Когато се замисля отбягванията са изключително забавни. Забавно е да живееш на ръба, никога нямаш възможността да спреш, да се замислиш кое ще е по добре да направиш за да вземеш решението което може би ще реши целият ти живот.
Всичко се случва бързо, всичко е свободно и нито една мисъл не е последна.Живота просто е една огромна решетка от която само смъртта може да ни оттърве. Спазваш ли правилата забрави за свободата. Няма начин.
Винаги е добре да обмислиш това което знаеш, всяко малко нещо може да се превърне в една истина, едно решение. Но едва ли някой от нас може да го разбере това.
Същото е и в любовта. Някои хора я приемат, други я считат като подарък който не си струва да бъде отворен. За мен е просто едно черно петно в душата на човека.
Пристрастена съм към злото и това си има причина: хора опитвайки се да нарисуват една черна и измамна картина отностно живота ти. Хора родени за да те обичат и да се грижат за теб, правейки сцени пред собствените ти очи без да забележат колко много те нараняват. Хора които казват "вярвай в мен" без и те самите да го забележат. Хора които се наричат приятели но всъщност са свързани с теб чрез яд и завист. Още един ден, още една нощ. още една игра и още една битка, още една грешка още един грях. Всичко това е в този самотен свят в който живеем всички, дори и без да сме го забележили.
Може би аз съм мишена за някои, може би самата аз искам да бъда такава. Не съм спокоен човек, не съм тиха. Каквото чувствам го казвам, може би това е грешката ми. Спомням си някои преживяни моменти. Мразя ги. Тези спомени ме карат да се чувствам в затвор в който стените ме притискат. Някои хора ме мразят. Научих се и аз да мразя, научих се да не прощавам.
В някои моменти ми идва да си отива от вкъщи, но неможех. Нямаше къде да отида, нямаше кой да ме прибере. Затова излизах през прозореца на стаята ми и лежах на тревата в двора, плачейки без да има кой да ме прегърне, нито пък да ме чуе. В други се затварях в гардероба ми, завивайки ме с одеяла за да не чувал караниците. Днешно време пак е същото, но пък за сметка на това сега аз плача на воля, но все пак няма кой да ме разбере.
Когато сме млади се чувстваме така че сякаш света се струпва около нас, алкохолизираме се за да забравим мислите си. Изключително яко е като разбереш какво си научил, но никога никой нио не спазва. Баси. Няма значение колко усилено се опитваш да спасиш себе си, ако ти самият не го желаеш. Никой неможе да те чуе когато плачеш, никога няма да разбереш защо. Просто пак повтарям живеем в самотен свят.
Понякога някои хора те разочароват много жестоко дори и ти самия да не го усетиш. Втези дни са мнооого малко хората на които можеш да разчиташ, много хора те преебават, но какво да се прави. Изживяваме моменти които ни съсипват изцяло за момент, изживяваме моменти които ни карат да се замисляме дали живота има смисъл. Изживяваме мменти които ни карат да се разочароваме от самите себе си.
Света е заобиколен от злоба, хората са заобиколени от света...
Понякога човек сяда и се замисля дали омразата съществува ?? завистта ... самочуствието..
Оглеждаш се наоколо, оглеждаш хората с които си всеки ден и наистина разбираш че това съществува... Гледаш как всеки един се опитва да се задържи жив на тази планета, не зависимо на каква цена. Имаш приятели, но понякога се замисляш дали те са истински... Излизаш някъде на кафе, и тези приятели отиват за целуват и гушат и да се притесняват за други. Прегръщат най-омразните хора за теб, с няколко думи като че ли се опитват да те накарат да се почустваш зле, дори и без те самите да забележат. Минават безсънни нощи в размисли, размисли които объркват всичко в главата ти, карат те да мислиш дали има хора на този свят които да те обичат, но да те обичат истински, да се жертват за теб или пък поне да те защитят дори и в най-глупавата ситуация.. Явно има .. но може би аз не съм ги открила..
Някои ти казват че си просто дете, дете което не знае нищо все още за живота, едно просто омразно дете.. Но май всички сме деца, всички правим глупави грешки, всички сме правили неща за които не сме мислили последствията... Тези хора хубаво говорят, но дали наистина и те не са деца ?? Дали и те правят същите грешки ? Мисля че да ... но хайде те са по големи .. кфо им пука..
Други минават просто до масата ти въртейки гъза си, за да докажат че са нещо повече. Но истина ли е това?
Мисля че на отзи свят всички сме умствено и психически равносилни. Всички сме еднакви, всички правим еднакви грешки и всички сме толкова глупави..
Но какво да се прави, това е живота.. една борба за справедливост която никога не знаеш кога ще победиш.. Гадно е .. но всичко е въпрос на време.
Какво ли съм аз?? Труден въпрос, животно с образ на човек, дявол с образ на залез, ангел с образ на лъч, на светлина?? Какво?? И аз самата немога да си отговоря. Човек с чувства или ледена машина която не признава обичта, страстта, омразата, любовтна. Какво съм била, какво съм сега, какво ще бъда? Никой неможе да ми отговори на тези въпрос. Това да си човек е нещо съвършенно, което неможе да се опише с няколко думи. Даваш, взимаш, изпитваш.. Странно нали? Но каквото и да съм зная само няколко неща за ,ем, че съм същество което страда, мечтае, желае, обича, постига. Същество с суша и сърце, с нежност и грубост, с мъка и радост, със страст, с копнеж и наслада. Обичам, прощавам, не забравям но отмъщавам. Колкото и странно за звучи това съм аз. Нещо което мърда, диша, спи и яде, чувства. Нещо което съществува било за добро или зло, нещо без което на някои хора нямаше да им е същото ако го нямаше.
Не вярвах в любовта...
Не и в тази,която изпитвах някога към теб.
Не и в тази,която събира хората до края на дните им,
и в безлунните нощи,и в неслънчевите дни,в болката и в радостта
в полета и в падението.
Не и в тази,която те кара да желаеш цял живот да държиш
ръцете на един човек,да заспиваш до него всяка нощ.Да го
търсиш в цялото си отредено време на земята и дори да го
намериш,той да не те обича по същия начин.
Тази любов ,която те зарежда с желанието да го слушаш
безкрайни часове,да вярваш в него и да знаеш,че и двата ви
живота взети заедно няма да ви стигнат.
Да жадуваш вечно прегръдките му и нищо земно да не ви
разделя.
Онази любов,която те кара да плачеш,когато го изпращаш с
дъжда,която ви закриля докато танцувате върху лунната
светлина.Онази любов,за която не трябват думи,а само
вдъхновениe.
И когато е така-светът е само за двама.Тя е света...
Любовта,за която се хвърляш в огъня,за която си готов на
всичко.
Тази любов не е за хората-тя е изцяло магия...
Не зная дали ти или аз ще я срещнем някога.Ти вярваш в
нея.Аз-не.
А обичал ли си някога така?Така,че нищо да не може да
спре полетът,към този,когото обичаш?Обичал ли си с тази
любов?Кълнял ли си се с всички думи и във всичко?Крещял ли
си от болка?Умирал ли си с мълчанието?Молил ли си се на
колене да те пощадят-теб и тази любов?
Отговор в тема
Правила за публикуване
2001 - 2026 Всички права запазени.
Реклама |
Портфолио |
Контакти |
Условия за ползване |
Поверителност |
Карта на сайта
Отговори с цитат