Животът на всеки един човек е толкова различен,има толкова разнообразни характери...Наистина сме заобиколени от много болка,тъга и разочорование.И виновниците за всичко което ни заобикаля сме си единствено ние - ХОРАТА.Аз не мога да си обясня как е възможно някой да отнеме човешки живот.А да не говорим за случаи,в които някой убива собствения си брат,баща,сестра,майка...
Просто е трудно да се възприеме,но за съжаление е факт и такива ужасии започнаха да се случват все по-често и по-често.Аз...не знам на какво се дължи всичката тази агресия и злоба.И аз мразя,завиждала съм и какво ли още не,но никога не бих си и помислила да нараня някого,пък какво остава за убийство ! Знаете ли,понякога хората вършим глупости в пристъп на ярост и гняв,тогава не мислим за последствията и действаме светкавично и импулсивно.В такъв момент човек в способен да извърши всичко,дори най-лошото.Друг е въпросът,когато планираш да извършиш някакво престъпление и го правиш съвсем съзнателно.
Винаги съм се плашела от болката на останалите.Задавала съм си толкова много въпроси и може би на повечето няма да разбера отговора никога.Но не мога да приема адски много неща.А как да ги променя? Как да живея с тях ? Как да живея с тежестта,която усещам в гърдите си?Иска ми се да изкрещя,за да може да ме чуе целия свят,но дори и да успея едва ли някой ще вземе думите ми на сериозно.
От дълбока древност са се водили жестоки войни.Войни за територии,войни за надмощие,войни за слава,войни за материални блага,войни...войни просто от жаждата за кръв.Някои са оправдани,други - не съвсем,а трети изобщо...Но според мен във една война никога няма победители.Не разбирам как е възможно да си толкова алчен,че заради собствените си болни амбиции и желания да заличиш от лицето на земята хилияди,милиони човешки души.
Ще дам един пример със себе си.
Като бях по-малка( преди 6-7 години ) исках да убия Хитлер.С детския си ум исках да убия този извратен "човек" ,който е пожертвал толкова невинни в името на една абсурдна идея.Мислех си,че ако можех да го убия нямаше да извърша престъпление.Но сега съм на мнение,че дори и заради всичката помия,която е дело на този болен ум,аз нямам право да отнемам живота му.Просто съм човек като всички останали.С това нещо искам да кажа,че рано или късно всеки отговаря за делата си.Вярвам в Бог и знам,че всеки получава онова,което заслужава.
Аз не съм безгрешна.По-нагоре казах,че съм завиждала,била съм лицемерка,постъпвала съм егоистично и съм благодарна,че осъзнавам грешките си,че се опитвам да бъда по-добър човек.С времето се научих да бъда искрена и да казвам всичко което мисля.Може би съм нетактична и прекалено директна,но предпочитам това,пред клюкарстването зад гърба.Имам реална преценка за себе си и от тоба понякога ме боли много,защото не винаги съм доволна от себе си…
И държа да отбележа,че според мен любов има.Тя не е за 2-3 години максимум.И не мисля,че когато има проблеми в една връзка,трябва да търсим нещо по-добро на друго място.По тази логика винаги ще имаме нужда от друг човек до себе си.Е,не съм съгласна.Има любов,има и приятелство,които остават за цял живот.Просто когато ги открием трябва да направим всичко възможно те да не пострадат от ежедневието и всичките удари на живота.Човек по принцип е устроен така,че когато има някакъв тежък проблем се опитва да го избегне и да намери това от което се нуждае на друго място.Да,трудно е да се бориш,трудно е да отстояваш принципи,които сам разбираш най-добре,понякога е трудно да прощаваш,трудно е да преглътнеш нещастията в живота си,трудно е да приемеш неща,които според теб са грешни,но...Това е живота ! И въпреки всичко той е красив ! Имам сили да го кажа.Може би съм най-голяма от всички,които са писали по темата ( на 19 години съм ).Преживяла съм много трудни ,но също толкова щастливи и невероятни моменти,които са ме оформили като личност.Може би трябва да ни се случи всичко,кото ни се случва за да бъдем такива,каквито сме.Не можем да променим света,но МОЖЕМ ДА ПРОМЕНИМ СЕБЕ СИ.Просто трябва да се научим да бъдем истински,да признаваме грешките си и да имаме по-достойни цели в живота си,а не пари,пари,и пак пари...Аз съм права за себе си,има хора,които не мислят като мен.Преди се страхувах да призная чувствата,емоциите и страховете си,но сега знам,че ако не го правя допускам най-голямата грешка в живота си.Когато иамаме проблеми,когато нещо ни тревожи и притеснява,когато не сме доволни от някого...най-добре е да ГОВОРИМ,да обсъдим тревогите си и да решим проблемите,за да не събираме всичката отрицателна енергия в себе си,защото в един момент тя може да стане неконтролируема и да извършим нещо,което ще провали не само нашия,но и живота на всички,които ни заобикалят и обичат...Но най-голямото наказание за нас е съвестта.Когато направим нещо против волята и,тя не ни оставя на спокойствие и може да ни мъчи цял живот !