kaloqnivanov
05-25-2015, 19:22
Здравейте,
Тази вечер реших да споделя нещо в този форум. Доста често го посещавам и съм се интересувал от много теми, но сега реших да се регистрирам и да потърся някакъв вид съвет. Разбира се, не знам какъв съвет да очаквам след като съм на почти 25 години и би трябвало сам да размишлявам трезво, но истината е, че далеч не е така. Не знам как да започна.... За 25 години попринцип съм видял много неща в живота. Имах трудно детство, но никога не съм се оплаквал и съм се борил. Винаги съм благодарял на моите родители за всичко, което са ми дали в моя живот и никога не съм ги разочаровал. За 25 години съм правил страшно много неща, за които се гордея много за разлика от повечето приятели на моята възраст. Общо взето се гордея с това, че съм се запазил като човек и като характер с годините, но ..... НО! До скоро имах една много силна 3 годишна връзка.. Е скоро скоро колко да е скоро... горе-долу от 1 година не сме заедно (7-8 месеца някъде). През тези 3 години аз изпитвах най-силното чувство на този свят, а именно любовта. Събуждах се често до нея.. гледах я в лицето, целувах я по челото и я прегръщах. Тъй като в началото на нашата връзка тя имаше много комплекси свързани с теглото й , аз винаги й казвах, че това не е така и, че аз си я харесвам такава каквато е. За 3 години никога не съм й казвал да се променя и , че аз съм с нея именно, защото тя е такава каквато трябва да е. Винаги и помагах за всичко. Било то нещо за училище или нещо в личния живот ( с 4 години беше по-малка от мене ). Подкрепях я, дори и някой път да не беше права. Просто исках да намира опората в мене. С годините прекарвахме страшно много време един с друг... не мога да преброя дните в, които сме се събуждали с усмивка един срещу друг.. С това момиче обиколих цяла България... Бях на места с нея, където не бях никъде до сега, но като цяло не ме интересуваха местата, а това, че съм с нея. С годините тя много отслабна все пак и придоби наистина много добра фигура. В крайна сметка това не ме притесняваше, важното е, че аз си я харесвах такава каквато е. Дори и да е с някакви скъсани дрехи или скъсани обувки, какво ми пука след като това беше моето момиче? Истината е, че живота ме научи да ценя наистина малките неща и в крайна сметка не исках много... Исках да знам, че сутрин като се събудя има причина да се будя, исках да знам, че вечер като се прибера от работа мога да звънна на моето момиче и да й разкажа деня си, исках да знам, че просто има някой, който ме обича дори и да не съм до него физически... С времето почнахме да издребняваме много. Не знам защо... Може би липсата на опит или може би, заради разликата в годините ... истината е , че така и не разбрах. Случиха се много работи докато официално да се разделим. От тогава вече минаха почти 8, да не кажа даже 9 месеца не мога да се сетя точно.. Аз прекъснах всякаква комуникация с това момиче въпреки че ми беше страшно трудно. Опитах се да бъда силен и да бъда мъж на място и наистина се стараех да я забравя. Излизах с други момичета, имах връзки с други момичета, но просто не беше същото. Всеки път, когато видя момичето, с което излизам си спомнях за нея... и т.н. В крайна сметка след толкова много месеци, ми е много по-лесно наистина , но ... НО! Наскоро тя ме потърси (забравих да кажа, че попринцип се води, че в момента има приятел от 1-2 месеца) и въпреки че си казвах да не й отговорям... да не говоря с нея... наистина много се борих с вътрешния си инат, но в крайна сметка реших да си поговоря с нея. За момент си спомних всичко, което сме имали... имах чувството, че никога не сме се разделяли.. сигурен съм , че и тя усети същото, но просто и двамата сме толкова инатливи , че няма как да си го признаем. Истината е, че аз всяко лято работя на морето и тя живее в този курорт , в който аз работя . Не знам как да го обясня, но нашата връзка за 3 години се разви много. Горе-долу ние си живеехме на семейни начала..... и т.н. И тъй като знам, че там с нея ще се виждам горе-долу цяло лято не знам какво да направя.... Дайте ми съвет... има ли смисъл да мъча нещо или просто да си го избия от главата.. Едната част от сърцето ми казва, че е доста наранено от миналото , за да продължава, а другата част продължава все така силно да бие за нея... Дали всъщност не им липсва повече спомена за нея, отколкото самата нея в момента? Това са въпроси, които си ги задавам доста често след този наш разговор. Отстрани може да изглежда много тъпо да споделям това във форум, но истината, е че съм в такава ситуацията , в която моята приятели няма да ме разберат ... Това момиче беше моя живот, както и аз нейния. Да правихме много глупости и работи, за които съжалявам, но дали съществува втория шанс или по-точно, ако съществува заслужава ли си той? Да бъда ли глупак или просто да се сдържам и да продължа да се боря за бъдещето си. Дори и на километри от мене, в момента това момиче ме побърква и мисля за нея доста често...
