today_was_a_charytale
07-04-2017, 08:50
Това се появи преди около 3 години. Бях уплашена, защото изведнъж се случваше и не знаех какво е. Тогава бях на 14 (сега съм на 17) и ходихме по лекари. Накрая ме диагностираха с паничeско разтройство, но не ми изписаха нищо защото откриха проблем с инсулина (не е диабет) и трябваше него да лекувам. След като го излекувах се подобриха нещата и 9-ти клас беше доста спокойна година. Октомври месец 2016 изведнъж получик паническа атака в час, оттам при сестрата и всичко се започна наново. И сега от около два месеца тази тревожност ме обзела до така степен, че ме е страх да изляза навън. Буквално получавам паник атака, когато отида до магазина за нещо. Естествено, това се забелязва от роднините ми. Казвала съм на майка ми за този проблем, тя 'паник атаки имала', 'от къде го чу това', 'всеки се притеснява за нещо, това не означава, че получава паник атаки', 'глупости, измисляш си', 'нали ти предписаха успокоителни'. От както завърши учебната година преди няколко дена не искам да излизам никъде. И предишния месец излизах само до училище. Сега приказките, които чувам са 'как може да ти харесва да си седиш в стаята по цял ден пред компютъра'. На мен си ми харесва, гледам сериали, пиша си с приятели, които не живеят в София (аз живея там), отделно обичам да пиша и пиша на компютър. Но на мен си ми харесва да си седя в стаята. Обаче според майка ми то това не било нормално. Не съм правила нищо за себе си полезно. Разни такива. А и предпочитам затворена в стаята, пред това да съм навън да не мога да дишам от притеснение и все едно се разхождам в джунгла с диви зверове (защото, когато получа паническа атака навън чувството за мен е такова). Получавала съм такива атаки и пред майка ми, винаги първата й реакция е да ми крещи. Хората ме гледали все едно съм луда, аз не съм била наред, как съм можела да правя такива сцени. Все едно не знам какво толкова е станало. Когато получа такова нещо просто всички движения стават много трудно, дишането също, а понякога имам чувството, че ще припадна (даже ми е причернявало и съм почвала цялата да треперя) започвам да крещя от страх, но това се е случвало само 2 пъти пред 'публика'. Опитвам се да й обясня, но нейния отговор е 'ти нямаш желание просто', 'ти не искаш нищо да правиш'. Ами не искам да излизам да се измъчвам, като не ми харесва няма да го правя. Въпросът ми е как да я накарам да разбере какво наистина се случва, защото тя не иска да ме чуе? За нея аз не съм имала желание за нищо и не съм правила нищо по цял ден. И последното, че съм и тровела живота. И също, вие не сте ли имали моменти, когато не искате да излизате никъде? Не ви ли харесва да си седите в стаята? Защото аз имам съученици, които през лятото три месеца не си излизат от вкъщи.