Lonelyness
11-26-2015, 11:57
Живот в сенките
,, Осъзнаеш ли че всичко се променя, няма да се вкопчваш в нищото. Ако смъртта не те плаши ще можеш да постигнеш всичко.“
Лао Дзъ
Смъртта- думата която кара хората да настръхват при споменаването й. Всеки се страхува от смъртта в очите ни тя е края на всичко, тя е нашата финална дестинация, там където всеки един от нас трябва да отиде в даден момент. Въпросът който притеснява всички и ги кара да се страхуват е „Какво има отвъд смъртта?‘‘ , „Какво ще се случи с мен?‘‘ , „Наистина ли ще е краят на всичко?‘‘.
Истината е че смъртта не е края, точно обратното , тя е началото на нов живот. Моментът в който се разделяме с настоящето, и започваме на чисто с ново име и без ясни спомени за миналото си, но несъзнателно по-мъдри от преди. Нашите души са безсмъртни, и се носят във времето и пространството между света на мъртвите и живите от векове, но телата ни имат своя лимит. Те имат точно определено време и когато то изтече те вече не са способни да бъдат контейнер за нашата душа. Тялото ни е нашият затвор, докато сме на земята, убежище на нашето съзнание , което използваме докато не дойде момента да напуснем. Всеки има точно определено време в което да е обитател на това тяло, когато времето изтече се появяват хората с моята тежка професия, иначе казано черните жътвари.
Пратениците на смъртта, служители на живота. Нашата работа се състой в това да приберем човешката душа, преди тялото да е започнало да изгнива, и да я насочим към безкрайността където ще намери своето ново начало. Болката която душите ни изпитват когато се отделят от досегашното си убежище е и причината да нямаме спомени когато се преродим отново. Разбира се това се отнася за обикновените хора, не и за тези като мен. Казват ни че сме избрани лично от всевишния , нашия създател, за да помагаме за кръговрата на живота. Докато останалите се раждат, извървяват отредения им път, и умират за да се родят отново и да започнат на чисто, ние всеки път продължаваме от там докъдето сме били стигнали. Когато ние ,,умрем“ душата ни се възнася право при Душевния съвет. Те са нещо като наши ,,работодатели“ когато отидем при тях те ни дават информация в чие тяло ще се вселим и какъв живот ще живеем. Обикновено се вселяваме в телата на деца който не могат да оцелеят през първите дни на своето раждане защото душите затворени в тях не могат да се приспособят към тялото. И така ние продължаваме да изпълняваме своето житейско призвание.
Обикновено сме разпределени в различните краища на света, аз лично съм в Кингстън- Бруклин. Живея заедно с Г-н и Г-жа Мак‘Кларънс, или иначе предполагаемите ми майка и баща, в една малка, но уюутно обзаведена къща. Те наистина полагат огромни усилия за да може синът им (моя милост) да има всичко от което се нуждае и да бъде щастлив. Тъжен е факта, че така почитаният от тях син мечта всъщност е един стар, пристрастен към хазарта, алкохола и женското внимание жътвар. Но това което не знаят няма да им навреди.. нали? Силно се надявам защото са добри хора, изкарали всяка своя стотинка с много пот и болка и борещи се упорито за мечтите си , единствената причина да страня от тях е че един ден най-вероятно ще трябва да запратя душите им към неизвестното. Но стига за тях сега малко за мен. Уча в 62 Гимназия Ж.Х.С. аз съм абсолютният аутсайдер в цялото училище. Никой не се доближава до мен по две прости причини- че давам на всички ясни сигнали да не ме безпокоят и защото ме мислят за пълно куку, но така е по-добре с моя начин на живот не е добра идея да завързваш приятелства , да се влюбваш или като цяло да се привързваш към някой, защото в даден момент ще трябва да отнемеш живота на този някой. Затова аз стоя от страни, наблюдавам и чакам да се появи следващата ми „жертва“ , не се интересувам от хората около мен освен ако не видя над главите им червените цифри отброяващи оставащите им минути на този свят. Понякога може да са няколко дни, понякога броени секунди, но това не е от значение аз трябва да си свърша работата преди то да изтече, преди тялото да е започнало да гние.
