Отговор в тема
Много добре се справяш до тук продалжавай....
In dreams there are no rules...
Trogva6to naistina.
Mislq 4e moje da pomogne na xorata koito si mislqt 4e sa sami v sveta,no vsy6tnost ne e taka.
Dobro e.
К'во да направиш- пубертети.Гледа ме като Симеон 3-ти!
kakvo stana nqma li prodaljenie?
dobro e,ineteresno mi e,no naistina 6te e po-dobre ako si opravi6 pravopisnite gre6ki-za dumata "sgrada"stava duma,pi6e6 q sas "Z",a trqbva da e sas "S"
Ако ме прогониш, ще изгасна.
Ала доближиш ли се, ще се стопя.
Да те имам е така опасно!
(Да те нямам значи да умра.)
Оу, аз правя страшно много, ама много правописни грешки. Не ми е за първи път да ми го казват. А, ако ме видиш и как пиша...На мен ми липсва така да се каже култура и затова. Ще се постарая утре да довърша следващата глава. Имам малък сюжетен проблем.
Don't hate me, I'm just blind.
коооой беше убит..леле няа спя докат не го прочета следващата част...ау мноо яко
Nikoga ne sym 4ela ne6to po-interesno,a az po princip 4eta mnogo knigi...
4akam prodyljenieto...
Снегът вали,пътеките затрупва и кърши клони с ледени ръце,но една пътека няма да затрупа-от МОЕТО до ТВОЕТО СЪРЦЕ...
Mn mi xaresva,ama stra6no mn...ne ni druj v naprejenie de...
Rodix se bez da iskam,
6te umra bez da iskam,
no 6te jiveq kakto si iskam!!!
da,mnogo e hubavo
i mislq,4e ne samo v tozi forum trqbva da go pokaje6
.....have a problem,have a point-take it easy,have a joint.......
ми в момента влизам само в този форум най-често. Пък и според мен не е кой знае какво. Първо да го завърша и тогава ще мисля какво ще го правя :Р
Don't hate me, I'm just blind.
Gasolina--- better next time
sled men i potop ^ ^
Malleiii...4oveko ti si genii!!!
p.p.Ti na kolko si godini 4e go misli6 tui??
are de zavurshi go
Mnogo mi haresva vtorata 4ast-ne 4e purvata e lo6a,no vav vtorata ima ne6to plenitelno.Kakto ve4e kazaha iskame produljenie
Tova e naistina jestoko!
♥ Усмихвай се - това кара хората да се чудят какво мислиш ♥
Интересно е!
Има някои неща, които не са изпипани, но предполагам, че като завършиш разказа ще им обърнеш внимание и ще ги дооправиш!
С леко закъснение... нова година - нов късмет... просто ми трябвапе малко мотивация, а досега я нямах.
Белите Ангели
~Глава 4~
"...тази сутрин бе намерен обезобразен труп. След медицинската експертиза е установено, че принадлежи на нарко боса Ники Бомбата. На местопрестъплението е открито куфарче, в което се съдържа информация известна под името "Белият списък". Полицията проверява за достовеността на...."
Загасих телевизора. Потресена съм от гледката и от самото престъпление, но в същият момент изпитвам някакво странно чувство.
-Радост?!
Познавам мнгоо хора, които са станали зависими точно заради личностите в "бялото тефтерче". Поне да беше нещо леко, а те направо на пудра захар ги зарибяват.
Оставям дистанционното на масата. Отмествам ръка и виждам някаква бележка . Това е картичка. Отварям я.
"-Здравей, искаш ли да отидем днес вечерта в едно ново заведения в Центъра? Всичко казват, че е върхът! .. Ради"
Това е една моя съседка с което може да се каже, че сме приятелки. Когато е разстроена аз винаги и помагам. Е май с това се изчерпват взаимоотношенията ни, но и това ми стига. Тя е от типа хора, които живеят за купона. Но и те са хора, когато има някакъв проблем напълно се променят, стават "нормални".
-Ако изобщо има понятие като "нормално"...
Оставям картичката на масата. виждам, че отзад пише още нещо.
"-А и за малко да забравя. На плота в кухнята има един колет за теб. Ще те чакам 19:30 пред клуба."
Отивам в кухнята и намирам една кутия. Отварям я и изваждам едни прелестни официялни обувки. Бели, украсени със стъкълца, наподобяващи диаманти, високи токчета, със презрамки.
-Не обичам токчета. е сигурно са объркали адреса.
И точно в този момент изпада една бележка.
-"Сложи ги днес!"
-Защо и аз да не се почувствам красива?
