Белите Ангели /разказ/

[Neko_Dream]

Напоследък видях доста подобни теми и затова реших да пусна една отдавна почната творба... още не е завършена, но ще има продължения след ден-два... надявам се да ви е приятно докато четете!


Белите Ангели


~~Глава 1: "Третата в ляво"~~

GSM-а звъни с нежната мелодия на The Verve – Bitter Sweet Symphony, но не й се радвам много, както обикновено правя. Туко що ме събуди от най-прекрасния ми сън. Взимам GSM-а и натискам малкото зелено копче.

-Да?

-Търся Димитър.

-Съжалявам, имате грешка.

Човекът отсреща затвори без да каже нищо.

-Уфф, защо трябваше да ме събуждат от прекрасния ми сън?! Ех, да, мечтите си оставят мечти.

Поглеждам часовника.

-Какво?! 13:00 ?!?! Ще закъснея за лекция!

Ставам от леглото и го оставям така разбъркано и неподредено както никога досега. Отварям шкафчето до мен, ровя из дрехите. Изваждам един черен потник и една черна риза. Набързо ги обличам. Сега дилемата:

-Къде са ми дънките? И изобщо да ги търся ли?

В 13:22 излизам от малкия апартамент, както аз го наричам (всъщност представлява една голяма стая и една малка баня, но за мен си е достатъчно уютно). Слизам по стълбите, като се опитвам да прескачам по някое друго стъпало.

-Ух, не се пребих. Жалко.

Излизам от блока.

-Какво е това?

Фокусирам номера на автобуса

-Неееее!

Девятката тръгна от спирката.

-Не, ако го изпусна, направо да забравя за лекциите днес!

Въпреки, че не бях със спортни обувки, започнах да тичам.

-Няма как, ще трябва да го стигна!

Чувствам някаква умора, автобуса се отдалечаваше все повече и повече от мен.

-Нямам шанс!

Спирам да бягам и се отправям бавно и изморено към тротоара.

-По дяволите, изпуснах любимите си лекции. Пък и учителят ме кефи много. Да, другите казват, че е леко смахнат, добре де - направо луд, но така са всички „хакери”, както обичам да наричам програмистите.

Поглеждам часовника- 13:40.

-Добре поне, че сме следобяд и в парка няма никой, от когото да се страхувам. Ох, доста път изминах докато тичах след автобуса.

Влизам в парка с нагласата да поразмишлявам малко. И без това нямаше какво друго да правя.

-Ех, да бях с колелото...

Минавам покрай любимата си пейка. Сядам на моето си място и се разкрачвам да видя дали името ми още е там.

-Преди година открих тази пейка. Не е с нищо по-особена от другите. Единствената разлика е, че на тази стои моето име. Колко часове пракарвам на тази пейка... Странно е, че нито един от моите приятели не знае къде се намира.
Студено е. Скоро ще завали. Няма кой да топля, няма кой да топли мен.
Добре поне, че в малкия апартамент имам компютър и интернет, та ще има какво да правя като се прибера.

Влизам в блока, качвам се по стълбите и си играя с ключовете. Взимам най-дългия и го мушвам в ключалката. Вратата се отвори, без да завъртам ключа.

-Странно, да не би...?

Стаята е разбъркана.

-Хм.. нещо липсва.

Оставям си раницата и якето на леглото.

-Трябва да го оправя.

Поглеждам дали всичко е оправено и подредено както трябва. Обръщам се към бюрото.

-Да, както и предполагах.

Компютърът го нямаше.

-Явно някой го е откраднал. Я и колелото ми го няма. Затова вратата беше отворена. Като се замисля всъщност аз не затворих вратата като излизах... Не че много ме интересуват материалните неща. Жалко единствено, че няма да си чатя с любимите хора. Те не са много, но все пак качеството е по-важно от количеството, както се казва.

Леко се засмях. Поглеждам GSM-a с надеждата да видя SMS от някой. Надявах се, че поне един от групата, с който ходя на лекции, ще се интересува къде съм.

