PDA

View Full Version : Съвременна българска литература



B.T.D
11-10-2014, 16:01
Здравейте на всички, които са отделили част от времето си, за да прочетат тази тема.
Отдавна си мислех да споделя мисленето си тук и най-накрая се реших. Искам да попитам, има ли тук читатели на съвременна литература? Ако е така, бих искал да помоля за Вашата помощ.
Аз съм (може да се каже) автор. Пиша от няколко години и вече имам около три готови книги, за които винаги съм се чудел дали ще успеят някой ден да намерят местата си в книжарниците в България. Все още не съм пробвал да издавам произведенията си, защото има още в кои зони да се осъвършенствам, а и не мисля, че е лесна работа. Реших първо да попитам дали има някой тук, който би отделил малко време да прочете нещо от безизвестен български писател и да сподели своите мнения, съвети и критики.
Ако се намери дори един човек, ще постна тук един свой разказ и ще се радвам изключително много, ако споделите мисленето си с мен. Ще почакам отговори на темата и ако има заинтересовани, ще остана активен.
Мисля, че трябва да подкрепим всеки вид изкуство и да дадем надежда на всеки, които се занимава с подобни дейности.
Благодаря ви!

Au79
11-10-2014, 18:20
Скоро не ми е попадало съвременно българско произведение, но ми е интересно да видя какво си написал. :)

B.T.D
11-11-2014, 16:18
Скоро не ми е попадало съвременно българско произведение, но ми е интересно да видя какво си написал. :)

Това е един мой разказ, който сметнах, че може да ти се хареса:

Тъмната страна на луната
Седях в сепарето заедно с приятелите си, които явно коментираха нещо смешно,
защото не можеха да млъкнат поне от няколко минути. Подсмихвах се лекичко от
време на време, колкото да не се издам, че не обръщах голямо внимание на глупавия им
разговор, по-важното ми занимание бе да си дъвча сламката и да гледам как
вълничките сок се разбиват в стените на чашата. Не бях в особено добро настроение
през последните няколко седмици.
Беше началото на учебната година и тъкмо се бях приготвил напълно за девети
клас. Прекарах лятото в родното си село и очаквах, че когато се върна в града ще има
поне нещо по-различно, но не забелязвах никаква промяна. Всичко, всички и целият ми
живот, като цяло, си беше същия. Еднообразието писваше най-бързо, опитвах да правя
различни неща, ала не ми се получаваше, нямах време, нито пък идеи какво можех да
сторя, за да се измъкна от меланхолията, налегнала живота ми. Оставаше ми да търпя,
да се правя, че всичко беше фантастично и да се преструвам, че слушам приятелите си,
а всъщност да бъда на космически години разстояние от тях и техните разговори.
Часовникът в бара показваше осем, навън нощта бе започнала да взима контрол
и да пъди хората от улиците по домовете им. Беше ми приятно да ги наблюдавам и да
им съставям биографии. Бях сигурен, че познавах точно професиите на повечето
минувачи, външният им вид издаваше прекалено много. Все се питах: странно ли е, че
мога да отгатна важни неща за човек само като го погледна, а себе си да не мога да
разбера? Въпросът на живота ми!
Поседях още малко, похилих се неразбираемо с двамата ми приятели и след
десетина минути реших да се прибирам вече. Исках да попиша малко, макар че надали
щеше да ми провърви и тази вечер, в последно време трудно намирах сили да се
изправя пред празният бял лист.
- Аз си тръгвам – казах и се изправих. – Вие ще останете ли?
- Не, не, не, и ти оставаш! – изкрещя Анди, пресегна се и ме бутна отново на
седалката. – След малко към нас ще се присъедини още една малка групичка. Знаех, че
няма да имате нищо против и ги поканих… Нали нямате нищо против?
- Не – въздъхна Дона, - само дано не се окажат идиоти, както останалите ти
приятели.
- Осъзнаваш, че и ти си ми приятелка, нали? – изсмя се в лицето й Анди, а след
това се обърна към мен. – Остани, тази вечер е последната преди да започне „здравото
ти учене”, така че искам да си прекараме добре последните напълно свободни няколко
часа за тази година.
- Добре, ще остана – седнах отново и пак задъвках сламката си. Всичко вече ми
беше все едно, бях забравил как да отказвам.