С нетърпение пробвам как ми седят блещукащите сандали. За момент заставам пред огледалото с надеждата да чуя одобрение от някой. Ала се чува само лекото течение, идващо от незатворената входна врата. Отивам към щкафа с дрехите ми. Разровям всичко, но така и не намирам подходящи дрехи към тези хубави обувки.
-Какво да обляка появолите? Никога не ми е пукало как съм облечена и точно когато ми трябва, няма да имам с какво. Оф, то е ясно че ще облека джинсите, но за горнище?
Просвам се на леглото в отчаяние. Обръщам глава настрини и виждам бялата риза, която ми подари Винсент... след малко отивам пред огледалото... усмихвам се срамежливо. Поглеждам часовника - 19:25
-Ще закъснея, е нищо ново за мен де.
Взимам връзката ключове и тръшвам вратата... седя на улицата и спирам една жълта кола. Показвам картичката на шофьора. Той я погленда, поглежда и мен, кимва и ми отваря предната врата.
-Предпочитам да седя отзад.
-Няма проблеми.
И веднага се отвори задната врата.
-А може ли само да побързаме, защото закъснявам.
-Няма проблеми. Само кажете, ако карам прекалено бързо.
Таксито потегли. Гледах само как блоковете се отдалечават. Тези така скучни панелки. Нямам и представа къде се намира това заведение, дано шофьора да ме е разбрал. Сфетофар след сфетофар, но не спряхме на нито един...
-Странно, сигурно сме хванали някаква зелена вълна.
Автомобилът спира. Аз слизам и бъркам в джоба, за да платя на таксиметровият, но преди да се усетя таксито потегля.... Отркива се се гледката към неонов надпис "Белите Ангели".
-Сигурно това е клубът..., но къде е Ради?
Вадя си GSM-а и поглеждам колко е часът.
-Имам SMS...
"Az sum w zawedenieto, 6te te 4akam wutre, Radi"
Отправям се към входа - една доста внушителна матово стъклена порта. Облягам се на сребристата дръжка, с очакването вратата да тежи цял тон, но тя се отваря все едно бутам перце. Влизам в нещо като коридор, чийто стени са облепени в бял пух. В дъното на коридора се вижда стъпала, които водят към горният етаж. Вратата се затваря. Плахо се качвам по бяло осветените стълби. След някъде трийсетина стигам до площадка, в края на която има една наполовина черна, другата половина бяла, врата. От черната страна седи сравнително едър чернокож мъж, облечен в снежно бял костюм, а в другата дясна страна - също толкова масивен, но бял мъж, облечен в черен костюм. Отстъпвам крачка назад, но изведнъж заплашителните мъже ми се усмихват мило.
-О, вие ли сте? Моля заповядайте!
Отварят вратата. Аз плахо влизам вътре. С момента на влизането си се усеща нежното кънтене на приятна музика. Вратите зад мен се затвориха, сякаш херметически. А осветените в бяло стъпала засияха в кърваво червено, масивната входната порта също. Със всяка следваща крачка се избистря все повече от интерйора на клубът. Представлва една огромна стая тип купол. Подът е мраморен, на черно-бели ромбове. Намирам се в центъра на стаята. Изведнъж осъзнавам, че около мен е пълно с хора. Мъже, жени... сравнително млади. Можеби студенти. Някои са облеени официялно, други не толкова, а трети типично за стила музика, който слушат. Около купола има и нещо като тераса, на която има маси. От едната маса ми маха Ради.
-Хайде, качи се при нас. Вземи асансьора в дъното.
Сочи към бармана. Отивам при него. Той веднага ме забелязва и натиска някакъв бутон под плота. Стената сякаш се разцепва. Открива се гледката на една огледална стая. Бармана прави жест, да заповядам. Влизам. Стената пак се затваря. Потеглям нагоре.
-Доста шантав асаньор...
Излизам. Виждам масата, където седи Ради. Както винаги е с поне двама.
-Дали единяит е за мен? Как ли се осмелих да го кажа? Явно не ме чуха.
Като се преближавам към масата разпознавам единяит мъж.
-Винсент?!
-Здравей. Не очакваше ли да ме видиш?
-Честно да ти кажа - ни най-малко. Но се радвам, че се срещаме отново.
-Вие се занете с Винсент?
Вижда се доста голяма завист в лицето на Ради. /авт бел: понякога ще пиша, кой казва нещо, защото става много объркано/
-Може така да се каже. Обстоятелствата ни накараха да се запозанем. /Винсент/
-А как стана това?
Винсент не махаше дружелюбната усмивка от лицето си.
-Дълга история, която не е много приятна за слушане...
-Е ако не беше ти, можеби нямаше да съм тук.