-Явно греша. Значи им липсвам, само когато правим контролни! Е, да, аз наистина ги разбирам тези работи, ама сега само затова ли съм им?..Явно.

Навън вече заваля дъжд...

-От доста време насам не е имало такъв порой. Зарадвах се, защото обожавам да вали.

Легнах на туко що оправенето легло и погледнах сивия таван.

-Колко хубаво щеше да е, ако бях с приятелите си в момента. Жалко, че повечето са втора смяна.

В съзнанието ми се появи образът на един определен приятел. Една сълза се спусна по лявата ми буза и капна на леглото.

В моя случай наистина надеждата умира последна..

Спомням си съня от преди час.

-Усмихвам се, това е добре. Ех, да бях ангел.

Затварям очи...заспивам.

Изведнъж отворих очи.Часът е 23:47. Отивам в банята. Поглеждам огледалото и виждам едно бледо момиче с кафяви очи и светло-кестенява, дълга до раменете коса. Наплисквам си лицето набързо. Излизам на терасата.

-От кога не съм виждала чисто небе? Нощ, в която да се виждат звездите. Ето я и моята звезда. Третата отляво. Жалко само, че няма луна. Новолуние, какво да се прави. Не са ли красиви? .... Защо ли задавам реторични въпроси? Не се спирам, нали? Не мога да спра да мисля за него... Има прекрасни очи. Малко е наивен, но точно това ми харесва в него. Също така ми харесва, че се прави на сериозен. Колкото и да се преструва, все пак аз виждам отвъд очите му.

Виждам прекрасните му очи и се опитвам да вникна в тях.

-Искам да разбера защо ме отбягваш! Искам да разбера, защо не си щастлив с мен! Искам да разбера защо никога не си щастлив!

Зениците ми се свиват. Стискам парапета на терасата. Прошепвам:

-Свобода.

Няколко сълзи се спуснаха по лицето ми.

-Иска просто свобода. Нищо повече. Но как да му дам свобода, като напрекъснато мисля за него. Сънувам го всяка нощ. Мечтая за него непрестанно.

Поглеждам надолу. Живея на 5-тия етаж.

-Колко близо изглежда. Има един начин да те направя щастлив. Вече нямам почти никакви сили. Имам нужда от някой до себе си. Но може би тези няколко крачки не са толкова трудни... Може би така ще е по-добре за всички.

Поглеждам бавно нагоре – виждам падаща звезда.

-Моля те, нека Той да е щастлив! Независимо дали ще е с мен или с някоя друга. Моля те, нека само да е усмихнат!

Качвам се на парапета. Разпъвам ръце настрани.

-Така ще е по-добре за всички.

Усещам само как летя надолу, вятърът минава през лицето ми и се вплита в косите ми. Издухва сълзите, който блещукат на светлината от звездите. Плочките от тротоара се виждаха все по-близо и по-близо.

-Прекрасен е!

В главата ми беше само образът му.

-Имам чувството, че времето спря. Ако имаше свят, където слепите виждат...

В този момент се чу някакъв звук наподобяващ размаха на криле. Приглуши шума от улицата.Странно, полунощ е, а по улиците има доста коли. За момент всичко затихва, дори и канбаната от близката църква, по която разбирам, че е полунощ, не се чува....

Усмихвам се....



очите ми леко се притварят....


унасям се...


не усещам никаква болка...


чувствам се щастлива....


заспивам....

[DeSsi]

Ami..neshto ne mi dopada

[NaSkO_]

Доста добре написано!

[pLaMa4eTo]

Na men pyk mi haresa-pozdravqvam te... naistina e dobro

[DeaD_mAn]

Доста добро.Наисти трогващо.

[lady_bird]

haresva mi,mnogo hubavo e napisano,no imam edna malka zabelejka-zaglavieto i samiqt tekst ne sa mnogo svurzani.