Това ли е проклятието на първата истинска любов?
Тази вечер реших да споделя нещо в този форум. Доста често го посещавам и съм се интересувал от много теми, но сега реших да се регистрирам и да потърся някакъв вид съвет. Разбира се, не знам какъв съвет да очаквам след като съм на почти 25 години и би трябвало сам да размишлявам трезво, но истината е, че далеч не е така. Не знам как да започна.... За 25 години попринцип съм видял много неща в живота. Имах трудно детство, но никога не съм се оплаквал и съм се борил. Винаги съм благодарял на моите родители за всичко, което са ми дали в моя живот и никога не съм ги разочаровал. За 25 години съм правил страшно много неща, за които се гордея много за разлика от повечето приятели на моята възраст. Общо взето се гордея с това, че съм се запазил като човек и като характер с годините, но ..... НО! До скоро имах една много силна 3 годишна връзка.. Е скоро скоро колко да е скоро... горе-долу от 1 година не сме заедно (7-8 месеца някъде). През тези 3 години аз изпитвах най-силното чувство на този свят, а именно любовта. Събуждах се често до нея.. гледах я в лицето, целувах я по челото и я прегръщах. Тъй като в началото на нашата връзка тя имаше много комплекси свързани с теглото й , аз винаги й казвах, че това не е така и, че аз си я харесвам такава каквато е. За 3 години никога не съм й казвал да се променя и , че аз съм с нея именно, защото тя е такава каквато трябва да е. Винаги и помагах за всичко. Било то нещо за училище или нещо в личния живот ( с 4 години беше по-малка от мене ). Подкрепях я, дори и някой път да не беше права. Просто исках да намира опората в мене. С годините прекарвахме страшно много време един с друг... не мога да преброя дните в, които сме се събуждали с усмивка един срещу друг.. С това момиче обиколих цяла България... Бях на места с нея, където не бях никъде до сега, но като цяло не ме интересуваха местата, а това, че съм с нея. С годините тя много отслабна все пак и придоби наистина много добра фигура. В крайна сметка това не ме притесняваше, важното е, че аз си я харесвах такава каквато е. Дори и да е с някакви скъсани дрехи или скъсани обувки, какво ми пука след като това беше моето момиче? Истината е, че живота ме научи да ценя наистина малките неща и в крайна сметка не исках много... Исках да знам, че сутрин като се събудя има причина да се будя, исках да знам, че вечер като се прибера от работа мога да звънна на моето момиче и да й разкажа деня си, исках да знам, че просто има някой, който ме обича дори и да не съм до него физически... С времето почнахме да издребняваме много. Не знам защо... Може би липсата на опит или може би, заради разликата в годините ... истината е , че така и не разбрах. Случиха се много работи докато официално да се разделим. От тогава вече минаха почти 8, да не кажа даже 9 месеца не мога да се сетя точно.. Аз прекъснах всякаква комуникация с това момиче въпреки че ми беше страшно трудно. Опитах се да бъда силен и да бъда мъж на място и наистина се стараех да я забравя. Излизах с други момичета, имах връзки с други момичета, но просто не беше същото. Всеки път, когато видя момичето, с което излизам си спомнях за нея... и т.н. В крайна сметка след толкова много месеци, ми е много по-лесно наистина , но ... НО! Наскоро тя ме потърси (забравих да кажа, че попринцип се води, че в момента има приятел от 1-2 месеца) и въпреки че си казвах да не й отговорям... да не говоря с нея... наистина много се борих с вътрешния си инат, но в крайна сметка реших да си поговоря с нея. За момент си спомних всичко, което сме имали... имах чувството, че никога не сме се разделяли.. сигурен съм , че и тя усети същото, но просто и двамата сме толкова инатливи , че няма как да си го признаем. Истината е, че аз всяко лято работя на морето и тя живее в този курорт , в който аз работя . Не знам как да го обясня, но нашата връзка за 3 години се разви много. Горе-долу ние си живеехме на семейни начала..... и т.н. И тъй като знам, че там с нея ще се виждам горе-долу цяло лято не знам какво да направя.... Дайте ми съвет... има ли смисъл да мъча нещо или просто да си го избия от главата.. Едната част от сърцето ми казва, че е доста наранено от миналото , за да продължава, а другата част продължава все така силно да бие за нея... Дали всъщност не им липсва повече спомена за нея, отколкото самата нея в момента? Това са въпроси, които си ги задавам доста често след този наш разговор. Отстрани може да изглежда много тъпо да споделям това във форум, но истината, е че съм в такава ситуацията , в която моята приятели няма да ме разберат ... Това момиче беше моя живот, както и аз нейния. Да правихме много глупости и работи, за които съжалявам, но дали съществува втория шанс или по-точно, ако съществува заслужава ли си той? Да бъда ли глупак или просто да се сдържам и да продължа да се боря за бъдещето си. Дори и на километри от мене, в момента това момиче ме побърква и мисля за нея доста често...
Това ли е проклятието на първата истинска любов?