-Не съвсем.
Разговора ни поглъща. Минава полунощ. Оглеждам се.
-Къде е Ради?
-Тя си тръгна с нейният приятел отдавна.
-Как не съм забелязала? Оф, много е късно вече. Ще трябва да повикам такси.
-Не е наложително. Клубът е отворен денонощно, но ако желаеш лично ще те изпратя до вас.
-Късно е вече, предпочитам да се прибирам.
-Няма проблеми. Само може ли да ме изчакаш. Имам малко работа да свърша. Кари ще те отведе до колата.
Винсент се оттегли. Не след дълго идва една сервитьорка облечена в прекалено предизвикателно облекло.
-Аз съм Кари. Винсент ми каза, да те отведа към колата му. Моля послевай ме.
-А сметката?
-Каква сметка?
Ставам и си взимам нещата. Следвам Кари, която ходи пред мен. А аз не мога да си отлепя погледа от задните и части.
-Как го правиш?
-Кое?
-Как си клатиш гъза толкова впленяващо?! Щом на мен ми направи впечатление, сигурно мъжете като те видят им текат лигите.
-Никой не се ражда научен. Някои трябва да жертват много, за това което имат сега.
Кари погали лявото си рамо, на което имаше татуировка на черно-бяло перо. Не след дълго, се озоваваме пред лъскавата кола, с която Винсент замина пред блока ми. Вратата се отвори.
-Изчакай го вътре, да не настинеш на студа.
-Но ти си по къса поличка, не ти ли е на теб студено?
-Не го усещам, спокойно. Винсент ще дойде скоро, аз трябва да се връщам на работа.
-Благодаря.
Колата изглеждаше страхотно от вънка, а от вътре е още по-неповторима. Седалките са толков аудобни и меки.
-Извинвай, че се забавих, но един клиент създаваше проблеми. Франк, потегляме.
Винсент влезна в колата. Затвори яростно вратата. Сложи едно бяло куфарче в скута си и въздъхна тежко.
-Нещо има ли?
-Не, не. Нека те одведем удома.
Пътуването ме унася. Заспивам....
...събуждам се в апартамента си. Първата ми мисъл, е че Винсент ме е занесал до нас, но после чувам познат глас от телевизора:
-"...тази сутрин бе намерен обезобразен труп. След медицинската експертиза е установено, че принадлежи на нарко боса Ники..."
-Какво повяолите?
-"..открито куфарче...."
Веднага си спомням за куфарчето на Винсент.
-"..името "Белият списък"..."
Веднага става. Обличам се. Излизам навънка. Взикам си такси и му казвам някакъв адрес...такстито спира.
-Е, млада девойке, пристигнахме. 4 и 50 моля.
Бъркам в дънките и плащам на шофьора. Той от своя страна отпрашва, все едно бяга от мен. Поглеждам към мястото където бях вчера - празно е... сега е просто пуст паркинг. Отивам в центъра и поглеждам нагоре. Затварям очи и виждам купола, в който се намирах. Поглеждам надолу и виждам едно кибритче. Отварям го, липсват точно 3 клечки.
-Та, това е кибритчето, което Винсент ми каза да пазя. "Белите Ангели"... Странно. Сигурно съм сънувала всичко. Нямам пари за такси, такаче ще се прибера пеш.
След дълго лутане се намирам пак у нас. Оставям връзката ключове на масата и се отправям към кухнята да си сипя вода... докато пия, изпускам чашата и тя се щупва на пода.
-Не може да бъде.
На масата седи отвореният колет, в който бяха неповторимите обувки...
Don't hate me, I'm just blind.
Prosto sa neveroqtni vsi4kite 4asti na razkara...Nqmam dumi.. Samo znam,4e iskam o6te..
Сигурно са яки ама не ми се чете..Първоначално написано от Tyler D.
Ами мерси за коментарите, какво друго да кажа? Надявам се, като прочетете по-долното да разберете, защо всъщност няма много общо... всичко с времето си
Белите Ангели
~~Глава 2: „Мъжът в черно”~~
Чувам нежен глас:
-Добре ли си? Чуваш ли ме?
Опитвам се да си отворя очите. Виждам само един размазан образ. Бял. Все едно е направен от светлина. Нямам сила, пак се унасям....
...
....
Тъмнина. Тишина...
Отварям очи. Нaмирам се в бяла стая на някакво легло. Поглеждам напред – прозорец. Времето навън е приятно, топло. Няма и следа от облаци. Опитвам се да си среша косата с пръсти.
-Но какво е това?
