си.
- Студено ли ти е? – Настръхнал съм.
Поклащам глава с идиотска усмивка на лицето. Тъпанар. Давя се в собствения си срам през останалите осемдесет секунди от часа. Звънецът ме изтласква на прага на смъртта и издишвам последните капки смущение, докато той излиза от стаята.
***
Вкъщи няма никой, както винаги. Събувам се, оставям си чантата на шкафа в коридора и влизам в стаята си. Не изпитвам нуждата, още по-малко пък желанието да светна лампите. Сядам на бюрото, включвам лаптопа и поглеждам през надвесилия се над мен прозорец. Сиви блокове с мрачни прозорци, през които гледат сиви хора с мрачни лица. Красивата майка България. Изгубвам интерес към живописната гледка навън. Облягам се назад, намирайки уют в меката облегалка. Затварям очи, докато чакам лаптопът да се включи. В умът ми се появява мисъл – самотно хвърчило в безоблачно небе. Протягам ръка да я хвана, но връвчицата облизва върховете на пръстите ми и полита нагоре. Отказвам се. И без това не ми се мисли.
Познатото „та дъм” долита като ангелски хор от лаптопа. Отварям очи, изправям се и се изтласквам напред, докато малките колелца на стола ме дотъркалят по-близо до екрана. „Мързел” оплаква се майка ми някъде във вътрешността на черепната ми кутия. Машинално отварям „Моят компютър” и кликам на „Локален диск D:\”. Някъде из глъбините на хард диска ми се крие заключена с парола папка. А от снимките, които съм запокитил вътре, ми се хили едно същество. Същество, което представлява понастоящем единствения обитател на безкрайните, иначе самотни коридори на сърцето ми. Същество, което преди три години превзе с щурм високите крепостни стени на мрачния ми замък (или каквото беше останало от него) – подвиг, ненадминат и до ден днешен.
По онова време замъкът беше празен. Всъщност, не помня изобщо някой някога да е живял там. Изключвам, разбира се, ниското самочувствие, песимизма и грубостта – неуморните пазители на крепостта, както и паяците, молците, прилепите и огромните плъхове (които, между другото, вирееха съмнително добре, като се имаше в предвид липсата на основни природни ресурси като храна и светлина). Следователно, всичко вътре беше доста занемарено. Мебелите бяха пред разпад, прозорците бяха толкова мръсни, че сякаш бяха с перманентно пуснати щори, леглата и диваните бяха покрити с огромни паяжини вместо с чаршафи и възглавнички, а рафтовете в библиотеката приличаха по-скоро на огромни туфи прах. Идилия. Какво точно привлече съществото в този рай така и не можах да разбера, но още по-странното беше, че с времето замъкът започна да се чисти от само себе си. Мебели започнаха да се поправят, книги започнаха да се показват изпод балите прах. Прозорците, след дълги години ожесточена борба със светлината вирнаха бялото знаме и отвориха обятията си за слънцето. Изключително богато представената фауна си събра такъмите и се покри някъде. Започнаха да се появяват странни, непознати до този момент неща като грамофони, картини, лампи, кухня, градина и други. Имам смътни спомени за търкалящи се нейде планове за строеж на ново крило, които обаче така и не бяха осъществени (поради мързел, най-вероятно).
И така, сърцето ми правеше възможно и невъзможно да задържи първия си легитимен обитател – едно инато същество. Същество с топли очи, като есенни листа потопени в течно злато.
----
Бележка1: Ако толкова ви пречи фактът, че главният герой е хомосексуален (всъщност, все още не знам каква точност ще му е сексуалността, но ми схванахте идеята), просто си представяйте, че "съществото" е от женски пол.
Бележка2: Подозирам, че има изтървани запетаи, извинявам се за което. (Даже ако ми кажете къде са, ще ги сложа :D)
Бележка3: Повторението накрая е умишлено (очевидно), но май не ми звучи много на място. По-добре ли ще е, ако променя сравнението?