Минаха двайсетина минути, Анди и Дона продължаваха да се смеят гръмко, ала
никой не прекрачи прага на малкото барче. Започвах да мисля, че приятелчетата на
Анди му бяха скроили номер, не се и съмнявах, че са сторили точно това. Правили са го
и преди, но Анди просто се включваше в подигравателните смехове, които всъщност
бяха насочени към него, и след това продължаваше да нарича тези хора „приятели”. Аз
не движех с тях, предпочитах по-интелигентни събеседници, които се намираха трудно,
ала успявахме да се намерим някак. Познавах Анди и Дона от дете, но през последните
години не бяха същите. Не исках да им го казвам, защото не исках да си мислят, че им
натяквам да се променят. Понякога попадахме в еднакви настроения, което беше
забавно и ми ни харесваше, но на следващия ден здравомислещият пак бях аз.
Вратата се удари в стената и в барчето нахлу голяма тълпа. Изглеждаха малко
пийнали, а някои от тях вече се отправяха към бара, за да си вземат още алкохол.
Виковете се засилиха, когато тълпата забеляза Анди. Всички му се нахвърлиха,
крещяха толкова силно, че ушите ме заболяха. С Дона седяхме кротко на местата си,
проучвайки новодошлите. Бяха цяла дузина – седем-осем добре сложени момчета и
няколко момичета, които бяха наистина привлекателни. За жалост, момче като мен
никога не би имало подобно момиче до себе си. Аз опитвах, ала оставах само с опита.
Анди стана и се отправи към бара заедно „приятелите” си. След малко и Дона се
изниза под претекст, че щяла да иде до тоалетната, но я видях как се промъква
измежду бунтуващите за алкохол тийнейджъри.
Дъвчех си сламката и се чудех дали да не си тръгна, докато имах шанса.
Познавах Анди, забележеше ли, че ме няма, щеше да дойде в апартамента ми да ме
изнудва, а със сигурност би повлякъл и тълпата пияни със себе си. Не исках
неприятности вкъщи, значи бях принуден да остана.
Тъкмо се бях загледал през прозореца, когато някой седна срещу мен. Обърнах
се и видях едно от непознатите момичета. Мисля, че за момент я позяпах, сякаш за
първи път виждах момиче, но тя бе наистина красива. Не зная колко време съм се
взирал в светлокафявите й очи, със сигурност бях преминал границата на приличното,
защото ги запомних толкова ясно и ги виждах почти всяка вечер след тази. Кафявата
коса падаше на букли по раменете на момичето, носеше кожено яке, каквито носят
рокерките и мисля, че това ми харесваше, но не по обикновения начин. Изглеждаше
отегчена и си спомням, че когато се осъзнах, и тя ме зяпаше. Не знаех какво да й кажа,
по принцип си служех прекрасно с думите, ала сега не се сещах за нито една. Този
ефект ми беше напълно непознат.
- Барманът май няма да си прекара хубаво вечерта – засмя се момичето,
хвърляйки абсурден поглед към наливащите се с бира хора на бара. – А пък тези
копелета няма да се заситят скоро.
Все още не можех да си спомня как да говоря. Просто гледах пода, опитвайки да
убедя себе си да промълвя нещо. Без значение какво, иначе това момиче щеше да си
води монолог.
- Каква музика слушаш? – попита тя, сякаш се познавахме от месеци, не от
секунди.
- П-поп и рок – успях да кажа. Направо заслужавах медал за тези две думи.
- По точно?
- Лейди Гага и някои рок банди – уточних.
- Педал ли си?
Стоях и я зяпах, макар че бе по-правилно тя да го прави. Но тя остана
непоклатима, гледаше ме право в очите, което ме разтапяше. Бузите ми пламнаха, беше
малко гадно да ми задава подобен въпрос, но все пак трябваше да й отговоря някак,
нали?
- Не, просто намирам смисъл в нейната музика.
- Оу, помислих, че си обратен, защото повечето й фенове са такива. – Момичето
отпи голяма глътка от бирата си, после каза без да съм я питал, а не мисля и че бях
способен: - Аз си падам по алтернативния рок, или нещо индий. Направо обожавам
Arctic Monkeys. Какво ще кажеш?
- Добри са, харесвам новият им албум – заклатих трескаво глава. Постепенно
започнах да влизам в разговора.
- Така ли, как се казва тогава? – Не очаквах този въпрос, беше леко нелеп.
- AM, съкратено от Arctic Monkeys – отвърнах, опитах да звуча уверено. Защо би
си помислила, че я лъжа за музикалната си култура и вкус?