Нещо ми пречи. Нещо държи ръката ми. Обръщам се надясно и виждам едно момче. Сравнително младо, близо 17 годишен, не че аз съм по-възрастна де. Светло-кестенява коса. Миловидно лице. Очите не мога да ги видя, защото е заспал. Много странно- имам чувството, че го познавам от някъде. Но от къде?
Една жена, облечена изцяло в бяло влезна в стаята. Прошепна:
-Охо, вече се събудихме. Как спа?
-Добре, благодаря.
-Много се радвам.
- Извинете, как се озовах тук?
-Този младеж те доведе. И добре, че го направи. Ти беше в безсъзнание.
-А какво ми е било?
-Надявах се да ми кажеш. За сега си почини, после когато се възтановиш напълно ше говорим. Не се притеснявай за нищо.
Аз се усмихнах дружелюбно. Сестрата излезе тихо, за да не събуди момчето. Протегнах ръка към него и вплех пръсти в косите му. Той леко мръдна главата си. Отвори очи, погледна ме и каза:
-Здравей. Добре ли си?
-Да, добре съм. Благодаря ти. Но всъщност, как съм се озовала тук?
-Когато се прибирах към апартамента си се спънах в теб. Ти не ми отговаряше и се притесних, извиках линейка. Те се погрижиха за теб. Аз само останах, за да се уверя че наистина всичко е наред, както казваха докторите.
-Няма за какво да се притесняваш. Чувствам се отлично.
-Радвам се. Е, след, като получих отговор, ще трябва да тръгвам.
-Не, защо ще тръгваш?
-Приятелите ми ще се притеснят за мен.
-Приятели? Какво е това?
-Хе, това е човек, който го е грижа за теб.
-Значи ти си ми приятел?
Момчето само се усмихна. Изправи се, взе някаква пръчка и се запъти към вратата. Аз прошепнах:
-Имаш прекрасни очи.
-Щом казваш.
Излезна. Чувах как удря пръчката по стените на поликлиниката. Звукът постепенно намаля и се възцари тишина.
-Ей, не те питах как се казваш?
Не получих отговор. Вече си е тръгнал. Въпреки това се радвам. Заспивам с усмивка.
Отварям очи. Поглеждам часовника – 19:30. Пак имах прекрасен сън. Това е вторият ми за тази седмица.
-Ех, кое ли беше онова момче с прекрасните очи?
Ставам от леглото. Виждам, че дрехите ми лежат на стола до мен. Почвам да се преобличам. Слагам си дънките и потника. Взимам си ризата.
-Странно, скъсала се.
Какво ти скъсване, целият й гръб е разкъсан. Но няма значение, все пак не мога само по потник да се разхождам . То пък все едно някой ще ме гледа. Взех си дранкулките- ключовете и верижката за врата.
Вървя по коридора- стените бели. Спомням си как кънтеше звукът на пръчката, която се удряше в тях. Отидох на рецепцията.
-Добър ден, идвам да се отпиша.
- Кажете си името, моля.
-Хубав въпрос.
-Как така? Не знаете ли как се казвате?
-Ами съжалявам, не помня.
-Момент само.
Жената взима слушалката в ръка и набира някакъв номер.
-Можете да седнете ето там.
Посочва с пръст една пейка.
-Добре, благодаря ви.
Последва усмивка от моя и от нейна страна.
Сядам на пейката, усещам нещо познато. Много интересно, все едно съм била тук и преди. Чувството е много познато, не си спомням от къде, но ми става приятно. А всъщност как се казвам?
-Хм...къде живея?
-Извинете, казахте ли нещо? - попита жената отсреща с любопитна нотка в гласа.
-Не, просто си говоря на глас.
Добре, като не знам къде живея, не знам как се казвам, на къде съм тръгнала? Каквото и да ми се е случило, вече се чувствам чудесно.
Минават няколко минути. Виждам, как онази сестра идва към мен:
-Охо, на къде сме тръгнали? Още не си се възстановила напълно.
-От какво?
-Докторите казват, че имаш временна амнезия.
-Амнезия? Какво е това?
-Ами точно това – да не си спомняш разни неща. Например, знаеш ли как се казваш?
-Не.
-Знаеш ли къде живееш?
-Не.
-По-добре ще е за теб да останеш тук, поне докато не си спомниш тези неща.
-Добре, благодаря.
-Ти си много възпитано момиче. Родителите ти сигурно са много горди с теб.
-Не знам. Живея сама откакто се помня. Още когато бях на 4 години, родителите ми се разделиха. Аз останах при майка си, но след няколко месеца тя ме прати в някакъв дом.
-Съжалявам.
-Няма за какво.
