John"Unknown"Doe
09-09-2016, 23:25
Здравейте,
минах отдавна тийн годините. Не знам изобщо защо реших да пиша тук, както и да е. Всеки един от нас е минал през история за сложна и гадна любов. Е тази тема е една такава моя история. Всичко с въпросното момиче започна много ненадейно, на Великден. Обща приятелка ни запозна. Започнахме да си пишем. Тя в началото беше резервирана. Още в началото я попитах дали има приятел и уви отговора беше положителен. Казвам уви, защото нататък нещата се развиват по изключително не-забавен начин, така да се изразя. Обикновено съм принципен човек и щом разбрах, че има приятел тръгнах да й пиша, че нещата няма да се получат, но преди да го допиша тя ме попитя "нали няма сега да ме изоставиш". Хубаво - не съм влюбчив, мисля си аз, ще си наложа граница и друг път съм имал просто приятелки, дори най-добра от години насам. Чудесно, но нещата не се развиха така. Започнали са някакви чувства. Неусетно за мен. Един прекрасен следобед тя ми написа нещо от сорта, че приятеля й е разбрал имала скандал и така нататък, казах й окей и й пожелах успех като разбира се се извиних за неудобството което съм причинил. Момента, в който се разбрахме, че няма да си пишем повече ми идеше да овършея целия кино салон. Така разбрах, че аз реално имам някакви по-специални емоции към нея. Казах си, че съм тъпанар, че се бъркам във връзка и си обещах повече да не я търся. Минаха се няколко дни и тя ме потърси. После следват бла-бла-бла сладникави истории, тайни срещи, държане за ръце, пътувания и все такива неща. Чудесно. Нещата отиваха към това тя да се раздели с момчето заради мен. Всъщност тя твърдеше, че е объркана, но продължаваше да иска всеки ден да е с мен. Правеше планове какво ще правим заедно, сама се наричаше моя жена. Имах разни други обрати в живота, в този момент твърде много сложни неща ме налетяха - работа, проблеми с "приятели" и тем подобни - та реших от веднъж да се опитам да си подредя живота. Една сутрин я изведох и наистина дадох всичко от себе си да звуча максимално спокоен когато обяснявам защо трябва да се разделим. Бях си повтарял думичките хиляда пъти, цяла нощ в нас, напът към тях, защото знаех, че ще е сложно. Знаех, че каквото и да кажа няма да е истина, защото я исках ужасно, но реших, че така ще е най-добре и за двама ни. Отидох аз и когато започнах моите излятия сам усетих как това което казвам няма никакъв смисъл. Упорито обаче продължих ,като чели, да убеждавам себе си и да оправдая грешката, която допусках в онзи момент. Е, излишно е да казвам, че този ми опит се провали с гръм и трясък. Всичко с нея беше различно. Не съм фен на драмата. Не съм си писал НИКОГА дотогава с обвързано момиче. Не съм бил "любовник", защото сам за себе си смятам, че това е твърде малко спрямо това което заслужавам. Но ето този път се примирих, набърках се в драмата, станах любовник, провалих се в нещо, което също не е нормално за мен. Нямаше начин това нещо обаче да продължава. Казах й, че както изневиделица съм се появил така и ще изчезна. Казах й да ме забрави, че се извинявам и така нататък. И просто спрях да отговарям. Беше по-лесно за мен - тъпо и егоистично. Болеше ме и още как. Още усещам парфюма й дори след като смених колата. Още си спомням всяка наша разходка, всеки разговор, как държеше ръката ми - стига съм се лигавил. Спрях да й отговарям. Всяко нейно съобщения, че й липсвам ми късаше сърцето. Тъп инат. Все още когато видя нейна снимка умирам. Извинявам се за бръщолевенето. Не знам за какво е темата. Не ми трябва съвет. Пред свършен факт съм изправен и то факт причинен от самия мен. Дълго е. Всеки е свободен да не го чете.
минах отдавна тийн годините. Не знам изобщо защо реших да пиша тук, както и да е. Всеки един от нас е минал през история за сложна и гадна любов. Е тази тема е една такава моя история. Всичко с въпросното момиче започна много ненадейно, на Великден. Обща приятелка ни запозна. Започнахме да си пишем. Тя в началото беше резервирана. Още в началото я попитах дали има приятел и уви отговора беше положителен. Казвам уви, защото нататък нещата се развиват по изключително не-забавен начин, така да се изразя. Обикновено съм принципен човек и щом разбрах, че има приятел тръгнах да й пиша, че нещата няма да се получат, но преди да го допиша тя ме попитя "нали няма сега да ме изоставиш". Хубаво - не съм влюбчив, мисля си аз, ще си наложа граница и друг път съм имал просто приятелки, дори най-добра от години насам. Чудесно, но нещата не се развиха така. Започнали са някакви чувства. Неусетно за мен. Един прекрасен следобед тя ми написа нещо от сорта, че приятеля й е разбрал имала скандал и така нататък, казах й окей и й пожелах успех като разбира се се извиних за неудобството което съм причинил. Момента, в който се разбрахме, че няма да си пишем повече ми идеше да овършея целия кино салон. Така разбрах, че аз реално имам някакви по-специални емоции към нея. Казах си, че съм тъпанар, че се бъркам във връзка и си обещах повече да не я търся. Минаха се няколко дни и тя ме потърси. После следват бла-бла-бла сладникави истории, тайни срещи, държане за ръце, пътувания и все такива неща. Чудесно. Нещата отиваха към това тя да се раздели с момчето заради мен. Всъщност тя твърдеше, че е объркана, но продължаваше да иска всеки ден да е с мен. Правеше планове какво ще правим заедно, сама се наричаше моя жена. Имах разни други обрати в живота, в този момент твърде много сложни неща ме налетяха - работа, проблеми с "приятели" и тем подобни - та реших от веднъж да се опитам да си подредя живота. Една сутрин я изведох и наистина дадох всичко от себе си да звуча максимално спокоен когато обяснявам защо трябва да се разделим. Бях си повтарял думичките хиляда пъти, цяла нощ в нас, напът към тях, защото знаех, че ще е сложно. Знаех, че каквото и да кажа няма да е истина, защото я исках ужасно, но реших, че така ще е най-добре и за двама ни. Отидох аз и когато започнах моите излятия сам усетих как това което казвам няма никакъв смисъл. Упорито обаче продължих ,като чели, да убеждавам себе си и да оправдая грешката, която допусках в онзи момент. Е, излишно е да казвам, че този ми опит се провали с гръм и трясък. Всичко с нея беше различно. Не съм фен на драмата. Не съм си писал НИКОГА дотогава с обвързано момиче. Не съм бил "любовник", защото сам за себе си смятам, че това е твърде малко спрямо това което заслужавам. Но ето този път се примирих, набърках се в драмата, станах любовник, провалих се в нещо, което също не е нормално за мен. Нямаше начин това нещо обаче да продължава. Казах й, че както изневиделица съм се появил така и ще изчезна. Казах й да ме забрави, че се извинявам и така нататък. И просто спрях да отговарям. Беше по-лесно за мен - тъпо и егоистично. Болеше ме и още как. Още усещам парфюма й дори след като смених колата. Още си спомням всяка наша разходка, всеки разговор, как държеше ръката ми - стига съм се лигавил. Спрях да й отговарям. Всяко нейно съобщения, че й липсвам ми късаше сърцето. Тъп инат. Все още когато видя нейна снимка умирам. Извинявам се за бръщолевенето. Не знам за какво е темата. Не ми трябва съвет. Пред свършен факт съм изправен и то факт причинен от самия мен. Дълго е. Всеки е свободен да не го чете.