- Точно така. – Момичето удари с ръка по масата. Не го очаквах и леко
подскочих. Представям си как би изглеждало това отстрани и отново се изчервих.
Толкова ли се страхувах от нея? – По дяволите, обожавам “Do I wanna know?”… Тук
дали пускат песни по поръчка?
- Не мисля. Това е просто долнопробен бар.
Момичето се изправи. С високите си токове стигаше почти до брадичката ми, а
стойката й беше направо убийствена. Не бях виждал толкова наперен и едновременно
елегантен човек през живота си. Проучвах я внимателно, сякаш изследвах извънземно.
А дали наистина не беше? Такъв тип момичета не бях срещал.
- Ще ме зяпаш или ще дойдеш с мен някъде, където ще мога да чуя любимата си
песен? – Едвам устоях на убийствения поглед, с който ме удостой, в главата ми цареше
истинска анархия. Не мислех за нищо, просто се изправих и с наведена глава тръгнах
след момичето. Сякаш ми бе задължение да я последвам, тя беше като магнит.
- Къде отиваме? – попитах я след като минахме няколко пресечки.
- До едно невероятно място, там пускат невероятна музика – каза момичето и
отпи малка глътка от бирата си, след това се обърна към мен и ми подаде шишето. –
Искаш ли?
- Може – приех бутилката и отпих прекалено голяма глътка. Не си падах по
алкохола и не пиех често, затова се задавих леко, ала мисля, че успях да го прикрия
добре. Когато върнах бутилката на момичето, видях, че се смееше.
С наведена глава продължих напред, за да не види пламналите ми бузи.
Изглежда тя имаше опит с поглъщането на алкохол, аз нямах толкова и се срамувах от
това. За сега тя се оказваше по-мъжествена от мен, което ме притесняваше. Така ли
изглеждах за всички други момичета?

* * *

B.T.D
11-11-2014, 16:23
.....


Момичето обърна шишето на обратно, за да види как нито една капчица не се
плъзна по отвора. Изпъхтя и я запрати в стената на един блок. Стъклата се разхвърчаха
наоколо, за малко не настъпих едно и се наложи да ги заобиколя. Обаче момичето мина
право през тях с токовете си, трошейки стъкълцата на още по-малки парчета. Дали
правеше така и със сърцата на момчетата, които си имаха работа с нея. Предчувствах,
че има доста счупени сърца зад гърба си.
Изминахме поне километър преди да стигнем до определения бар, които
всъщност беше доста голям клуб. На входът стоеше пазач, проверяващ личните карти
на влизащите, беше здрав. Разбереше ли, че се опитвам да вляза, а не бях на нужната
възраст, можеше да им забие един юмрук, с който да ме изкара извън равновесие.
Момичето надали знаеше на колко съм години, не знаеше нищичко за мен всъщност,
продължаваше напред, а аз не спирах да припкам след нея. Приличах на послушно
кученце, но какво можех да направя?
Момичето заговори с пазача, метна му няколко добри шегички, след това, мисля,
че малко пофлиртува с него, ала накрая той се поддаде. Направи ни път и ние се
вмъкнахме през входа. Чувствах се напълно излишен.
Клубът беше препълнен, едвам се разминавахме с хората, които танцуваха на
тежките рок парчета, звучащи на макс от колоните наоколо. Опитах да не изпускам
момичето от поглед, тя беше пътеводителя ми тук. Предполагам, че търсехме бара,
защото така и не спряхме в някое от препълнените сепарета, а танцуващите хора ни
блъскаха, примамваха ни да се включим в абсурдните им клатушкания напред-назад.
Момичето пред мен спираше на моменти, закачаше някой познат, после продължаваше
напред. Нито веднъж не се обърна, не провери дали съм зад нея, не се и учудвах. Защо
би и пукало? А защо изобщо ме взе с нея, беше очевадно, че нямахме нищо общо, с
изключение на музиката? Дали това бе причината, дали не бе видяла нещо повече в
мен? Знаех, че само можех да се надявам на подобно нещо, и предпочетох да оставя
въпросите без отговори, иначе можех да се разочаровам прекалено много.
Най-накрая вълните тълпи ни отнесоха до бара, които, както очаквах, също бе
препълнена. Момичето ни намери малко местенце, на което едвам се побирахме, затова
се наложи да се приближим доста един до друг. На нея това не й пречеше, на мен пък
ни най-малко. От толкова близо усещах тежкия и парфюм, попил по кожата й. Изпитах
неимоверно желание да я докосна, дали би имала нещо против? Успях да се сдържа,
поръчах си една голяма текила, а тя си взе още една бира. Не бях сигурен, че ще понеса
текилата, но имах чувството, че трябваше да компенсирам предишната си излагация,
трябваше да се покажа като истински мъж.