----
Топли очи, като есенни листа потопени в течно злато. Усмихват се. На мен? Забравих как се диша. Усмихвам се неволно. Навън вали сякаш Земята е потопена в океан и някой е срязал небето. Представям си дъждовните капки по кожата му, той е на един дъх от мен. Галя меката му кожа с поглед . Скривам ръцете си под чина, свивам едната в юмрук и я притискам с другата. Ако го докосна, ще се разтопя в екстаз. Или ще се разпадна на милиарди парченца щастие. Ще го обгърна, ще се разтворя в него. Две минути до избиването на звънеца. Две минути да укротя ерекцията си.
- Студено ли ти е? – Настръхнал съм.
Поклащам глава с идиотска усмивка на лицето. Тъпанар. Давя се в собствения си срам през останалите осемдесет секунди от часа. Звънецът ме изтласква на прага на смъртта и издишвам последните капки смущение, докато той излиза от стаята.
***
Вкъщи няма никой, както винаги. Събувам се, оставям си чантата на шкафа в коридора и влизам в стаята си. Не изпитвам нуждата, още по-малко пък желанието да светна лампите. Сядам на бюрото, включвам лаптопа и поглеждам през надвесилия се над мен прозорец. Сиви блокове с мрачни прозорци, през които гледат сиви хора с мрачни лица. Красивата майка България. Изгубвам интерес към живописната гледка навън. Облягам се назад, намирайки уют в меката облегалка. Затварям очи, докато чакам лаптопът да се включи. В умът ми се появява мисъл – самотно хвърчило в безоблачно небе. Протягам ръка да я хвана, но връвчицата облизва върховете на пръстите ми и полита нагоре. Отказвам се. И без това не ми се мисли.
Познатото „та дъм” долита като ангелски хор от лаптопа. Отварям очи, изправям се и се изтласквам напред, докато малките колелца на стола ме дотъркалят по-близо до екрана. „Мързел” оплаква се майка ми някъде във вътрешността на черепната ми кутия. Машинално отварям „Моят компютър” и кликам на „Локален диск D:\”. Някъде из глъбините на хард диска ми се крие заключена с парола папка. А от снимките, които съм запокитил вътре, ми се хили едно същество. Същество, което представлява понастоящем единствения обитател на безкрайните, иначе самотни коридори на сърцето ми. Същество, което преди три години превзе с щурм високите крепостни стени на мрачния ми замък (или каквото беше останало от него) – подвиг, ненадминат и до ден днешен.
По онова време замъкът беше празен. Всъщност, не помня изобщо някой някога да е живял там. Изключвам, разбира се, ниското самочувствие, песимизма и грубостта – неуморните пазители на крепостта, както и паяците, молците, прилепите и огромните плъхове (които, между другото, вирееха съмнително добре, като се имаше в предвид липсата на основни природни ресурси като храна и светлина). Следователно, всичко вътре беше доста занемарено. Мебелите бяха пред разпад, прозорците бяха толкова мръсни, че сякаш бяха с перманентно пуснати щори, леглата и диваните бяха покрити с огромни паяжини вместо с чаршафи и възглавнички, а рафтовете в библиотеката приличаха по-скоро на огромни туфи прах. Идилия. Какво точно привлече съществото в този рай така и не можах да разбера, но още по-странното беше, че с времето замъкът започна да се чисти от само себе си. Мебели започнаха да се поправят, книги започнаха да се показват изпод балите прах. Прозорците, след дълги години ожесточена борба със светлината вирнаха бялото знаме и отвориха обятията си за слънцето. Изключително богато представената фауна си събра такъмите и се покри някъде. Започнаха да се появяват странни, непознати до този момент неща като грамофони, картини, лампи, кухня, градина и други. Имам смътни спомени за търкалящи се нейде планове за строеж на ново крило, които обаче така и не бяха осъществени (поради мързел, най-вероятно).
И така, сърцето ми правеше възможно и невъзможно да задържи първия си легитимен обитател – едно инато същество. Същество с топли очи, като есенни листа потопени в течно злато.
----
Бележка1: Ако толкова ви пречи фактът, че главният герой е хомосексуален (всъщност, все още не знам каква точност ще му е сексуалността, но ми схванахте идеята), просто си представяйте, че "съществото" е от женски пол.
Бележка2: Подозирам, че има изтървани запетаи, извинявам се за което. (Даже ако ми кажете къде са, ще ги сложа :D)
Бележка3: Повторението накрая е умишлено (очевидно), но май не ми звучи много на място. По-добре ли ще е, ако променя сравнението?