Виждал съм гниещо тяло само един път в живота си и едва ли някога ще го забравя. Урокът който получих единствения път когато се влюбих, бях луд по нея , тя беше най-важното нещо за мен, но съдбата беше решила да се забавлява на мой гръб. Всичко премина като един кошмар от който едновременно искаш и не искаш да се събудиш. Точно когато започвах да мисля , че може би е напълно възможно да живея поне донякъде нормален живот, онази кучка наречена съдба ми се изплю в лицето. Аманда О‘Нийл ,така се казваше тя, беше дъщеря на тогавашните ми съседи, неописуемо красива с черна коса и очи по сини от най-чистото синьо небе. Тя беше мила, наивна и много приятна компания, с нея се чувствах като истински,нормален, човек. Не бях събрал все още куража да и разкрия истинската си същност ,от страх ,че ще избяга колкото се може по-далече от мен, но вече исках да остана с нея завинаги. Времето прекарано с нея ме накара да гледам на живота от друг ъгъл, да се наслаждавам на всеки изминал ден и да не мисля за това какво ще се случва за напред, но приключи в деня в който името и се появи в „Жътварския списък“ оставаше и не повече от седмица а аз бях изгубен , не знаех дали ще мога да го направя. Затова решиш този път да не взимам душата, исках още малко време с нея, още няколко сутрини да се събуждам и тя да е в ръцете ми, още няколко безсънни нощи прекарани в разговори за живота и други забавни занимания.
Затова я оставих, оставих я да живее още малко, мислех че взимам правилнто решение, но осъзнах грешката си едва когато тялото и започна да умира. Тя не беше същата лицето и беше впито и жълтеникаво, косата и ,някога лъскава и жива , сега беше побелял спомен за миналото. Но очите и , те бяха живи , макар и измъчени и страдащи в тях още се виждаше старото и Аз- онази буйнствена самодива която ме плени точно с тези очи изпълнени с живот. Не исках да се разделям с нея макар да знаех ,че никога нямаше да се получи, се надявах да имам повече време. По онова време не знаех още че ако душата остане по-дълго в тялото в процеса на неговото умиране и тя ще бъде засегната, разбрах го едва когато се прибрах и заварих жалко подобие на някога голямата ми любов. Нямаше и помен от онова мило, красиво момиче което познавах някога, сега срещу мен седеше едно изгнило тяло със замъглени очи, олющена кожа и окапала коса, същество което лъхаше на смърт, изгнила кожа и скръб.
Исках да направя нещо, да я спася, но единственият ми останал избор беше да се изправя срещу съвета и да им разкажа за глупавата си постъпка, а след това да си излежа присъдата която ще ми бъде отредена. Бях принуден да гледам как тялото и душата и изгарят в адските огньове а след това в продължение на 4000 години да изживявам този момент отново и отново, докато присъдата ми бъде отменена. Единственото което не си позволих за забравя бяха очите и които още държаха в себе си животът който не и беше отредено да изживее. Никога няма да забравя моментът в който блясъка напусна погледа и , момента в който душата и се възнесе за последен път и кръвта и замръзна също както и моето сърце.
Тогава се заклех никога повече да не се влюбя, никога повече да не се сближа с друго същество от какъвто и да е вид, но за пореден път съдбата имаше други планове, шибаната кучка отново беше отегчена.
Моята история не е нито романтична нито пък ще завърши със щастлив край, но мисля че си заслужава да бъде разказана. Колкото до името ми, в този ми живот то е Арло… Арло Мак‘Кларънс. Аз съм онзи който се опита да изиграе смъртта и научи че няма по-хазартна личност от нея, защото тя винаги държи по-силната ръка и никога не си позволява да загуби.