- Май ще успея да си уредя парчето, познавам диджея – извика в ухото ми
момичето, кимвайки дяволито към момчето на пулта.
- Супер, нали за това дойдохме – отговорих също с вик. Взех текилата си и отпих
смело. Този път се справих много по-добре.
- Аз отивам да го накарам да я пусне – каза момичето и стана от стола си, заедно
с бирата в ръка, и отново навлезе в навалицата.
За момент си помислих, че трябваше да я последвам. Откъде можех да съм
сигурен, че няма да ме изостави, можех ли да вярвам, че не си прави шега с мен?
Изглеждаше толкова вероятно, искаше ми се да можех да спра мислите си, но не знаех
как. Ако това „отвличане” бе само шега, щях да се почувствам наистина отвратително.
Исках да я видя пак, ако щеше да си тръгне исках да я видя за последно и да опресня
спомена си за очите й, липсваха ми. Това беше ли нормално? Усетих как радостна
усмивка се разстила на лицето ми, когато я видях до диджея. Махна слушалките и
прошепна нещо в ухото му. Видя ми се, че го целуна по врата, стомахът ми изкъркори в
същия момент. Ръката ми трепна около чашата и ме обзе непознато чувство, не
харесвах гледката. Накрая, за да се успокоя, се наложи да се самоубеждавам, че ми се е
привидяло. По дяволите, нещо наистина не беше наред с мен тази вечер!
- Уредено! – вдигна ръце във въздуха момичето, когато отново се добра до мен.
Поръча си още една бира и седна на мястото си. Присъствието й ме успокой.
Изслушахме още няколко песни и когато някой свършеше, момичето се
напрягаше в очакване на желаното парче. Бавеше се, но тя бе сигурна, че ще го пуснат,
не станеше ли, щяхме да стоим тук, докогато беше нужно. Личеше колко харесваше
тази песен, а за мен да харесваш песен, значеше и да държиш на нея. Любимите ми
песни бяха точно тези, които ме описваха най-добре, човек можеше да ме опознае по
музикалния ми репертоар, това бе най-лесния начин. Не бях сложна личност, просто
човек, който постоянно си задава въпроси, всякакви, но ми беше трудно да намирам
отговорите. Главата ми прегряваше на моменти, понякога даже сякаш ми тежеше, ала
съм бил такъв през целия си живот и се спирах навреме, преди да избухна. Това
момиче, обаче не ми се виждаше като такава личност, не личеше да и дреме за нищо,
което ми харесваше. Много пъти бях опитвал да предизвикам непукизма в себе си,
нямах късмет. Имах чувството, че ако на мен не ми пукаше, нямаше кой друг да мисли
за последствията и ефекта от дадена глупост.
Почакахме още десетина минути, през които изпих още две текили и главата ми
бавно започваше да се замайва. За момент настъпи прекалено голяма музикална пауза,
после от колоните зазвучаха плавните удари на чаканата песен.
Момичето до мен скочи на крака и закрещя радостно. Издърпа ме от стола ми и
ме запрати на дансинга.
Стояхме на сантиметри един от друг и просто се гледахме. Сякаш имах куража
да стигна по-далече? Тя поклащаше плавно кръста си, очите й бяха вперени в моите, а
аз вече нямах способността да върша каквото и да било. Поклащах се вдървено на звука
от китарата и чаках да се случи нещо, без значение какво. Но тя продължаваше да ме
гледа, стоеше все така близо, усещах дъха и върху лицето си. Дъх на бира, непознат
дъх, беше опасен и горещ. Момичето прокара върха на пръстите по врата си, после
бавно преминаха между гърдите ми. Все още я гледах право в очите, но те не издаваха
нищо, в момента говореше само тялото й. Ръцете й погалиха цялото ми тяло, като
ангелски допир. На свой ред и аз я докосвах, внимателно и неспокойно, очаквах във
всеки момент да ме отблъсне, но пръстите й не си даваха почивка, нито пък погледът й,
който нашепваше само едно нещо. Нещо неправилно, нещо мръсно.
Дивото животно, което се криеше в нея, ме бе хванало на тясно. Бях като
хипнотизиран, времето бе спряло в този момент, песента никога нямаше да свърши, не
исках да свършва. Тя докосваше леко ръцете ми, а аз плахо разкопах коженото й яке.