[GLeZoRanA]

мм не е лошо

[XePouH]

добро е става наистина няма смисал в заглавието и текста,но карай

[Neko_Dream]

Ами мерси за коментарите, какво друго да кажа? Надявам се, като прочетете по-долното да разберете, защо всъщност няма много общо... всичко с времето си

Белите Ангели


~~Глава 2: „Мъжът в черно”~~

Чувам нежен глас:

-Добре ли си? Чуваш ли ме?

Опитвам се да си отворя очите. Виждам само един размазан образ. Бял. Все едно е направен от светлина. Нямам сила, пак се унасям....
...
....
Тъмнина. Тишина...

Отварям очи. Нaмирам се в бяла стая на някакво легло. Поглеждам напред – прозорец. Времето навън е приятно, топло. Няма и следа от облаци. Опитвам се да си среша косата с пръсти.

-Но какво е това?

Нещо ми пречи. Нещо държи ръката ми. Обръщам се надясно и виждам едно момче. Сравнително младо, близо 17 годишен, не че аз съм по-възрастна де. Светло-кестенява коса. Миловидно лице. Очите не мога да ги видя, защото е заспал. Много странно- имам чувството, че го познавам от някъде. Но от къде?

Една жена, облечена изцяло в бяло влезна в стаята. Прошепна:

-Охо, вече се събудихме. Как спа?

-Добре, благодаря.

-Много се радвам.

- Извинете, как се озовах тук?

-Този младеж те доведе. И добре, че го направи. Ти беше в безсъзнание.

-А какво ми е било?

-Надявах се да ми кажеш. За сега си почини, после когато се възтановиш напълно ше говорим. Не се притеснявай за нищо.

Аз се усмихнах дружелюбно. Сестрата излезе тихо, за да не събуди момчето. Протегнах ръка към него и вплех пръсти в косите му. Той леко мръдна главата си. Отвори очи, погледна ме и каза:

-Здравей. Добре ли си?

-Да, добре съм. Благодаря ти. Но всъщност, как съм се озовала тук?

-Когато се прибирах към апартамента си се спънах в теб. Ти не ми отговаряше и се притесних, извиках линейка. Те се погрижиха за теб. Аз само останах, за да се уверя че наистина всичко е наред, както казваха докторите.

-Няма за какво да се притесняваш. Чувствам се отлично.

-Радвам се. Е, след, като получих отговор, ще трябва да тръгвам.

-Не, защо ще тръгваш?

-Приятелите ми ще се притеснят за мен.

-Приятели? Какво е това?

-Хе, това е човек, който го е грижа за теб.

-Значи ти си ми приятел?

Момчето само се усмихна. Изправи се, взе някаква пръчка и се запъти към вратата. Аз прошепнах:

-Имаш прекрасни очи.

-Щом казваш.

Излезна. Чувах как удря пръчката по стените на поликлиниката. Звукът постепенно намаля и се възцари тишина.

-Ей, не те питах как се казваш?

Не получих отговор. Вече си е тръгнал. Въпреки това се радвам. Заспивам с усмивка.

Отварям очи. Поглеждам часовника – 19:30. Пак имах прекрасен сън. Това е вторият ми за тази седмица.

-Ех, кое ли беше онова момче с прекрасните очи?

Ставам от леглото. Виждам, че дрехите ми лежат на стола до мен. Почвам да се преобличам. Слагам си дънките и потника. Взимам си ризата.

-Странно, скъсала се.

Какво ти скъсване, целият й гръб е разкъсан. Но няма значение, все пак не мога само по потник да се разхождам . То пък все едно някой ще ме гледа. Взех си дранкулките- ключовете и верижката за врата.

Вървя по коридора- стените бели. Спомням си как кънтеше звукът на пръчката, която се удряше в тях. Отидох на рецепцията.

-Добър ден, идвам да се отпиша.

- Кажете си името, моля.

-Хубав въпрос.

