randomstranger
10-30-2014, 16:38
Здравейте хора!
Минавам направо по същество (въпреки това сигурно ще се получи дълго, та се извинявам предварително и благодаря на тези, които ще прочетат).
Не знам точно какъв ми е проблемът. От година ме е налегнала супер тежка апатия към всичко, нямам мотивация почти за нищо. Имам моменти, в които виждам „светлина в тунела“ и се стягам, но това е за много кратко. Напоследък положението стана направо трагично.
Примерно миналата година си бях поставила цел да вляза в добър университет и това ми беше опората. Сега, когато целта ми вече е постигната, нямам такава. Никой от приятелите ми не ме подкрепя, на родителите ми не им пука за мен, единственото, което интересува майка ми е нейните пари да са добра инвестиция. Никога не мога да разчитам на нея за подкрепа, особено сега, когато „откри любовта на живота си“ и изобщо не се сеща за мен, освен да се обади и да ми се скара дали съм си намерила работа. Пресният пример, преди малко ѝ се обадих да ѝ кажа, че не ми е добре психически, в отговор получих „Стига си се лигавила, и аз трябва да ходя на работа“, няма „Защо така, каква може да е причината“, ами „Аз за какво ги плащам тея пари“. Болно ми е, преди все разправяше, че и в най-тежките си моменти мога да разчитам на нея, а сега, когато не знам какво да правя никаква я няма. Изобщо не се сеща да ми се обади да чуе как съм, лятото се прибрах в България за седмица и изобщо не ми обърна внимание, последната вечер даже се скарахме жестоко.
Приятелите ми също ги няма никакви, което допълнително ме разочарова – винаги съм била до тях, когато са имали нужда от подкрепа, а сега аз имам и никой не изявява желание да помогне. Реших да правя нови приятелства в университета, ама ударих на камък – открих, че изобщо не знам как да се държа около хора и за какво да си говорим, което е страшно странно, имайки предвид, че в гимназията такива драми нямаше – бях доста социална и си имах компании за всичко, а сега нямам един човек, с когото да ида на кино примерно. Страх ме е да пиша на хората и да ги занимавам, защото мисля, че ще съм им по-скоро досадна, а в случаите, в които започна да общувам повече с хората скоро се разочаровам, защото имам чувството, че всеки се опитва да ме използва. През последната година социалният ми живот тотално си отиде на кино, много рядко се случва да изляза или отида някъде, защото се боя да не се натрапвам. Станах по-мълчалива, неуверена, всичко ми се отразява – вече честно казано не ми се седи сред хора и се чувствам неприятно, имам усещането, че съм трън в очите на всички, че всички ме обсъждат, гони ме яка параноя общо взето. Когато пък се престраша да общувам с някого, започвам да се държа необосновано грубо и в крайна сметка оставям лошо впечатление, усещам се още в момента, в който го направя, ама в повечето случаи няма връщане назад. От там пък се чувствам зле, че нямам с кого да споделям и постоянно плача напоследък, нямам мотивация за нищо – нито ми се учи, нито ми се яде, нито ми се прави каквото и да е, ако има едно лесно бих си останала вкъщи да спя по цял ден. Оценките ми стават зле, губя килограми, ама честно казано не усещам да ми пука. Нося се просто по някакво течение…
Преди да кажете, че се лигавя – имах ужасно детство, тежък пубертет, но винаги съм била супер позитивна и с отлични оценки. Работя през ваканциите, в момента пак съм пред започване на работа, не седя само в нас и да рева и да се чудя на кой да се оплача. Тежи ми това, че ми се насъбра ужасно много последните 12 месеца и имам нужда от страничен съвет, а няма един човек, който да поиска да го даде или дори да ме изслуша.
Как се справяте вие с трудните моменти? Случвало ли се е да останете сами? Как да се взема в ръце, не виждам никакъв смисъл в нищо. Чувствам се излишна и изолирана.
Минавам направо по същество (въпреки това сигурно ще се получи дълго, та се извинявам предварително и благодаря на тези, които ще прочетат).
Не знам точно какъв ми е проблемът. От година ме е налегнала супер тежка апатия към всичко, нямам мотивация почти за нищо. Имам моменти, в които виждам „светлина в тунела“ и се стягам, но това е за много кратко. Напоследък положението стана направо трагично.
Примерно миналата година си бях поставила цел да вляза в добър университет и това ми беше опората. Сега, когато целта ми вече е постигната, нямам такава. Никой от приятелите ми не ме подкрепя, на родителите ми не им пука за мен, единственото, което интересува майка ми е нейните пари да са добра инвестиция. Никога не мога да разчитам на нея за подкрепа, особено сега, когато „откри любовта на живота си“ и изобщо не се сеща за мен, освен да се обади и да ми се скара дали съм си намерила работа. Пресният пример, преди малко ѝ се обадих да ѝ кажа, че не ми е добре психически, в отговор получих „Стига си се лигавила, и аз трябва да ходя на работа“, няма „Защо така, каква може да е причината“, ами „Аз за какво ги плащам тея пари“. Болно ми е, преди все разправяше, че и в най-тежките си моменти мога да разчитам на нея, а сега, когато не знам какво да правя никаква я няма. Изобщо не се сеща да ми се обади да чуе как съм, лятото се прибрах в България за седмица и изобщо не ми обърна внимание, последната вечер даже се скарахме жестоко.
Приятелите ми също ги няма никакви, което допълнително ме разочарова – винаги съм била до тях, когато са имали нужда от подкрепа, а сега аз имам и никой не изявява желание да помогне. Реших да правя нови приятелства в университета, ама ударих на камък – открих, че изобщо не знам как да се държа около хора и за какво да си говорим, което е страшно странно, имайки предвид, че в гимназията такива драми нямаше – бях доста социална и си имах компании за всичко, а сега нямам един човек, с когото да ида на кино примерно. Страх ме е да пиша на хората и да ги занимавам, защото мисля, че ще съм им по-скоро досадна, а в случаите, в които започна да общувам повече с хората скоро се разочаровам, защото имам чувството, че всеки се опитва да ме използва. През последната година социалният ми живот тотално си отиде на кино, много рядко се случва да изляза или отида някъде, защото се боя да не се натрапвам. Станах по-мълчалива, неуверена, всичко ми се отразява – вече честно казано не ми се седи сред хора и се чувствам неприятно, имам усещането, че съм трън в очите на всички, че всички ме обсъждат, гони ме яка параноя общо взето. Когато пък се престраша да общувам с някого, започвам да се държа необосновано грубо и в крайна сметка оставям лошо впечатление, усещам се още в момента, в който го направя, ама в повечето случаи няма връщане назад. От там пък се чувствам зле, че нямам с кого да споделям и постоянно плача напоследък, нямам мотивация за нищо – нито ми се учи, нито ми се яде, нито ми се прави каквото и да е, ако има едно лесно бих си останала вкъщи да спя по цял ден. Оценките ми стават зле, губя килограми, ама честно казано не усещам да ми пука. Нося се просто по някакво течение…
Преди да кажете, че се лигавя – имах ужасно детство, тежък пубертет, но винаги съм била супер позитивна и с отлични оценки. Работя през ваканциите, в момента пак съм пред започване на работа, не седя само в нас и да рева и да се чудя на кой да се оплача. Тежи ми това, че ми се насъбра ужасно много последните 12 месеца и имам нужда от страничен съвет, а няма един човек, който да поиска да го даде или дори да ме изслуша.
Как се справяте вие с трудните моменти? Случвало ли се е да останете сами? Как да се взема в ръце, не виждам никакъв смисъл в нищо. Чувствам се излишна и изолирана.