,, Осъзнаеш ли че всичко се променя, няма да се вкопчваш в нищото. Ако смъртта не те плаши ще можеш да постигнеш всичко.“
Лао Дзъ
Смъртта- думата която кара хората да настръхват при споменаването й. Всеки се страхува от смъртта в очите ни тя е края на всичко, тя е нашата финална дестинация, там където всеки един от нас трябва да отиде в даден момент. Въпросът който притеснява всички и ги кара да се страхуват е „Какво има отвъд смъртта?‘‘ , „Какво ще се случи с мен?‘‘ , „Наистина ли ще е краят на всичко?‘‘.
Истината е че смъртта не е края, точно обратното , тя е началото на нов живот. Моментът в който се разделяме с настоящето, и започваме на чисто с ново име и без ясни спомени за миналото си, но несъзнателно по-мъдри от преди. Нашите души са безсмъртни, и се носят във времето и пространството между света на мъртвите и живите от векове, но телата ни имат своя лимит. Те имат точно определено време и когато то изтече те вече не са способни да бъдат контейнер за нашата душа. Тялото ни е нашият затвор, докато сме на земята, убежище на нашето съзнание , което използваме докато не дойде момента да напуснем. Всеки има точно определено време в което да е обитател на това тяло, когато времето изтече се появяват хората с моята тежка професия, иначе казано черните жътвари.
Пратениците на смъртта, служители на живота. Нашата работа се състой в това да приберем човешката душа, преди тялото да е започнало да изгнива, и да я насочим към безкрайността където ще намери своето ново начало. Болката която душите ни изпитват когато се отделят от досегашното си убежище е и причината да нямаме спомени когато се преродим отново. Разбира се това се отнася за обикновените хора, не и за тези като мен. Казват ни че сме избрани лично от всевишния , нашия създател, за да помагаме за кръговрата на живота. Докато останалите се раждат, извървяват отредения им път, и умират за да се родят отново и да започнат на чисто, ние всеки път продължаваме от там докъдето сме били стигнали. Когато ние ,,умрем“ душата ни се възнася право при Душевния съвет. Те са нещо като наши ,,работодатели“ когато отидем при тях те ни дават информация в чие тяло ще се вселим и какъв живот ще живеем. Обикновено се вселяваме в телата на деца който не могат да оцелеят през първите дни на своето раждане защото душите затворени в тях не могат да се приспособят към тялото. И така ние продължаваме да изпълняваме своето житейско призвание.
Обикновено сме разпределени в различните краища на света, аз лично съм в Кингстън- Бруклин. Живея заедно с Г-н и Г-жа Мак‘Кларънс, или иначе предполагаемите ми майка и баща, в една малка, но уюутно обзаведена къща. Те наистина полагат огромни усилия за да може синът им (моя милост) да има всичко от което се нуждае и да бъде щастлив. Тъжен е факта, че така почитаният от тях син мечта всъщност е един стар, пристрастен към хазарта, алкохола и женското внимание жътвар. Но това което не знаят няма да им навреди.. нали? Силно се надявам защото са добри хора, изкарали всяка своя стотинка с много пот и болка и борещи се упорито за мечтите си , единствената причина да страня от тях е че един ден най-вероятно ще трябва да запратя душите им към неизвестното. Но стига за тях сега малко за мен. Уча в 62 Гимназия Ж.Х.С. аз съм абсолютният аутсайдер в цялото училище. Никой не се доближава до мен по две прости причини- че давам на всички ясни сигнали да не ме безпокоят и защото ме мислят за пълно куку, но така е по-добре с моя начин на живот не е добра идея да завързваш приятелства , да се влюбваш или като цяло да се привързваш към някой, защото в даден момент ще трябва да отнемеш живота на този някой. Затова аз стоя от страни, наблюдавам и чакам да се появи следващата ми „жертва“ , не се интересувам от хората около мен освен ако не видя над главите им червените цифри отброяващи оставащите им минути на този свят. Понякога може да са няколко дни, понякога броени секунди, но това не е от значение аз трябва да си свърша работата преди то да изтече, преди тялото да е започнало да гние.