-Как така? Не знаете ли как се казвате?

-Ами съжалявам, не помня.

-Момент само.

Жената взима слушалката в ръка и набира някакъв номер.

-Можете да седнете ето там.

Посочва с пръст една пейка.

-Добре, благодаря ви.

Последва усмивка от моя и от нейна страна.

Сядам на пейката, усещам нещо познато. Много интересно, все едно съм била тук и преди. Чувството е много познато, не си спомням от къде, но ми става приятно. А всъщност как се казвам?

-Хм...къде живея?

-Извинете, казахте ли нещо? - попита жената отсреща с любопитна нотка в гласа.

-Не, просто си говоря на глас.

Добре, като не знам къде живея, не знам как се казвам, на къде съм тръгнала? Каквото и да ми се е случило, вече се чувствам чудесно.

Минават няколко минути. Виждам, как онази сестра идва към мен:

-Охо, на къде сме тръгнали? Още не си се възстановила напълно.

-От какво?

-Докторите казват, че имаш временна амнезия.

-Амнезия? Какво е това?

-Ами точно това – да не си спомняш разни неща. Например, знаеш ли как се казваш?

-Не.

-Знаеш ли къде живееш?

-Не.

-По-добре ще е за теб да останеш тук, поне докато не си спомниш тези неща.

-Добре, благодаря.

-Ти си много възпитано момиче. Родителите ти сигурно са много горди с теб.

-Не знам. Живея сама откакто се помня. Още когато бях на 4 години, родителите ми се разделиха. Аз останах при майка си, но след няколко месеца тя ме прати в някакъв дом.

-Съжалявам.

-Няма за какво.

-Ето тук е твоята стая. Тук ще си почиваш докато не се оправиш или докато някой не те вземе. Ако нещо ти трябва, просто ме извикай и аз ще дойда колкото се може по-бързо.

-Добре. И пак благодаря.

-Няма за какво, това е най-малкото което мога да направя за теб. А, да. За малко да забравя. Заповядай.

Подава ми някаква бяла кутия.

-Момчето, което те доведе, я остави когато си тръгваше и ми каза да ти я дам. Хайде, сега ще те оставя да си починеш.

Сестрата загаси лампата и затвори вратата. Нощната лампа свети. Оставям кутията на рафчето и лягам на леглото. Поглеждам през прозореца- отново се виждат звезди. От къде знам, че и преди е имало звезди? Поглеждам часовник – 20:37.

Приисква ми се да отворя кутията.Взимам я в скута си.Вътре виждам някаква бяла дреха. Вдигам я – това е риза. От нея изпадна нещо.

-Хм... какво е това?

Виждам едно кибритче. Отварям го, липсват точно 3 клечки. Върховете на другите клечки са покрити с бял барут. Цялото кибритче е бяло. Няма нищо друго написано освен един кърваво червен ръкописен надпис: „Белите Ангели”.

-Какво ли означава?

Ставам от леглото и си махам разкъсаната черна риза. Слагам бялата. Стои ми идеално.

-Хубава е.

Отивам към прозореца и го отварям. Надвесвам се над него, за да си поема глътка чист въздух. Изведнъж в главата ми се изникват някакви спомени:

Аз стоя на балкон, качила съм се на парапета. Разперила съм ръце настрани и политам надолу. Всеки момент ще падна на тротоара. Няколко метра преди да стане това виждам в главата си образ на някакво момче. Не се вижда лицето, само очите. Познато... Изведнъж чувам размах на криле. Забавям се. Сантиметри ме деляха от земята. Лежа в безсъзнание. Чувам как някой ми говори нежно: „Добре ли си? Чуваш ли ме?”.

Споменът изчезна, пак виждам небето и прекрасните звезди. Поглеждам към северната звезда, която свети най-ярко от всички, но не тя ми прави впечатление. Поглеждам малко наляво и виждам една малка звездичка, която едва блещука.

-Колко е красива.

...

