John"Unknown"Doe
05-01-2017, 23:01
Здравейте,
чувал съм, че метафорично ако напишеш някоя от своите мъки тя се отменя от плещите ти. Е, дано се получи. Ще ви разкажа кратка история. Ще ви върна година назад, приблизително по това време. Ако трябва да съм честен точно на 01.05.2016 година, да - Великден. Запознах се с едно момиче. Година по-малко от мен. И двамата сме минали nineTEEN, преди няколко години, а може би дори малко повече. Не зная как да се изразя най-точно. Тя е най-щастливата и най-тъжната история в живота ми. Запознах се с нея в период, които беше доста запомнящ се, незадължително с най-невероятните изживявания. Нека кажем, че емоционално ми отне много, и не, не говоря за неуспешни любови. Не съм влюбчив. По-скоро до тогава бях "ловец", но това също не е правилната дума - не бях толкова циничен. Както и да е, започнахме да общуваме с въпросното момиче. В началото, как да Ви кажа, просто игра за мен. Дърпаше се, но и ме предизвикваше. След определено време ми каза, че си има приятел. Въпреки морално неограничената ми същност, това е един от устоите, които неимоверно спазвах, е както се досещате, до този прекрасен момент. Реших, че предвид обстоятелствата около тяхната връзка ще продължа. Допълнителна увереност се подхранваше в мен от факта, че не съм много чувствителен и бях напълно сигурен, че както и да се развият нещата аз ще изляза сух от водата - доста егоистично знам. Бях на кино, с най-добрия ми приятел, когато получих едно съобщение от нея, че приятеля й е разбрал, че няма драма, но трябва да прекратим отношенията ни, които и без друго не бяха нищо сериозно. Е, приятели - ако мога да Ви нарека така, това ме жегна по начин, по който не съм предполагал, че ще ми се случи. Не си намирах място, болеше ме, а дори не са отнели от мен, нещо мое. Приех факта, примирих се. Наистина никога повече нямаше да я потърся. И скоро след това тя ми писа. Е, от тук започна сложната част. Виждахме се. В нейната усмивка аз виждах слънцето. Бях завихрен в емоционален ураган. Хиляди пъти се опитвах да сложа край на тези отношения, но вярвайте ми усещането бе сякаш губя голяма част от себе си. Очите й. Те бяха моята вселена - далечна от ежедневните проблеми, които лека полека също започваха да ме притискат. Имахме планове. В нея виждах другата част от мен. Шегувахме се за очите на децата ни, за имената им - ние с нея бяхме съименици. Любовта беше кацнала на рамото ми. Но имаше външни фактори, които ме накараха да се отдалеча от нея. В началото не беше толкова трудно, дори се уплаших. Но искам да Ви кажа, че година по-късно за нея ме боли като рана от дамгосване. Спомени, думи. Един от страховете ми е да не я видя. Ще ми се да имах наглостта да се върна при нея и да я помоля да опита отново. Но нямам право. Не мога да искам от Вас съвет. Няма как да ми се помогне. По-скоро искам да ви кажа, че не трябва да изпускате човека, който ви кара да се чувствате изпълнени, чието присъствие пълни всяка самота и всяка неволя бива отвяна дори за малко.
Благодаря на всички, които ще го прочетат. Извинявам се ако е банално и съм се повтарял много пъти - не ме бива особено в писането - тя беше моята артистична половина.
чувал съм, че метафорично ако напишеш някоя от своите мъки тя се отменя от плещите ти. Е, дано се получи. Ще ви разкажа кратка история. Ще ви върна година назад, приблизително по това време. Ако трябва да съм честен точно на 01.05.2016 година, да - Великден. Запознах се с едно момиче. Година по-малко от мен. И двамата сме минали nineTEEN, преди няколко години, а може би дори малко повече. Не зная как да се изразя най-точно. Тя е най-щастливата и най-тъжната история в живота ми. Запознах се с нея в период, които беше доста запомнящ се, незадължително с най-невероятните изживявания. Нека кажем, че емоционално ми отне много, и не, не говоря за неуспешни любови. Не съм влюбчив. По-скоро до тогава бях "ловец", но това също не е правилната дума - не бях толкова циничен. Както и да е, започнахме да общуваме с въпросното момиче. В началото, как да Ви кажа, просто игра за мен. Дърпаше се, но и ме предизвикваше. След определено време ми каза, че си има приятел. Въпреки морално неограничената ми същност, това е един от устоите, които неимоверно спазвах, е както се досещате, до този прекрасен момент. Реших, че предвид обстоятелствата около тяхната връзка ще продължа. Допълнителна увереност се подхранваше в мен от факта, че не съм много чувствителен и бях напълно сигурен, че както и да се развият нещата аз ще изляза сух от водата - доста егоистично знам. Бях на кино, с най-добрия ми приятел, когато получих едно съобщение от нея, че приятеля й е разбрал, че няма драма, но трябва да прекратим отношенията ни, които и без друго не бяха нищо сериозно. Е, приятели - ако мога да Ви нарека така, това ме жегна по начин, по който не съм предполагал, че ще ми се случи. Не си намирах място, болеше ме, а дори не са отнели от мен, нещо мое. Приех факта, примирих се. Наистина никога повече нямаше да я потърся. И скоро след това тя ми писа. Е, от тук започна сложната част. Виждахме се. В нейната усмивка аз виждах слънцето. Бях завихрен в емоционален ураган. Хиляди пъти се опитвах да сложа край на тези отношения, но вярвайте ми усещането бе сякаш губя голяма част от себе си. Очите й. Те бяха моята вселена - далечна от ежедневните проблеми, които лека полека също започваха да ме притискат. Имахме планове. В нея виждах другата част от мен. Шегувахме се за очите на децата ни, за имената им - ние с нея бяхме съименици. Любовта беше кацнала на рамото ми. Но имаше външни фактори, които ме накараха да се отдалеча от нея. В началото не беше толкова трудно, дори се уплаших. Но искам да Ви кажа, че година по-късно за нея ме боли като рана от дамгосване. Спомени, думи. Един от страховете ми е да не я видя. Ще ми се да имах наглостта да се върна при нея и да я помоля да опита отново. Но нямам право. Не мога да искам от Вас съвет. Няма как да ми се помогне. По-скоро искам да ви кажа, че не трябва да изпускате човека, който ви кара да се чувствате изпълнени, чието присъствие пълни всяка самота и всяка неволя бива отвяна дори за малко.
Благодаря на всички, които ще го прочетат. Извинявам се ако е банално и съм се повтарял много пъти - не ме бива особено в писането - тя беше моята артистична половина.