getsoff
04-03-2016, 18:20
На прозореца сутрин го будеше гълъб,
и с глас човешки му сякаш думаше:
- Ставай!
Той стана.
Глас не му беше нужен да знае,
днес не излезе ли, това е.
Човек обречен, човек без избор.
Нахлузил Орфеевите обувки,
той слезе в кръг девети.
Ала това беше отдавна.
Преди.
Тя беше още жива, тя беше още негова.
Сутрин, тя ставаше рано,
качваше се на покрива,
отваряше клетките
и хвърляше по някоя друга троха.
А в клетките, модерните плъхове на урбанизацията.
Гълъбите.
Ала това беше отдавна,
сега единственото, останало в клетка,
бе той.
Историята на човека беше тъжна.
Когато тя легна, сломена, от болест,
той искаше да я запази.
Тя не му бе нужна безжизнена.
Това бе, което го накара да потърси помощта на падналия.
Девет пъти дълбоко трябваше да слезе.
И слезе човекът.
Едва стъпил на дъното, почна да вика и да ругае.
Мята челични ръце.
Тъпче земята.
Оня излезе.
Огромен и мощен. Човекът го гледа:
Рогата,
Опашката,
Тризъбеца.
Заключение.
Той е!
Ама човекът не знае!
Всичко с цена е.
Оня го слушаше, почти с интерес.
И човекът разказва.
Говори за нея. Говори и за гълъбите.
Оня предложи:
- Тя ще живее. Всяка сутрин, теб тя ще буди.
И с глас човешки, сякаш ще дума.
Ставай.
Той стана.
Нея я няма.
А на прозореца гълъб. Досадник.
Пърхаше шумно с крила.
Раздразни човека.
Прозорецът вече затворен.
Нещо в човека, обаче беше различно.
Нова сила, ново усещане.
Гълъбите летяха по негова воля.
С ръка и със поглед ги той управляваше.
Като ракети. Насочваше.
Зима пристигна.
Човекът спря да излиза.
И като човека, който преди това беше сляп, прогледна.
Условията на сделката се бяха все едно променили.
Болест го хващаше, всеки път щом не излезеше.
Лъжец!
А той вярваше!
Минаха години, человека се не прибираше.
Минаха години, тогава той се замисли.
И осъзна той, това е!
И гълъба на прозореца, жена е!
Но минаха години, гълъбите все по-рядко слушаха.
В дни случайни, някои дори не политаха.
Отслабваше той, умираше.
Но, мамка му, беше щастлив.
Дойде и последният ден.
Първия ден, в който нито един гълъб не полетя.
Той обаче изненадан не бе.
И умря.
Ала кръв нямаше.
Само пера.
И човекът стана на гълъб.
И гълъбите станаха Хора.
Модерните плъхове на урбанизацията.
Хората.
---
А някъде в далечината, глас се чуваше.
Луцифер беше, но на дявол не приличаше, а на гълъб.
Смешник.
Но Луцифер се не смееше, сериозно дори, думаше:
- Умри и ще живееш.
Отлетя и пусна клонката от човката си.
и с глас човешки му сякаш думаше:
- Ставай!
Той стана.
Глас не му беше нужен да знае,
днес не излезе ли, това е.
Човек обречен, човек без избор.
Нахлузил Орфеевите обувки,
той слезе в кръг девети.
Ала това беше отдавна.
Преди.
Тя беше още жива, тя беше още негова.
Сутрин, тя ставаше рано,
качваше се на покрива,
отваряше клетките
и хвърляше по някоя друга троха.
А в клетките, модерните плъхове на урбанизацията.
Гълъбите.
Ала това беше отдавна,
сега единственото, останало в клетка,
бе той.
Историята на човека беше тъжна.
Когато тя легна, сломена, от болест,
той искаше да я запази.
Тя не му бе нужна безжизнена.
Това бе, което го накара да потърси помощта на падналия.
Девет пъти дълбоко трябваше да слезе.
И слезе човекът.
Едва стъпил на дъното, почна да вика и да ругае.
Мята челични ръце.
Тъпче земята.
Оня излезе.
Огромен и мощен. Човекът го гледа:
Рогата,
Опашката,
Тризъбеца.
Заключение.
Той е!
Ама човекът не знае!
Всичко с цена е.
Оня го слушаше, почти с интерес.
И човекът разказва.
Говори за нея. Говори и за гълъбите.
Оня предложи:
- Тя ще живее. Всяка сутрин, теб тя ще буди.
И с глас човешки, сякаш ще дума.
Ставай.
Той стана.
Нея я няма.
А на прозореца гълъб. Досадник.
Пърхаше шумно с крила.
Раздразни човека.
Прозорецът вече затворен.
Нещо в човека, обаче беше различно.
Нова сила, ново усещане.
Гълъбите летяха по негова воля.
С ръка и със поглед ги той управляваше.
Като ракети. Насочваше.
Зима пристигна.
Човекът спря да излиза.
И като човека, който преди това беше сляп, прогледна.
Условията на сделката се бяха все едно променили.
Болест го хващаше, всеки път щом не излезеше.
Лъжец!
А той вярваше!
Минаха години, человека се не прибираше.
Минаха години, тогава той се замисли.
И осъзна той, това е!
И гълъба на прозореца, жена е!
Но минаха години, гълъбите все по-рядко слушаха.
В дни случайни, някои дори не политаха.
Отслабваше той, умираше.
Но, мамка му, беше щастлив.
Дойде и последният ден.
Първия ден, в който нито един гълъб не полетя.
Той обаче изненадан не бе.
И умря.
Ала кръв нямаше.
Само пера.
И човекът стана на гълъб.
И гълъбите станаха Хора.
Модерните плъхове на урбанизацията.
Хората.
---
А някъде в далечината, глас се чуваше.
Луцифер беше, но на дявол не приличаше, а на гълъб.
Смешник.
Но Луцифер се не смееше, сериозно дори, думаше:
- Умри и ще живееш.
Отлетя и пусна клонката от човката си.