Не знам дали тук е мястото на темата,но все пак ще я напиша.Не разбирам защо винаги когато загубим ценен за нас човек,усещаме колко сме го обичали ,че без него животът ни няма смисъл.В 4 клас най-добрият ми приятел,който присъства във всичките ми детски спомени ,замина за Америка.Плаках с дни и нощи и се мъчих да го забравя, да го заменя с друг.Не му пишех писма и така нещата м/у нас охладняха.Примирих се с тази загуба. По-късно ,в 6 клас,единственият човек, който ме разбира и който ми беше като по-голям брат почина. Ето с тази болка нямаше как да свикна.Всяка мисъл за него ме караше да страдам,нямах сила повече да плача.Пропуших,смених стила на музика от поп-фолк на heavy метъл.Така за момент намирах успокоение за душата си.Но болката не се махаше, не стана и по-малка.Противно на очакванията ми сърцето ми се разби на хиляди парчета.
Най-големият удар в/у себе си получих миналата година на 23.06.Най-ужасният ден в живота ми.Жената,която ми беше втора майка,която ме научи да имам вяра в себе си , да седя на собствените си крака, ме остави.И тя си отиде завинаги от света на живите.Нямаше как да преживея това.Буквално ми дойде много..фсички хора,които обичах ме напускаха.
И сега , когато мислех,че Господ се е сминил над мен и решил да бъда щастлива и аз,всичко отново се прецака.Този път не мога да устоя на болката.Не мога да свикна с мисълта,че човекът,научил ме да обичам,не ме иска.Раздялата с него тотално ме унищожи.Нямам сила за живот,сила с която да продължа напред.Не мога да си представя близкото бъдеще без него и неговата любов. Не знам дали на някого се е случвало подобно нещо ,но аз не разбирам защо,когато тези хора бяха до мен не им показах че ги обичам?Нима загубата е критерий за обичта? ..
Знам че времето лекува, но и нито една болка не се забравя,с нея просто се свиква,тя става част от теб
Ако може някой да ме разбере,нека отговори,но моля не публикувайте мнения, с които да ми се подигравате .