Изглежда нямаше нищо против, животното в очите й не мислеше. За времето, през
което танцувахме мръснишката на дансинга, бях толкова далече от собственото си аз,
вече не знаех кой съм. Нищо друго нямаше значение в този момент, само мигът. Ровех
се из празното пространство в главата си, но никъде не намирах друго освен израза в
очите й. Нечовешки израз, животински помисли и неконтролируеми действия. И знаех,
че дори след края на песента, споменът за тези очи щеше да се запечати в съзнанието
ми завинаги, някой изобщо би ли имал смелостта и способността да забрави подобни
очи? Аз бях слаб. Екстазът беше прекалено силен, прекалено приятен, нямаше изход,
надявах се да не намеря такъв.
Обаче песента свърши и телата ни замръзнаха в последните си пози – нейните в
косата ми, а моите на бедрата й. Бях се привел напред, устните ми на дяволско малко
разстояние от врата й. Опитах да задържа хипнозата за още малко, но се осъзнах
прекалено бързо. Точно когато се готвех да я целуна, разумът ми се бе върнал и умът
ми изкрещя с все сила, че това не е правилно. Всявчески исках да не му се подчинявам,
знаех, че всичко това бе грешно, но не исках да го спирам. Тогава ме облада и страхът,
вече нямах шанс да притисна устни към гладката й кожа, намразих се.
Постояхме още няколко блажени секунди в секси позата си, но тя се отдръпна
нежно от мен. Усмихна ми се дяволито и погали мястото, което се канех да целуна
преди края на мелодията да ме опитоми. В този момент усетих издутината в
панталоните си и се приведох напред, ефектът бе толкова здрав, че едвам се сдържах.
Но бях в прекалено голямо количество себе си, за да не поема контрол над всичко.
- Да се махаме, а? – предложи момичето и посочи назад с палец.
Тръгнахме към бара, взехме си по една бира за из път, платих сметката и
преминахме през намалелите хора към изхода.
Улиците бяха почти изцяло празни, минаваха само по-млади подпийнали като
нас двамата. Смеехме се, не знаех за какво, но нейният смях беше толкова секси, а това,
че бе пияна, го правеше още по-секси. Колко още можех да устоя? Минути, секунди
или по-малко? Не трябваше да й позволявам да си тръгне, не защото изпитвах
сексуално привличане към нея, а защото се страхувах, че нямаше да я видя повече. Не
зърнех ли тези очи отново по-добре слънцето да угасне. Струваше ми се странно да
правя подобни сравнения, но наистина се чувствах по този начин. Тези очи, тази краста
задължително трябваше да остане!
Видях един денонощен музикален магазин и ми хрумна идея. Казах на момичето
да ме чака тук и забързах натам. Ходех толкова бързо колкото ми позволяваше
нетрезвото ми състояние, а щом стигнах на входа хвърлих притеснен поглед зад себе
си. Тя беше там. Визуализирах присъствието й след влизането в малкото магазинче и
прекрачих прага.

B.T.D
11-11-2014, 16:24
Кимнах на продавача, който застава, за да ми помогне да направя избора си, и
заоглеждах дисковете по стените. Отне ми малко повечко време да намеря търсеното,
но го открих, беше останала само една бройка. Грабнах я и побързах да метна парите на
касата, за да изляза колкото се може по-бързо.
Успокоих се, когато я видях да седи облегната на една улична лампа. Щом ме
видя, опита да се отдръпне от подпората си, макар че й бе трудно да пази равновесие,
както и на мен.
Скрих CD-то зад гърба си, приближих я и го вдигнах пред очите й.
- Можем да идем и да го изслушаме цялото у нас – предложих разклащайки
диска. – Какво ще кажеш?
- Това ще бъде най-готиното нещо за тази вечер! – показа ентусиазъм момичето,
подскочи няколко пъти на място, на последният залитна и се наложи да я хвана през
кръста, за да не падне. Спогледахме се за част от секундата, погледът й бе като на
малко дете, беше щастлива. Само дето малките деца не се напиваха до козирката. –
Къде живееш?
- Наблизо.
- Да тръгваме тогава.
Стигнахме до дома ми, преминахме през голямото препятствие наречено
„стълби” и най-накрая се добрахме до третия етаж. По пътя нагоре аз претърпях доста
неприятен инцидент – стоварих се върху една от съседските врати. Никой не излезе, но
двамата се смяхме толкова силно, че едвам не се напиках в панталоните. На няколко
пъти се наложи да запушвам устата на момичето с ръка, за да не събуди съседите.