Отварям очи, виждам как сестрата оправя леглото до мен.

-Добро утро –казвам със сънлив глас.

-Добро утро. Как спа?

-Ами, много добре. Благодаря.

-Радвам се. Един младеж те търсеше вчера и аз го пуснах да влезе при теб. Каза ми, че си заспала на прозореца и те пренесал в леглото ти.

-Наистина ли? И как се казваше това момче?

-Той ми каза едно име, но не си го спомням в момента. Много красиво име беше...

-Винсент?

-Да, така се казваше. Явно го познаваш.

-Ами, не. Просто това име ми изникна, когато казахте красиво име.

-А да, също така ме помоли да те попитам, дали ти е харесала ризата?

-Значи е била от него. Да много ми хареса. А да знаете дали пак ще дойде?

-Съжалявам, не ми каза.

-Жалко.

-Не се притеснявай за това.Отивам да ти донеса закуската и се връщам.

Аз само се усмихнах доволно,понеже не бях слагала нищо в уста от 3 дена. Сестрата излезна. Останах сама. Тишината е много хубаво нещо. Трябва да я има навсякъде.

След няма и минута вратата се отваря. Аз очаквам да видя една обилна закуска, но какво е това? Един мъж, облечен в черна риза с дълги ракави, черен панталон, черни слънчеви очила.

-Кой сте вие?

-Приятел...

[DeSsi]

2-ta chast e po-dobra ot 1-ta :P

[NaSkO_]

2-ta chast e po-dobra ot 1-ta :P

da opredeleno

[Ekita]

Искам трета част!!

[Nicy]

i az iskam prodyljenie mn mi e int

[OVERMIND]

Браво много е добро

aide nqma li da ima prodyljenie;P

[NeNo_pz]

Екстра е ... Се едно аз съм го писал

[air_soul]

adskotooooo iskam oshtee )

[sherry]

I na men 6te mi e interesno da 4eta o6te

[)I(eStOkA_bOlKa]

това е страхотно просто :P браво браво определенно имаш огромен талант

[Neko_Dream]

Извиянвам се, че толкова се забавих, но творчеството си иззисква време. А и ме изпитваха в даскало и не можех да пиша...
ПП: М/у другото, ако не сте забелязали главният герой е момиче. Проследяваме неният живот, в доста интересно време. Действието се развива в сегащно време. Не знам дали съм се справил добре, защото нито ме бива в писането, нито съм момиче и не знам дали съм пресъздал образа добре. Но има време... едва 3-та глава ще прочетете, ако имате желание разбирасе.


Белите Ангели

~~Глава 3~~

Гледам уплашено и учудено.

-Приятел?

Мъжът в черно говори с дебел и строг глас:

-Исакш ли да ти покажа какво се случи?

-Знаеш ли?

-Това дали занм, зависи от това дали ти искаш да разбереш.

-Да, искам!

-Вече знаеш, как си скочила от блакона? Значи искаш да разбереш защо?

От къде ли ще знае, че съм си спомняла такова нещо?

-Това не е важно сега...Малко преди да скочиш, каза една думичка, спомняш ли си коя беше тя?

Замислям се, като се питвам да си спомня и най-малкият детайл.

-Помня, че дакато падах плаках за нещо.

-Добре, а можеш ли да си спомниш какво те накара да се разплачеш?

Виждам случката, като на лента, която пренавивам назад. За момент дъхът ми спира. Прошепвам:

-Свобода.

-Да, точно тази думичка каза. Можеби няма да се сетиш, защо си я казала, по простата причина, че целта ти беше да забравиш. Но ти наиситан щеше да умреш. Аз не можех да ти помогна. Избора е изцяло твой. Аз само ти показах, че така няма да помогнеш на никой. Само можеш да ги нараниш.

Една сълза се спусна бавно по бузата ми.

-Аз никога....

