jeleva10
11-23-2016, 13:16
Здравейте! Имам да напиша есе или лис за финалната реч на Хамелт от 2 действие, 2 сцена:
ХАМЛЕТ
Така. Добър ви път! Най-сетне сам!
Какъв съм аз подлец и жалък раб!
Нима не е чудовищно, че този
актьор в една измислица, в една
игра на мнима страст успява тъй
да подчини душата си на свойто
самовнушение, че тук пред мене
ликът му побеля и всяко нещо —
сълзите в погледа, плачът в гласа,
чертите, сгърчени в ужасен израз,
движенията, всичко — бе напълно
във съответствие с това, в което
се бе вживял! И за какво? За нищо.
Зарад Хекуба!
Каква му е Хекуба, той на нея
какъв и е, та тъй реве? Какво
би сторил, ако имаше дълбока
причина да се мъчи, като тази,
която имам аз? Той би удавил
във сълзи сцената и би потресъл
с ужасна реч ухото на тълпата,
той би влудил виновния, изпълнил
невинния със ужас, хвърлил в смут
незнаещия! Да, очи, уши
той щеше да смрачи и заглуши!
А аз,
един поплювко, мухльо, се развявам
като мечтател, глух към своя дълг,
и не обелвам зъб, не, не дори
когато един крал е бил лишен
тъй подло от имот и от живот!
Дали не съм страхливец? Хайде, хора,
кой иска да ме нарече „негодник“
и да ми пукне тиквата на кръст?
В лицето ми да духне снопче косми,
отскубнато от моята брада?
Да ме ощипе за носа? Насила
да ми натика титлата „лъжец“
във дън гръцмуля? Кой ще го направи?
По дяволите! Ще го понеса!
Аз имам дробче колкото на гълъб[18]
и жлъчка, бедна, за да вгорчиви
обидата във мен, защото инак
със мършата на този негодяй
да съм нахранил всички лешояди
на Дания! Ах, подъл, кървав, сластен,
покварен, долен, мръсен, гнъсен урод!
О, мъст!
Ама какво магаре съм! Брей смелост!
Родителят ми дивен е убит,
а аз, синът, когото с вик зоват
към мъст небе и пъкъл, се лигавя
като сълзлива уличница, кряскам
като пияна курва! Пфу, позор!
Не те е срам! На работа, мой ум!
Хм!
Дочувал съм, че хора с черна съвест,
присъствувайки на някаква пиеса,
понякога тъй бивали смутени
от майсторството й, че там, на място,
признавали престъпното си дело.
Злодейството, макар и безезично,
умее да говори. Ще накарам
таз трупа да представи сцена, сходна
с коварното убийство на баща ми,
пред моя чичо. И ще го следя,
ще бръкна в раната му — ако трепне,
ще знам какво да правя. Не е чудно
духът да е от пъкъла изпратен!
Лукавият умее да приема
примамлив лик и може би използува
това, че съм нездрав и меланхолен —
а той е мощен тъкмо при такива, —
за да ме вкара в грях. Аз искам друг,
по-силен довод. Сцената! Със нея
ще впримча аз душата на злодея!
Само, че нищо не мога да измисля а и не съм много добра в съчиненията и есетата. Така, че ще съм много благодарна, ако някой ми помогне!
ХАМЛЕТ
Така. Добър ви път! Най-сетне сам!
Какъв съм аз подлец и жалък раб!
Нима не е чудовищно, че този
актьор в една измислица, в една
игра на мнима страст успява тъй
да подчини душата си на свойто
самовнушение, че тук пред мене
ликът му побеля и всяко нещо —
сълзите в погледа, плачът в гласа,
чертите, сгърчени в ужасен израз,
движенията, всичко — бе напълно
във съответствие с това, в което
се бе вживял! И за какво? За нищо.
Зарад Хекуба!
Каква му е Хекуба, той на нея
какъв и е, та тъй реве? Какво
би сторил, ако имаше дълбока
причина да се мъчи, като тази,
която имам аз? Той би удавил
във сълзи сцената и би потресъл
с ужасна реч ухото на тълпата,
той би влудил виновния, изпълнил
невинния със ужас, хвърлил в смут
незнаещия! Да, очи, уши
той щеше да смрачи и заглуши!
А аз,
един поплювко, мухльо, се развявам
като мечтател, глух към своя дълг,
и не обелвам зъб, не, не дори
когато един крал е бил лишен
тъй подло от имот и от живот!
Дали не съм страхливец? Хайде, хора,
кой иска да ме нарече „негодник“
и да ми пукне тиквата на кръст?
В лицето ми да духне снопче косми,
отскубнато от моята брада?
Да ме ощипе за носа? Насила
да ми натика титлата „лъжец“
във дън гръцмуля? Кой ще го направи?
По дяволите! Ще го понеса!
Аз имам дробче колкото на гълъб[18]
и жлъчка, бедна, за да вгорчиви
обидата във мен, защото инак
със мършата на този негодяй
да съм нахранил всички лешояди
на Дания! Ах, подъл, кървав, сластен,
покварен, долен, мръсен, гнъсен урод!
О, мъст!
Ама какво магаре съм! Брей смелост!
Родителят ми дивен е убит,
а аз, синът, когото с вик зоват
към мъст небе и пъкъл, се лигавя
като сълзлива уличница, кряскам
като пияна курва! Пфу, позор!
Не те е срам! На работа, мой ум!
Хм!
Дочувал съм, че хора с черна съвест,
присъствувайки на някаква пиеса,
понякога тъй бивали смутени
от майсторството й, че там, на място,
признавали престъпното си дело.
Злодейството, макар и безезично,
умее да говори. Ще накарам
таз трупа да представи сцена, сходна
с коварното убийство на баща ми,
пред моя чичо. И ще го следя,
ще бръкна в раната му — ако трепне,
ще знам какво да правя. Не е чудно
духът да е от пъкъла изпратен!
Лукавият умее да приема
примамлив лик и може би използува
това, че съм нездрав и меланхолен —
а той е мощен тъкмо при такива, —
за да ме вкара в грях. Аз искам друг,
по-силен довод. Сцената! Със нея
ще впримча аз душата на злодея!
Само, че нищо не мога да измисля а и не съм много добра в съчиненията и есетата. Така, че ще съм много благодарна, ако някой ми помогне!