Отключих и влязохме в тъмния апартамент. Светнах лампите и огледах
бъркотията, която цареше навсякъде в помещението, но не се възмутих, ни най-малко.
Алкохолът вършеше чудеса!
- Настанявай се – посочих близкия диван и подпирайки се на стените се откарах
до хладилника. – Предлагам само спрайт, кола или кафе. Искаш ли?
- Спрайт моля – каза през смях момичето, което се бе излегнало на малкия ми
диван. Някой с нужните умения трябваше да я нарисува в тази поза, изглеждаше
направо магически.
Отнесох й напитката, а после поставих като по чудо живото CD в уредбата си.
Първо започна песента, на която изгубих контрол в клуба, намалих колкото да не
безпокоя съседите от долу и седнах на пода до момичето.
Тя ме разузна с поглед, сякаш за първи път се срещахме, дали този път би си
направила труда да се запознае с мен. Или отново би поела нанякъде с напълно
непознато момче, възможно ли бе да не й пука чак до такава степен?
Аз също я гледах, исках да й кажа колко добре си бях прекарал през последните
няколко часа, но пак забравих как да говоря. Имах чувството, че всеки път щеше да се
повтаря едно и също – онемявах пред красотата на това момиче, а после тя правеше
нещо съвсем неочаквано, приятната изненада. Още не ми се нравеше факта, че не я
познавах, че не знаех коя е. Наслаждавах се на момента без да мисля за последствията,
надявах се само това да не ми струва много след края… А краят беше толкова нечестен.
- Има ли баня тук? – попита изненадващо момичето.
Посочих й вратата към стаята си, от там нататък щеше да се ориентира. Тя се
изправи с трудност и тръгна натам залитайки.
Седнах на дивана и загледах въртящия се таван. Нарушавах всичките си правила
в една вечер. Правилно бе да я отправя, не знаех какво следваше сега. Но докато я
гледах не бях способен да произнеса нищо и не знаех как да се справя с подобно нещо.
Досега не се бе случвало нищо такова, предполагам, че нямаше и да ми се случи
повече. Досега не бях изпитвал нищо такова, надали щях да го изпитам и за напред.
Тази вечер се чувствах свободен, непредсказуем, подготвен за всякакви изненади и
уверен. Уверен, че не биваше да прекъсвам моментите, в които се чувствах щастлив. А
бях щастлив, когато гледах нея – това непознато момиче, което познавах (не точно)
само от няколко часа. Начинът, по който ме гледаше ме караше да се чувствам
свободен. Начинът, по който ръцете й се движеха по тялото ми, ме караше да се
чувствам непредсказуем. Фактът, че сега същото това момиче беше в банята ми, ме
правеше уверен и подготвен. Тя ме правеше различен и дори да не бях сигурен дали
щях да я видя на сутринта, реших да се насладя на предстоящия момент.
Вратата на стаята ми се разтвори и пред мен се изправи момичето, но дрехите й
не бяха същите. Сега носеше само една моят тениска на капитан Америка, която й беше
прекалено голяма и стигаше до малко под кръста й. Виждах дантелените й гащички, а
позата й само ме предизвикваше още повече. Нямаше начина да спра желанието си,
изгарях.
Тя пристъпи към мен, седна в скута ми и се наведе над лицето ми. Буклите й
покриха лицето ми, после усетих как горещите й устни допряха моите. Целувката
сякаш изгори всичките ми органи, в стомахът ми избухна атомна бомба и повече не
можех да движа тялото си. Това момиче притежаваше необикновена сила, сирена.
Продължаваше да ме засипва с огнените си целувки, температурата ми се вдигаше,
достигах точка на кипене.
Изправих се и я понесох към леглото без да откъсвам лице от нейното. Вкусът на
бира премина в устата ми и ме опияни още малко, песента, която звучеше, нямаше
ефект над нас, не мисля, че различавах леещите се звукове, приемах само ритъма на
телата ни едно върху друго.
Притиснах я към матрака и съблякох дрехите си. Бях забравил всичко, дори
това, че нямах никакъв опит в това, което започвах. Дали щях да съжалявам, че
девствеността ми ще бъде подарена на пълна непозната, която можех да не видя никога
повече? Такива притеснения не съществуваха в главата ми, всичко, което вършех, ми се
струваше правилно и бе прекалено сладко, за да бъде грешно. Нима можех да спра,
дори да исках? Не, не можех да лъжа, не исках да спирам.
