Извиянвам се, че толкова се забавих, но творчеството си иззисква време. А и ме изпитваха в даскало и не можех да пиша...
ПП: М/у другото, ако не сте забелязали главният герой е момиче. Проследяваме неният живот, в доста интересно време. Действието се развива в сегащно време. Не знам дали съм се справил добре, защото нито ме бива в писането, нито съм момиче и не знам дали съм пресъздал образа добре. Но има време... едва 3-та глава ще прочетете, ако имате желание разбирасе.


Белите Ангели

~~Глава 3~~

Гледам уплашено и учудено.

-Приятел?

Мъжът в черно говори с дебел и строг глас:

-Исакш ли да ти покажа какво се случи?

-Знаеш ли?

-Това дали занм, зависи от това дали ти искаш да разбереш.

-Да, искам!

-Вече знаеш, как си скочила от блакона? Значи искаш да разбереш защо?

От къде ли ще знае, че съм си спомняла такова нещо?

-Това не е важно сега...Малко преди да скочиш, каза една думичка, спомняш ли си коя беше тя?

Замислям се, като се питвам да си спомня и най-малкият детайл.

-Помня, че дакато падах плаках за нещо.

-Добре, а можеш ли да си спомниш какво те накара да се разплачеш?

Виждам случката, като на лента, която пренавивам назад. За момент дъхът ми спира. Прошепвам:

-Свобода.

-Да, точно тази думичка каза. Можеби няма да се сетиш, защо си я казала, по простата причина, че целта ти беше да забравиш. Но ти наиситан щеше да умреш. Аз не можех да ти помогна. Избора е изцяло твой. Аз само ти показах, че така няма да помогнеш на никой. Само можеш да ги нараниш.

Една сълза се спусна бавно по бузата ми.

-Аз никога....

-Да, занм. Ти никога не би се наранила, заради който и да е било. Но не забравяй, че любовта е по-силна от всяко друго чувство. Понякога е по-силна и от волята. Ти не можеше да спреш да мислиш за него, затова предпочете да жертваш живота си, за да може той да е щастлив. В последният момент, преди да паднеш на плочките, аз ти показах човекът, който найстиан те обича. Човекът, който е готов да се откаже от всичко, заради теб. Човекът, който е способедн да види в твойте очи и да види истенският свят, който се крие зад тях.

Вече от отичте ми струят цели реки от сълзи.

-В образа видях нещо подобно, но не съм сигурна, дали има човек на земята, който да вижда по този начин на мен. Това, което видях в очите му беше празнота.

Мъжът отсреща се усмихна. Избърсвам с ръкавите на бялата си риза сълзите, които допреди малко извираха от очите ми. Поглеждам напред – човекът в черно го нямаше.

В този момент влиза сестрата.

-Здравей. Няма да има закуска. Приготви се, чакат те.

Излезна без да я попитам кой ме чака. Кой ли може да е? Ставам и с нетърпение отивъм към вратата. Виждам бялото кибритче да лежи на земята. Навеждам се и го взимам. Отварям го. Вече липсват четери клечки. Отварям вратата и тръгвам към рецепцията. Очите ми фокусират онова момче отпреди. С облекчение казвам:

-Винсент!

Момчето само се усмихна. Аз се забързвам към него и му се мятам на врата. Той леко залита, но бързо се осъзнава и се спря.

-Да и аз се радвам да те видя.

-Много благодаря за всичко! Ризата е много хубава.

-Радвам се. А намери ли едно кибритче?

-Да. Ето го.

Стиснала съм го в ръка. Разтварям длан и му го подавам.

-Не, не ми го давай. Ще ми направиш ли една услуга?

-Да. Кажи.

-Моляте го пази. Носи го винаги с теб, моеже да ти потрябва някога.

-Добре, щом е толкова важно.

-Благодаря ти. Сега нека те заведем у вас.

-Ти знаеш лъде живея?

-Не. Ти знаеш.

-Но, аз не помня почти нищо.

-Има време, ще си спомниш.

Излизаме от болницата. Запътваме се към една спирка. Сядаме на пейката. Поглеждам наляво виждам няколко разкъсани плакати. Просто седим и чакаме.

-Какво чакаме.

-Твоя автобус.

-Девятката?

-Да. Виж, че вече започваш да си спомняш.

В далечината се вижда един снежно бял автобус. Той идва към нас. Минава пред спирката и плавно спира. Винсент хваща ръката ми и заедно се качваме по стълбите на средната врата.

-Благодаря.

-За какво? Нормално е кавалер, като теб да помага на млада девойка като мен.

-Хайде да седнем в дъното? Ти ще си откъм прозореца.

Аз кимвам удобрително и се запътвам към задната част.

-А все пак не искаш ли ти да седнеш до прозореца?

-Няма какво да гледам през него.

Автобуса е почти празен. Има само една стара двойка - брадясал дядо и една збръкана баба. Прошепвам на Винсент:

-Колко е красиво.

-Кое?

-Не виждаш ли как са се хванали за ръце? Въпреки, че са стари и збръчкани, те все още се обичат.

Винсент се усмихва. Аз го хващам за ръката и нежно му я стисвам.

-Имаш сладка усмивка.

Забелязвам леко изчервяване, но бързо превъзмогва това чувство.

-В тези автобуси е винаги спокойно. Винаги се чуваствам добре тук. Тук хората са винаги дружелюбни. Никога не създават проблеми и шумотевици. Шовьорите винаги са усмихнати. Вианги карат плавно и внимателно, но никога не закъсняват с графика.

-Винсент, ти от къде ме позанваш?

-От тук.

-Как така от тук?

-Ами в този автобус те срещнах за първи път. Не си ли спомняш?

Замислям се, но никакви спомени не ми излизат.

