Напоследък видях доста подобни теми и затова реших да пусна една отдавна почната творба... още не е завършена, но ще има продължения след ден-два... надявам се да ви е приятно докато четете!


Белите Ангели


~~Глава 1: "Третата в ляво"~~

GSM-а звъни с нежната мелодия на The Verve – Bitter Sweet Symphony, но не й се радвам много, както обикновено правя. Туко що ме събуди от най-прекрасния ми сън. Взимам GSM-а и натискам малкото зелено копче.

-Да?

-Търся Димитър.

-Съжалявам, имате грешка.

Човекът отсреща затвори без да каже нищо.

-Уфф, защо трябваше да ме събуждат от прекрасния ми сън?! Ех, да, мечтите си оставят мечти.

Поглеждам часовника.

-Какво?! 13:00 ?!?! Ще закъснея за лекция!

Ставам от леглото и го оставям така разбъркано и неподредено както никога досега. Отварям шкафчето до мен, ровя из дрехите. Изваждам един черен потник и една черна риза. Набързо ги обличам. Сега дилемата:

-Къде са ми дънките? И изобщо да ги търся ли?

В 13:22 излизам от малкия апартамент, както аз го наричам (всъщност представлява една голяма стая и една малка баня, но за мен си е достатъчно уютно). Слизам по стълбите, като се опитвам да прескачам по някое друго стъпало.

-Ух, не се пребих. Жалко.

Излизам от блока.

-Какво е това?

Фокусирам номера на автобуса

-Неееее!

Девятката тръгна от спирката.

-Не, ако го изпусна, направо да забравя за лекциите днес!

Въпреки, че не бях със спортни обувки, започнах да тичам.

-Няма как, ще трябва да го стигна!

Чувствам някаква умора, автобуса се отдалечаваше все повече и повече от мен.

-Нямам шанс!

Спирам да бягам и се отправям бавно и изморено към тротоара.

-По дяволите, изпуснах любимите си лекции. Пък и учителят ме кефи много. Да, другите казват, че е леко смахнат, добре де - направо луд, но така са всички „хакери”, както обичам да наричам програмистите.

Поглеждам часовника- 13:40.

-Добре поне, че сме следобяд и в парка няма никой, от когото да се страхувам. Ох, доста път изминах докато тичах след автобуса.

Влизам в парка с нагласата да поразмишлявам малко. И без това нямаше какво друго да правя.

-Ех, да бях с колелото...

Минавам покрай любимата си пейка. Сядам на моето си място и се разкрачвам да видя дали името ми още е там.

-Преди година открих тази пейка. Не е с нищо по-особена от другите. Единствената разлика е, че на тази стои моето име. Колко часове пракарвам на тази пейка... Странно е, че нито един от моите приятели не знае къде се намира.
Студено е. Скоро ще завали. Няма кой да топля, няма кой да топли мен.
Добре поне, че в малкия апартамент имам компютър и интернет, та ще има какво да правя като се прибера.

Влизам в блока, качвам се по стълбите и си играя с ключовете. Взимам най-дългия и го мушвам в ключалката. Вратата се отвори, без да завъртам ключа.

-Странно, да не би...?

Стаята е разбъркана.

-Хм.. нещо липсва.

Оставям си раницата и якето на леглото.

-Трябва да го оправя.

Поглеждам дали всичко е оправено и подредено както трябва. Обръщам се към бюрото.

-Да, както и предполагах.

Компютърът го нямаше.

-Явно някой го е откраднал. Я и колелото ми го няма. Затова вратата беше отворена. Като се замисля всъщност аз не затворих вратата като излизах... Не че много ме интересуват материалните неща. Жалко единствено, че няма да си чатя с любимите хора. Те не са много, но все пак качеството е по-важно от количеството, както се казва.

Леко се засмях. Поглеждам GSM-a с надеждата да видя SMS от някой. Надявах се, че поне един от групата, с който ходя на лекции, ще се интересува къде съм.

-Явно греша. Значи им липсвам, само когато правим контролни! Е, да, аз наистина ги разбирам тези работи, ама сега само затова ли съм им?..Явно.

Навън вече заваля дъжд...

-От доста време насам не е имало такъв порой. Зарадвах се, защото обожавам да вали.

Легнах на туко що оправенето легло и погледнах сивия таван.

-Колко хубаво щеше да е, ако бях с приятелите си в момента. Жалко, че повечето са втора смяна.

В съзнанието ми се появи образът на един определен приятел. Една сълза се спусна по лявата ми буза и капна на леглото.

В моя случай наистина надеждата умира последна..

Спомням си съня от преди час.

-Усмихвам се, това е добре. Ех, да бях ангел.

Затварям очи...заспивам.

Изведнъж отворих очи.Часът е 23:47. Отивам в банята. Поглеждам огледалото и виждам едно бледо момиче с кафяви очи и светло-кестенява, дълга до раменете коса. Наплисквам си лицето набързо. Излизам на терасата.

-От кога не съм виждала чисто небе? Нощ, в която да се виждат звездите. Ето я и моята звезда. Третата отляво. Жалко само, че няма луна. Новолуние, какво да се прави. Не са ли красиви? .... Защо ли задавам реторични въпроси? Не се спирам, нали? Не мога да спра да мисля за него... Има прекрасни очи. Малко е наивен, но точно това ми харесва в него. Също така ми харесва, че се прави на сериозен. Колкото и да се преструва, все пак аз виждам отвъд очите му.

Виждам прекрасните му очи и се опитвам да вникна в тях.

-Искам да разбера защо ме отбягваш! Искам да разбера, защо не си щастлив с мен! Искам да разбера защо никога не си щастлив!

Зениците ми се свиват. Стискам парапета на терасата. Прошепвам:

-Свобода.

Няколко сълзи се спуснаха по лицето ми.

-Иска просто свобода. Нищо повече. Но как да му дам свобода, като напрекъснато мисля за него. Сънувам го всяка нощ. Мечтая за него непрестанно.

Поглеждам надолу. Живея на 5-тия етаж.

-Колко близо изглежда. Има един начин да те направя щастлив. Вече нямам почти никакви сили. Имам нужда от някой до себе си. Но може би тези няколко крачки не са толкова трудни... Може би така ще е по-добре за всички.

Поглеждам бавно нагоре – виждам падаща звезда.

-Моля те, нека Той да е щастлив! Независимо дали ще е с мен или с някоя друга. Моля те, нека само да е усмихнат!

Качвам се на парапета. Разпъвам ръце настрани.

-Така ще е по-добре за всички.

Усещам само как летя надолу, вятърът минава през лицето ми и се вплита в косите ми. Издухва сълзите, който блещукат на светлината от звездите. Плочките от тротоара се виждаха все по-близо и по-близо.

-Прекрасен е!

В главата ми беше само образът му.

-Имам чувството, че времето спря. Ако имаше свят, където слепите виждат...

В този момент се чу някакъв звук наподобяващ размаха на криле. Приглуши шума от улицата.Странно, полунощ е, а по улиците има доста коли. За момент всичко затихва, дори и канбаната от близката църква, по която разбирам, че е полунощ, не се чува....

Усмихвам се....



очите ми леко се притварят....


унасям се...


не усещам никаква болка...


чувствам се щастлива....


заспивам....