* * *

B.T.D
11-11-2014, 16:26
Слънцето ме погъделичка по бузата, разсънвайки ме нежно. Главата ме болеше
убийствено много, мръднех ли щях да експлодирам. Вчерашните текили си казваха
думата. Обърнах се полека на едната страна, все още със затворени очи.
Спомних си какво се бе случило миналата вечер и незнайно защо ме обзе страх.
Страхувах се да отворя очи, защото тя можеше да не лежи до мен. Забравих за
главоболието си, то не беше толкова важно. Трябваха ми още няколко минутки да се
насладя на представата за тялото й до моето, прекарах най-магическата вечер в живота
си с непознато момиче, за което знаех само, че харесвам прекалено много, дори да не
знаех името й. Не мисля, че провалих първия си път, чувството беше невероятно, а и тя
не изглеждаше недоволна. Преди предполагах, че ще се чувствам по-различно, когато
изгубя девствеността си, и наистина беше малко странно. Това дължеше ли се на факта,
че щом отворех очи можеше да нямам никого до себе си?
Колкото и да ми бе приятно да си представям в леглото си, не можех да
продължавам така. Нужно бе да я видя, да проверя дали нямаше да си остана само със
спомените за красивото й лице.
Прогледнах с едното око и въздъхнах от облекчение. Меката й коса беше на
сантиметри от лицето ми, чудех се как ли не долових сладникавия й аромат. Прокарах
пръсти през косата си, което ми припомни как го правеше тя. Припомних си как телата
ни се сплитаха, в този момент нищо не можеше да ни раздели, никой не притежаваше
подобна сила. Всяко нейно движение беше перфектно, докоснах всяка извивка на
тялото й и нямаше да го преживея, ако се наложеше да спра. Ако имаше разстояние
между нас в онзи безценен момент, това би ме пречупило. Тогава бях забравил всичко,
всеки един проблем в живота ми досега ми се виждаше смешен и нелеп. Смисълът на
всичко, смисълът на самото ми съществуване, се бе прелял в това едно момиче, което
не познавах. Може да не знаех името й, нито от къде е, нито на колко е, но сякаш с
подаръкът, който ми бе направила миналата нощ, ми разказа всичко, което всъщност
имаше значение.
Ненадейно ми хрумна една глупава идея, която първоначално опитах да
игнорирам, но имах нужда да направя това. Сякаш исках да отбележа с нещо
присъствието й, в главата ми се въртяха думи, които перфектно описваха картинката и
това, което изпитвах.
Станах от леглото, главата ми ме заболя още повече, но някак си я изтърпях. Бях
само по боксерки, които всъщност не ставаха за носене повече, но слънчевата светлина
затопляше стаята. Седнах на пода под прозореца и грабнах китарата си, която бе
облегната на стената. Настроих малко струните, задрънках, за да чуя как звучи, и се
приготвих за песента. Надявах се да не събудех момичето, щях да свиря много тихо,
защото все пак и махмурлука ми не позволяваше търпенето на силни звуци. Започнах:
You look so perfect standing there
In my American Apparel underwear
And I know now, that I’m so down.
Your lipstick stain is a work of art
I got your name tattooed in an arrow heart
And I know now, that I’m so down.
Когато свърших, се почувствах наистина по-добре, по-щастлив, ако изобщо
щастието ми можеше да се изкачи по-нагоре по скалата. Гледах голите си колене и се
усмихвах, исках да остана в тази стая завинаги, нямаше да я пусна да си тръгне. По-
добре слънцето да угасне, но не и да живея без нея.
Засмях се подигравателно. Мисля, че преувеличавах. Разумът ми говореше, че не
биваше да си мисля подобни неща, защото знаех, че е малко вероятно да зърна това
момиче отново. Самата й външност говореше за нещата, които вършеше и за сърцата,
които разбиваше. Много добре знаех, че е от „лошите момичета”, може би от „най-
лошите”, но така и не съумявах как да си помогна. Имаше ли изобщо начин? Исках ли
да се превърна в част от колекцията й? За едно вечер това момиче започна да значи
прекалено много за мен… И не, този път не преувеличавах.
- Това беше добро – съненият й глас огря още повече стаята. Когато я видях
полу изправена, тялото ми се разтърси, сякаш претърпявах вътрешно земетресение. В
стомахът ми се разбунтуваха пеперуди, големи колкото мутирали прилепи. – Твой ли е
текста?