-Да, занм. Ти никога не би се наранила, заради който и да е било. Но не забравяй, че любовта е по-силна от всяко друго чувство. Понякога е по-силна и от волята. Ти не можеше да спреш да мислиш за него, затова предпочете да жертваш живота си, за да може той да е щастлив. В последният момент, преди да паднеш на плочките, аз ти показах човекът, който найстиан те обича. Човекът, който е готов да се откаже от всичко, заради теб. Човекът, който е способедн да види в твойте очи и да види истенският свят, който се крие зад тях.

Вече от отичте ми струят цели реки от сълзи.

-В образа видях нещо подобно, но не съм сигурна, дали има човек на земята, който да вижда по този начин на мен. Това, което видях в очите му беше празнота.

Мъжът отсреща се усмихна. Избърсвам с ръкавите на бялата си риза сълзите, които допреди малко извираха от очите ми. Поглеждам напред – човекът в черно го нямаше.

В този момент влиза сестрата.

-Здравей. Няма да има закуска. Приготви се, чакат те.

Излезна без да я попитам кой ме чака. Кой ли може да е? Ставам и с нетърпение отивъм към вратата. Виждам бялото кибритче да лежи на земята. Навеждам се и го взимам. Отварям го. Вече липсват четери клечки. Отварям вратата и тръгвам към рецепцията. Очите ми фокусират онова момче отпреди. С облекчение казвам:

-Винсент!

Момчето само се усмихна. Аз се забързвам към него и му се мятам на врата. Той леко залита, но бързо се осъзнава и се спря.

-Да и аз се радвам да те видя.

-Много благодаря за всичко! Ризата е много хубава.

-Радвам се. А намери ли едно кибритче?

-Да. Ето го.

Стиснала съм го в ръка. Разтварям длан и му го подавам.

-Не, не ми го давай. Ще ми направиш ли една услуга?

-Да. Кажи.

-Моляте го пази. Носи го винаги с теб, моеже да ти потрябва някога.

-Добре, щом е толкова важно.

-Благодаря ти. Сега нека те заведем у вас.

-Ти знаеш лъде живея?

-Не. Ти знаеш.

-Но, аз не помня почти нищо.

-Има време, ще си спомниш.

Излизаме от болницата. Запътваме се към една спирка. Сядаме на пейката. Поглеждам наляво виждам няколко разкъсани плакати. Просто седим и чакаме.

-Какво чакаме.

-Твоя автобус.

-Девятката?

-Да. Виж, че вече започваш да си спомняш.

В далечината се вижда един снежно бял автобус. Той идва към нас. Минава пред спирката и плавно спира. Винсент хваща ръката ми и заедно се качваме по стълбите на средната врата.

-Благодаря.

-За какво? Нормално е кавалер, като теб да помага на млада девойка като мен.

-Хайде да седнем в дъното? Ти ще си откъм прозореца.

Аз кимвам удобрително и се запътвам към задната част.

-А все пак не искаш ли ти да седнеш до прозореца?

-Няма какво да гледам през него.

Автобуса е почти празен. Има само една стара двойка - брадясал дядо и една збръкана баба. Прошепвам на Винсент:

-Колко е красиво.

-Кое?

-Не виждаш ли как са се хванали за ръце? Въпреки, че са стари и збръчкани, те все още се обичат.

Винсент се усмихва. Аз го хващам за ръката и нежно му я стисвам.

-Имаш сладка усмивка.

Забелязвам леко изчервяване, но бързо превъзмогва това чувство.

-В тези автобуси е винаги спокойно. Винаги се чуваствам добре тук. Тук хората са винаги дружелюбни. Никога не създават проблеми и шумотевици. Шовьорите винаги са усмихнати. Вианги карат плавно и внимателно, но никога не закъсняват с графика.

-Винсент, ти от къде ме позанваш?

-От тук.

-Как така от тук?

-Ами в този автобус те срещнах за първи път. Не си ли спомняш?

Замислям се, но никакви спомени не ми излизат.

