Ето още нещо хубаво което искам да споделя с вас, една приятелка го е писала и ми го прати надявам се че няма нищо против да го видите и вие:


Тhanks to Adi ------>



Ето ме и мен,както винаги стоях в тъмната стая и се наслаждавах на тишината.Наблюдавах
сенките потънала някъде там,дълбоко в мислите си,опитвайки се да реша поредният проблем.
Този път проблемът беше по-различен,по-близък до сърцето ми-чувствах се самотна и още
повече,чувствах,че не мога да променя това.
Приятелите ми ми бяха обърнали гръб,нямаше към кого да се обърна и се чувствах предадена,
използвана и захвърлена като носна кърпичка.Всеки гледаше да направи,това което е по-добре
за него.Никой не обръщаше внимание на другия и не се съобразяваше с това,че би могъл да го
нарани.Опитвах се,опитвах се да намеря причината,търсех вината във себе си,все някой
трябваше да е виновен.За жалост,колкото и да се опитвах не успявах да я намеря.
В тези размисли дори и не усетих как се изниза времето.Огледах се наоколо,първите сутрешни
лъчи се гонеха по пода на стаята ми.Слънцето вече изгряваше и като че ли се опитваше да убие
мъката,която ме беше налегнала,като че ли със своята усмивка,се опитваше да ми вдъхне
надежда за да мога да продължа напред.В действителност това ми помогна,даде ми надеждата,че
има някой,който е готов на вичко за мен.Някой който живее,защото живея и аз.Моето задължение
беше само да го открия,затова без да губя повече време да се самосъжелявам,просто се усмихнах,
наметнах се и излязох.
Вървях по улицата и гледах как хората се обръщат след мен,гледаха ме със съжеление като че
ли бе дошъл краят на света за мен.Тези хора,на който бях вярвала,сега бяха толкова чужди.
Градът вече не беше такъв,какъвто го познавах,беше чужд,макар да бях израстнала тук аз не се
чувствах част от него.Вървях без посока,лутах се и търсех път,незнаех накъде да тръгна,но ме
водеше едничката мисъл,че някъде там някой ме чака и аз трябва да го открия.Може би днес,може
би утре,рано или късно това щеше да стане,най-накрая щастието щеше да се усмихне и на мен.
Това до известна степен ме успокояваше.Не ми беше трудно да завържа приятелство,но цялото
това разочарование ме спираше да го направя,точно сега предпочитах да бъда сама.За пръв път
аз разбрах,колко е суров жовота,усъзнах че жовота е просто една игра и ако искам да бъда
щастлива трябва да се науча да я играя.Знаех,че няма да ми е никак лесно,но аз не съм от тези
който се отказват веднага щом насреща им излезе препятствие.Аз щях да се боря,да се боря с
цената на всичко,за да бъда щастлива.
Както всеки ден,аз се запътих към най-близкото кафе,влязох и седнах на бара,поръчах си,
запалих цигара и отново потънах в размисли.Беше ме яд на самата мен,питах се как е възможно
да съм толкова наивна,да вярвам на всички,да давам всичко от себе си за да бъдат те добре.
В този миг аз се зарекох,че ще се променя,ще зачитам,уважавам и обичам само тези който ми
отвръщат със същото.Това може би беше една крачка към така мечтаното от мене щастие,но кой
ли не мечтае да бъде щастлив.Започнах да се питам как ли им е на останалите,дали и те не са
поставени под същото изпитание.Ясно е,всички си имат проблеми,но дали осъзнават какъв е света
който ги заобикаля?Осъзнават ли грешките си?Имат ли нужната сила да ги признаят и нужната воля
за да ги поправят?Е аз я имах,но незнаех със какво бях згрешила,може би с това,че бях прекалено
доверчива и всеотдайна.Но как може да имаш сърце да нараниш такъв човек?Аз ли бях кривата,те
ли не ме разбираха?Рано или късно щях да намеря отговорите на тези въпроси,но моментът още не
беше дошъл.Имам още доста да уча от живота за да успея,да си отговоря.
В този момент погледнах часовника,вече беше обяд.С часове бях стояла взирайки се в нищото и
опитвайки се да намеря отговор на толкова много въпроси.Викнах келнара,платих му и се запътих
към едничкото нещо което ми вдъхваше сигурност в този момент-моят дом.Вървейки към вкъщи,реших
че не е необходимо да мисля повече за това и трябва да се разтоваря.Спрях до бутката за вестници
и си взех четиво.В такъв момент обичах да се разтоварвам научавайки за проблемите на другите,
за света отвъд този във който се затварях всеки път когато бях разочарована.Добре разбирах,че
няма смисъл да се депресирам,това с нищо нямаше да ми помогне,напротив щеше да отежни положението.
Почетох малко и уморена се запътих към банята,един студен душ щеше да ми подейства доста
отпускащо.Излязох от банята,легнах и не усетих как за миг съм се унесла.Толкова бях уморена,че
едва на другата сутрин,когато будилникът ми иззвъня,се стреснах.Отново беше утро.Станах и без да
губя време се изтупах и излязох навън.Сънят ми се беше отразил много добре,бях изпълнена с енергия
и желание да търся това,от което се нуждая.