Да. Поне така мисля. И не ме държа просто 2-3 дена. Повече от 1 година. Едва се отърсих от разни идеи... Но последствията останаха и ще си ги нося до края на живота си. Наистина, беше гадно - струпаха ми се в един определен момент от живота ми много, адски много неприятности - и в личен, и в служебен, и в училищен план. И преди това ми се беше натрупвало с години. И просто в един момент всичко излезе. По цял ден ходех и само мълчах, нямах желание да излизам, нямах желание да се обличам добре, нямах желание да говоря даже по телефона, с когото и да било. И всяка вечер плачех с часове. Така си прекарах по-голямата част от пребиваването ми в гимназията. Единствения повод, по който се обаждах на съученици и приятели, беше учението. Сега съжалявам, че съм ги отрязала по толкоз гаден начин и гледам да наваксам пропуските, но е адски трудно. Тогава си мислех, че на тях не им пука, ама сега осъзнавам, че просто не е могло да им пука, понеже не са знаели как се чувствам. А и аз не съм искала те да разберат. Не знам, дали това е депресия, но определено беше най-гадното, което ми се е случвало. По-гадни са само последствията. А повярвайте, наистина те ме убиват.