Когато чуя за нещо такова и винаги се сещам за едно - как пропиляваме живота си. Случвало ли ви се е да седите в стаята си примрели от скука и да обивате времето, да гледате в една точка и да не правите нищо...А колко ценнни минути от живота ви си отиват така. За тези минути някой хора биха дали всичко, което имат...А ние, които сме здрави и красиви ги пропиляваме ей така...Трябва да се радваме на живота във всеки един момент, да живеем и да знаем, че някой ден ще умрем . Защото много често забравяме и това. Мислим си, че ще живеем вечно и когато остареем и смъртта чука на вратата ни със страшна усмивка осъзнаваме колко много сме могли да направим и колко малко сме направили. Умиращите млади са донякъде късметлии, защото никога не изпитват онова чувство на безсилие пред света, онова чувство, което ти говори , че мястото ти не е вече на този свят, когато смъртта те зове, когато тялото се предава, когато вече никой не те обича и когато съвестта те гризе - как си пропилял живота си...Това е старостта...