Забелязох, че повечето от вас сте на принципа “Бъди себе си, не се променяй”. Та нямаше ко’ да правя в този късен час пък и не бях пускал тема отдавна. И си викам хайде да помислим, кое не му е хубавото на това да не се променяш. Ами, ако не се харесваме такива каквито сме ? Ами, ако не ни харесват такива каквито сме ? Ами, ако гоним някаква цел за която са нужни качества нетипични за нас ? Да живеем в постоянно самосъжаление в името на “оригиналноста”, ли ? Най-типичен пример: Харесвате някой, но той не ви харесва такъв какъвто сте. Е, няма ли да се промените за да се му харесате ? Не ? Той/тя ще харесва вашето друго “аз” и ще трябва да играете роля във филм постоянно. Ваща любов ще е изкуствена. След време няма да е “другото аз”, а самото ви “аз”. Ще сте свикнали и вече няма да е “нещо нетипично”. Не виждам защо сте против растежа, израстването даже наречи го еволюцията. Ако пешерните хора не се бяха променили и надскочили себе си, още щяхме да търкаме съчки и да ядем сурово месо на бос крак. Искам да кажа, че за да оцелееш трябва да се приобщаваш бързо в средата. Въобще “да бъдеш себе си” е много гъвкаво понятие. Много се съмнявам някой от вас изобщо да знае що за човек е той самия. Не сте ли попадали в ситуация в която стоиш и си викаш “мамка му защо го направих, аз не съм такъв човек”. А какъв сте, знаете ли ? За Петко може да сте приятел, за Иван лъжец, за Борко двуличен, за Киро лицемер. Е, какъв сте всъщност? Всяка гледа е точка е права сама за себе си. Как да бъдеш себе си като ти самия не знаеш кой си ?