-И това ли си забравила или всъщност не беше кой знае какво? Преди няколко седмици ти се возеше в автобуса. Седеше точно на тази седалка ей там.

Посочва седлаката отсреща.

-Аз седях до теб. Тогава нямах и представа коя си. Странно ти си първото момиче, у което виждам такава прелест.

-Ех сега, не съм чак толкова красива.

Опитвам се да скрия изчервяването ми. Все пак всеки обича да му правят комплименти.

-Напротив! Та както казвах аз седях до теб. Ти беше леко нервна. В началото не разбрах каква беше причината, но на една от спирките се качи сравнително едър, мустакат човек. Вратите се затвориха. Човека се обърна с гръб към нас и си свали якето. Усетих, че нещо те смути в синьото му елече. След секунда всичко затихна. Мъжът изрече хладнокръвно: „Карти и билети за проверка моля.” Когато чу тази реплика, усетих напрежение във въздуха. Вече разбрах каква е причината да беше толкова притеснена – нямаше билет. Контрола се обърна към нас и повтори: „Карти и билети моля.” После ме погледна и каза: „Винсент? О, здравей. Не те видях веднага. Как върви?” Аз се пресегнах и му казах нещо на ухо. Той кимна в занк на съгласие. Продължи към предната част на превозното средство.

-А какво каза на контрола?

-Че си ми позната и да не те проверява. Извиянвай, че си позволих да излъжа.

Сега толкова ли не разбира, че това е благородна лъжа?

-Но и аз съжелявам, но не те помня.

-Няма за какво да съжеляваш. Все пак аз нямах смелост да те заговоря. Пък ако бях го направил сигурно щях да оплескам нещо и щеше да ми се смееш.

-Ех, това не можеш да го занеш освен, ако не опиташ. Е, да. Вече е малко късно за това. Но все пак се радвам, че те позанвам, въпреки начина ни на запознаване.

-Само още ме човърка да разбера какво ти беше станало, когато те намерих.

Аз замълчах. Автобусът точно минава покрай Орлов Мост. Прекрасно е. Послучай идните празници мостът е украсен с безброй лампички и герланди. Като от приказка е. Колко малко нещо е, а пък как кара хората да се усмихнат. Кани се да вали. Движението по улицата е сравнително спокойно. Само тук-таме ни задминава някой лъскав мерцедес. Още се чудя дали да кажа на Винсент какво се е случило. Изобщо ще ми повярва ли? А дали се е случило точно това, което си спомням? Вече се возим 10-тина минути, а Винсент гледа замечтано напред, не очакващ отговор от мен. Автобусър намалява плавно скоростта си.

-Тук слизаме.

От къде ще знам къде да слезна. Чисто механично съм го казала.

Винсент насочи глава към отварящите се врати. Вдиша дълбоко и каза:

-Да пристигнахме.

Пак ми подава ръка, за да слезна. Мисля дали да му подам своята или да го игнорирам? Нека се радва. А той пак ми благодари.

-Благодаря? За какво ми благодариш? Аз да не съм ти спасила живота или нещо такова?

-Не точно, но това е дтуг проблем. Нека първо да те заведа до вас.

Аз се усмихвам леко и му прегръщам дясната ръка. Тръгваме нанякъде. Минаваме през някакви учлички. Високи блокове. Всички изглеждат еднакво.

-Но аз не помня в кой блок живея.

-Спокойно, когато стигнам ще си спомниш.

Вървим по тротоарът. След две пресечки виждам една детска площадка. Една катерушка, две пързалки и една голяма люлка. Има и пясъчник. Площадката е празна.

-Сигурно децата са на градина.

-Да, от 11 до 14 са вътре – обядват, а после сяпт. Често идвам, за да ги слушам как се радват, как си играят, как се аслаждават на безгрижният си живот. Погледни наляво.