-Ето тук е твоята стая. Тук ще си почиваш докато не се оправиш или докато някой не те вземе. Ако нещо ти трябва, просто ме извикай и аз ще дойда колкото се може по-бързо.
-Добре. И пак благодаря.
-Няма за какво, това е най-малкото което мога да направя за теб. А, да. За малко да забравя. Заповядай.
Подава ми някаква бяла кутия.
-Момчето, което те доведе, я остави когато си тръгваше и ми каза да ти я дам. Хайде, сега ще те оставя да си починеш.
Сестрата загаси лампата и затвори вратата. Нощната лампа свети. Оставям кутията на рафчето и лягам на леглото. Поглеждам през прозореца- отново се виждат звезди. От къде знам, че и преди е имало звезди? Поглеждам часовник – 20:37.
Приисква ми се да отворя кутията.Взимам я в скута си.Вътре виждам някаква бяла дреха. Вдигам я – това е риза. От нея изпадна нещо.
-Хм... какво е това?
Виждам едно кибритче. Отварям го, липсват точно 3 клечки. Върховете на другите клечки са покрити с бял барут. Цялото кибритче е бяло. Няма нищо друго написано освен един кърваво червен ръкописен надпис: „Белите Ангели”.
-Какво ли означава?
Ставам от леглото и си махам разкъсаната черна риза. Слагам бялата. Стои ми идеално.
-Хубава е.
Отивам към прозореца и го отварям. Надвесвам се над него, за да си поема глътка чист въздух. Изведнъж в главата ми се изникват някакви спомени:
Аз стоя на балкон, качила съм се на парапета. Разперила съм ръце настрани и политам надолу. Всеки момент ще падна на тротоара. Няколко метра преди да стане това виждам в главата си образ на някакво момче. Не се вижда лицето, само очите. Познато... Изведнъж чувам размах на криле. Забавям се. Сантиметри ме деляха от земята. Лежа в безсъзнание. Чувам как някой ми говори нежно: „Добре ли си? Чуваш ли ме?”.
Споменът изчезна, пак виждам небето и прекрасните звезди. Поглеждам към северната звезда, която свети най-ярко от всички, но не тя ми прави впечатление. Поглеждам малко наляво и виждам една малка звездичка, която едва блещука.
-Колко е красива.
...
Отварям очи, виждам как сестрата оправя леглото до мен.
-Добро утро –казвам със сънлив глас.
-Добро утро. Как спа?
-Ами, много добре. Благодаря.
-Радвам се. Един младеж те търсеше вчера и аз го пуснах да влезе при теб. Каза ми, че си заспала на прозореца и те пренесал в леглото ти.
-Наистина ли? И как се казваше това момче?
-Той ми каза едно име, но не си го спомням в момента. Много красиво име беше...
-Винсент?
-Да, така се казваше. Явно го познаваш.
-Ами, не. Просто това име ми изникна, когато казахте красиво име.
-А да, също така ме помоли да те попитам, дали ти е харесала ризата?
-Значи е била от него. Да много ми хареса. А да знаете дали пак ще дойде?
-Съжалявам, не ми каза.
-Жалко.
-Не се притеснявай за това.Отивам да ти донеса закуската и се връщам.
Аз само се усмихнах доволно,понеже не бях слагала нищо в уста от 3 дена. Сестрата излезна. Останах сама. Тишината е много хубаво нещо. Трябва да я има навсякъде.
След няма и минута вратата се отваря. Аз очаквам да видя една обилна закуска, но какво е това? Един мъж, облечен в черна риза с дълги ракави, черен панталон, черни слънчеви очила.
-Кой сте вие?
-Приятел...
Искам да бъде точно както едно време, не всеки които ме срещне да гледа да вземе, да смуче, да бяга това ли е играта.. добре тогава ти решаваш блъскаи си главата.. !
Интересни са само дето от време на време се обърквам кое е сън и кое реалност...
това е целта :РИнтересни са само дето от време на време се обърквам кое е сън и кое реалност...
Don't hate me, I'm just blind.
Поздравления тогаватова е целта :РИнтересни са само дето от време на време се обърквам кое е сън и кое реалност...
е има време де, след няколко седмици, дано да го завърша, че да ви се разясни... аз го имам замислено, но не мога да го интерпретирам. Все пак съм прото момче и нямам много култура, просто имам по абстрактно мислене от другите.
Don't hate me, I'm just blind.
aide davai natatuk de
Правила за публикуване
2001 - 2025 Всички права запазени.
Реклама |
Портфолио |
Контакти |
Условия за ползване |
Поверителност |
Карта на сайта
2001 - 2025 All rights reserved.
Contact us |
Advertising |
Portfolio |
Лични данни |
Отговори с цитат