Виждал съм гниещо тяло само един път в живота си и едва ли някога ще го забравя. Урокът който получих единствения път когато се влюбих, бях луд по нея , тя беше най-важното нещо за мен, но съдбата беше решила да се забавлява на мой гръб. Всичко премина като един кошмар от който едновременно искаш и не искаш да се събудиш. Точно когато започвах да мисля , че може би е напълно възможно да живея поне донякъде нормален живот, онази кучка наречена съдба ми се изплю в лицето. Аманда О‘Нийл ,така се казваше тя, беше дъщеря на тогавашните ми съседи, неописуемо красива с черна коса и очи по сини от най-чистото синьо небе. Тя беше мила, наивна и много приятна компания, с нея се чувствах като истински,нормален, човек. Не бях събрал все още куража да и разкрия истинската си същност ,от страх ,че ще избяга колкото се може по-далече от мен, но вече исках да остана с нея завинаги. Времето прекарано с нея ме накара да гледам на живота от друг ъгъл, да се наслаждавам на всеки изминал ден и да не мисля за това какво ще се случва за напред, но приключи в деня в който името и се появи в „Жътварския списък“ оставаше и не повече от седмица а аз бях изгубен , не знаех дали ще мога да го направя. Затова решиш този път да не взимам душата, исках още малко време с нея, още няколко сутрини да се събуждам и тя да е в ръцете ми, още няколко безсънни нощи прекарани в разговори за живота и други забавни занимания.
Затова я оставих, оставих я да живее още малко, мислех че взимам правилнто решение, но осъзнах грешката си едва когато тялото и започна да умира. Тя не беше същата лицето и беше впито и жълтеникаво, косата и ,някога лъскава и жива , сега беше побелял спомен за миналото. Но очите и , те бяха живи , макар и измъчени и страдащи в тях още се виждаше старото и Аз- онази буйнствена самодива която ме плени точно с тези очи изпълнени с живот. Не исках да се разделям с нея макар да знаех ,че никога нямаше да се получи, се надявах да имам повече време. По онова време не знаех още че ако душата остане по-дълго в тялото в процеса на неговото умиране и тя ще бъде засегната, разбрах го едва когато се прибрах и заварих жалко подобие на някога голямата ми любов. Нямаше и помен от онова мило, красиво момиче което познавах някога, сега срещу мен седеше едно изгнило тяло със замъглени очи, олющена кожа и окапала коса, същество което лъхаше на смърт, изгнила кожа и скръб.
Исках да направя нещо, да я спася, но единственият ми останал избор беше да се изправя срещу съвета и да им разкажа за глупавата си постъпка, а след това да си излежа присъдата която ще ми бъде отредена. Бях принуден да гледам как тялото и душата и изгарят в адските огньове а след това в продължение на 4000 години да изживявам този момент отново и отново, докато присъдата ми бъде отменена. Единственото което не си позволих за забравя бяха очите и които още държаха в себе си животът който не и беше отредено да изживее. Никога няма да забравя моментът в който блясъка напусна погледа и , момента в който душата и се възнесе за последен път и кръвта и замръзна също както и моето сърце.
Тогава се заклех никога повече да не се влюбя, никога повече да не се сближа с друго същество от какъвто и да е вид, но за пореден път съдбата имаше други планове, шибаната кучка отново беше отегчена.
Моята история не е нито романтична нито пък ще завърши със щастлив край, но мисля че си заслужава да бъде разказана. Колкото до името ми, в този ми живот то е Арло… Арло Мак‘Кларънс. Аз съм онзи който се опита да изиграе смъртта и научи че няма по-хазартна личност от нея, защото тя винаги държи по-силната ръка и никога не си позволява да загуби.