Поглеждам. Пред погледа ми се спира една червеникава зграда с решетки на прозорците. Имаше и двор, където моеже да се играе баскетбол. Кошовете са сравнително ниско разположени. Перфекни за мен, и без това нямам много сила да хвърлям топлакта достатъчно високо, малко чийтване няма да ми е от излишък.

-И каква е тази зграда?

-Това е детската градина.

-А ти тук ли някъде живееш?

-Там някъде.....

Спираме пред една голяма целязна врата – леко ръждясала сигурно от дъжда. Долу дясно се виждат някакви номерца – това са пощенски кутии. Погледа ми се спира на една кутия с номер 61.

-Това ли е моята кутия?

-Сигурно. Аз сега ще трябва да те оставя, защото имам малка работа. Ти вече можеш да се орпавиш и сама.

-Да, благодаря ти.

-А, да. За малко да забравя. Ето дръж.

Хващам една оранжева връвчица, на края на която имаше връзка ключове. Пред входа спря една кола. Беше доста масивна, но в същият момент и елегантна. Цвят тъмно син, почти черен. Стъклата бяха затъмнени и не се вижд нищо в колата. Задната врата се отвори. Тапицерията е снежно бяла. Подът е покрит с бяло, похесто килимче. Винсент хвана ръката ми и я целуна нежно.

-Сега отиди на 5-тият етаж, вратата в средата. Почини си. Скоро ще си спомниш всичко. За сега довиждане.

Аз само се усмихвам скромно и гледам как Винсент се отправя към колата. Вратата с тъмното стъкло се затваря. Елегантната кола се отдалечава бавно и тихо. Взимам връзката ключове и си избирам най-малкият. Отварям пощенската кутия с номер 61 - празна е. Качвам се на партера. Стените са прясно боядисани - в основата тъмножълто, последвано от мръзно бяло. Заставам пред асансьорната шахта. Натискам сребристото копче. Нищо не става. Оглеждам вратата. Табела "Не работи"

-Не си спомням да съм ползвала някога асансьор скоро. Сигурно от доста време не е работил.

Хващам се за дървеният парапет и се качвам нагоре. Гледам само в стъпалата, стъпало след стъпало. Не мисля за нищо конкретно. Пред очите ми се явяват неясно образи, които много бързо се разсейват. Виждам ту Винсент, ти бившия. Не знам, защо използвам този термин "бивш", не че сме били заедно до сега. Е, да, виждали сме се няколко пъти, но все с компания. Даже не съм го заговаряла. Веднъж ме попита, колко е часа, но това не се брои. Като се замисля, аз не съм ми показвала, че го харесвам. Това, че мисля непрекъснато за него не означава, че той може да ми прочете мислите и да разбере чувствата ми към него. Вече съм на 5-тият етаж. Отпварям се към средната врата. Посягам към бравата и вместо да усетя някакво съпротивление, вратата изскърцва и се отваря. Ключовете висят от вътрешната страна. Окачени са около едно зарче-ключодържател с черно-бели страни. Веднага се мятам на леглото и си пускам телевизора по рефелкс. Дават някаква сапунка. Аз следя само комедийните серияли, а сега е 3 часа следтобед. Усещам лека умора. Заспивам....

.....

Точно в 19:30 ме събужда началото на новините по bTV:

-"Днес в центъра на София, беше брутално убит....


/следва продължение/

eee mnoo gadno si napravil ''beshe brutalno ubit...'' mnooo si losh)) aide davai i drugite 4asti:}

[bebe`16]

eee mnoo gadno si napravil ''beshe brutalno ubit...'' mnooo si losh)) aide davai i drugite 4asti:}

леле жестоки са и 2те части искам 3тата....

[ssseeexxxxxxx]

aide pishi po natataka ko e stanaLO:P

[worthy]

mnogo e interesno :P iskam prodaljenie

[I'm|Your|Angel]

ieee... aide 4akame produljenie mn e qko, no naprejenieto e golqmo dokato 4akame sledva6tata 4ast.. xaXa po burzi4ko