- Не – поклатих глава, не се възмущавах от голото си тяло, а тя беше толкова
сладка в тениската ми на капитан Америка. Исках да я прегърна, но останах с китарата
в ръце. Да не би да се страхувах, че щеше да ме отблъсне? – Една рок група, хареса ли
ти?
- Както казах – засмя се тя. – За мен ли се отнасяше?
Дори не бе нужно да се замислям колко бе правилно да си призная.
- Да.
- Пееш наистина добре – излъга тя. Грачех като гарга, но обичах музиката и
свирех на китарата си доста често. Предпочитах да пея, само когато нямаше никого в
радиус от три плътно затворени врати. – Трябва да основеш банда.
Подсмихнах се, оставих китарата и се изправих. Момичето ме огледа, аз нея
също. Всъщност можех да стоя и да я гледам цял ден, ако ми позволеше.
Тя стана от леглото, залитна леко, но запази равновесие. Гледах я как се
оглежда, сякаш не помнеше как е попаднала тук. Стана ми неловко.
- Колко е часът? – попита тя.
- Ами… - отидох до малкото шкафче до леглото и взех телефона си. Беше осем
часът, закъснявах за училище, но не ми пукаше. – Осем.
- Трябва да тръгвам.
Тези думи ме залепиха на място. Не, не, не можеше да си тръгне просто ей така,
сякаш вчера вечерта изобщо не се е случвала. Разумът ми предсказваше точно това, но
аз не желаех да слушам. Защо не слушах?
Момичето навлече мина през банята, навлече дрехите си и метна тениската ми
на леглото. През цялото време аз стоях пред прозореца и я наблюдавах, чаках да каже
нещо, да загатне, че щеше да ме потърси отново. Но тя мълчеше, дори не ме
поглеждаше. Почувствах се наистина гадно, нещо в гърдите ми тежеше, а пеперудите
се бяха превърнали в истински прилепи. Защо го правеше?
- Ще се видим ли отново? – попитах, като я последвах в хола. Дискът все още
звучеше от уредбата, ала и двамата не му обърнахме внимание.
Тя грабна коженото си яке и мина покрай мен.
- Може би – отсече кораво тя, навличайки токчетата си.
Не знаех какво да направя, за да я задържа тук. Сякаш опитвах да запазя пламъка
на свещ в стъклена чаша. Тя отвори вратата.
- Мога ли поне да знам името ти? – извиках след нея.
Момичето замръзна с ръка на ръчката, после изстреля механично, обърната с
гръб към мен:
- Катрин.
Хлопна вратата и ме остави да оплаквам липсата й.

Au79
11-21-2014, 19:20
Ами аз не разбирам много от писане, но понеже спомена, че искаш мнение за творбата си, ще взема да се изкажа по въпроса ;) Ето нещата, които ми направиха впечатление, и на които смятам, че трябва да обърнеш внимание:
1. Заглавието - не разбирам връзката му с разказа (ако е очевидна, извинявай, може само на мен да ми е убягнала)
2. Темата - лично на мен не ми беше особено интересна. Може би точно в момента това те вълнува, но ако смяташ да издаваш книги, мисля, че ще е добре да заложиш на нещо по-сериозно.
3. Открих няколко грешки (ако не се лъжа, пунктуационни и правописни)
4. Струва ми се, че действието се развива малко по-бавно, отколкото е нужно. Някои моменти присъстват излишно.
5. Главният герой можеше да бъде по-подробно описан (може би откъм външен вид).
6. Малко странно ми звучи български автор, който (предполагам) живее и твори в България, да дава чуждестранни имена на героите си, но това си е само мое виждане за нещата :)
7. ... май е това :-D

И тъй, пак казвам, далеч съм от мисълта да те задължавам с мнението си или да претендирам за някакви задълбочени литературни познания, но се постарах да ти съсъавя някаква градивна критика, която се надявам да ти е от полза.
Успех! ^^

WPotter
11-22-2014, 20:24
Имаш талант, но има и къде да се развиваш.
Темата е подходяща за тийнейджъри, но не и за възрастни. Пишеш малко детски, което е напълно нормално ако си на 16-17-18г. Моят съвет е да четеш повече книги, така ще се осъвършенстваш и след време ще пишеш по-хубаво, задълбочено и т.н.
Успех! И ако искаш пиши ЛС да се запознаем, защото аз също се водя начинаещ писател.