-И това ли си забравила или всъщност не беше кой знае какво? Преди няколко седмици ти се возеше в автобуса. Седеше точно на тази седалка ей там.

Посочва седлаката отсреща.

-Аз седях до теб. Тогава нямах и представа коя си. Странно ти си първото момиче, у което виждам такава прелест.

-Ех сега, не съм чак толкова красива.

Опитвам се да скрия изчервяването ми. Все пак всеки обича да му правят комплименти.

-Напротив! Та както казвах аз седях до теб. Ти беше леко нервна. В началото не разбрах каква беше причината, но на една от спирките се качи сравнително едър, мустакат човек. Вратите се затвориха. Човека се обърна с гръб към нас и си свали якето. Усетих, че нещо те смути в синьото му елече. След секунда всичко затихна. Мъжът изрече хладнокръвно: „Карти и билети за проверка моля.” Когато чу тази реплика, усетих напрежение във въздуха. Вече разбрах каква е причината да беше толкова притеснена – нямаше билет. Контрола се обърна към нас и повтори: „Карти и билети моля.” После ме погледна и каза: „Винсент? О, здравей. Не те видях веднага. Как върви?” Аз се пресегнах и му казах нещо на ухо. Той кимна в занк на съгласие. Продължи към предната част на превозното средство.

-А какво каза на контрола?

-Че си ми позната и да не те проверява. Извиянвай, че си позволих да излъжа.

Сега толкова ли не разбира, че това е благородна лъжа?

-Но и аз съжелявам, но не те помня.

-Няма за какво да съжеляваш. Все пак аз нямах смелост да те заговоря. Пък ако бях го направил сигурно щях да оплескам нещо и щеше да ми се смееш.

-Ех, това не можеш да го занеш освен, ако не опиташ. Е, да. Вече е малко късно за това. Но все пак се радвам, че те позанвам, въпреки начина ни на запознаване.

-Само още ме човърка да разбера какво ти беше станало, когато те намерих.

Аз замълчах. Автобусът точно минава покрай Орлов Мост. Прекрасно е. Послучай идните празници мостът е украсен с безброй лампички и герланди. Като от приказка е. Колко малко нещо е, а пък как кара хората да се усмихнат. Кани се да вали. Движението по улицата е сравнително спокойно. Само тук-таме ни задминава някой лъскав мерцедес. Още се чудя дали да кажа на Винсент какво се е случило. Изобщо ще ми повярва ли? А дали се е случило точно това, което си спомням? Вече се возим 10-тина минути, а Винсент гледа замечтано напред, не очакващ отговор от мен. Автобусър намалява плавно скоростта си.

-Тук слизаме.

От къде ще знам къде да слезна. Чисто механично съм го казала.

Винсент насочи глава към отварящите се врати. Вдиша дълбоко и каза:

-Да пристигнахме.

Пак ми подава ръка, за да слезна. Мисля дали да му подам своята или да го игнорирам? Нека се радва. А той пак ми благодари.

-Благодаря? За какво ми благодариш? Аз да не съм ти спасила живота или нещо такова?

-Не точно, но това е дтуг проблем. Нека първо да те заведа до вас.

Аз се усмихвам леко и му прегръщам дясната ръка. Тръгваме нанякъде. Минаваме през някакви учлички. Високи блокове. Всички изглеждат еднакво.

-Но аз не помня в кой блок живея.

-Спокойно, когато стигнам ще си спомниш.

Вървим по тротоарът. След две пресечки виждам една детска площадка. Една катерушка, две пързалки и една голяма люлка. Има и пясъчник. Площадката е празна.

-Сигурно децата са на градина.

-Да, от 11 до 14 са вътре – обядват, а после сяпт. Често идвам, за да ги слушам как се радват, как си играят, как се аслаждават на безгрижният си живот. Погледни наляво.

Поглеждам. Пред погледа ми се спира една червеникава зграда с решетки на прозорците. Имаше и двор, където моеже да се играе баскетбол. Кошовете са сравнително ниско разположени. Перфекни за мен, и без това нямам много сила да хвърлям топлакта достатъчно високо, малко чийтване няма да ми е от излишък.

-И каква е тази зграда?

-Това е детската градина.

-А ти тук ли някъде живееш?

-Там някъде.....

Спираме пред една голяма целязна врата – леко ръждясала сигурно от дъжда. Долу дясно се виждат някакви номерца – това са пощенски кутии. Погледа ми се спира на една кутия с номер 61.

-Това ли е моята кутия?

-Сигурно. Аз сега ще трябва да те оставя, защото имам малка работа. Ти вече можеш да се орпавиш и сама.

-Да, благодаря ти.

-А, да. За малко да забравя. Ето дръж.

Хващам една оранжева връвчица, на края на която имаше връзка ключове. Пред входа спря една кола. Беше доста масивна, но в същият момент и елегантна. Цвят тъмно син, почти черен. Стъклата бяха затъмнени и не се вижд нищо в колата. Задната врата се отвори. Тапицерията е снежно бяла. Подът е покрит с бяло, похесто килимче. Винсент хвана ръката ми и я целуна нежно.

-Сега отиди на 5-тият етаж, вратата в средата. Почини си. Скоро ще си спомниш всичко. За сега довиждане.

Аз само се усмихвам скромно и гледам как Винсент се отправя към колата. Вратата с тъмното стъкло се затваря. Елегантната кола се отдалечава бавно и тихо. Взимам връзката ключове и си избирам най-малкият. Отварям пощенската кутия с номер 61 - празна е. Качвам се на партера. Стените са прясно боядисани - в основата тъмножълто, последвано от мръзно бяло. Заставам пред асансьорната шахта. Натискам сребристото копче. Нищо не става. Оглеждам вратата. Табела "Не работи"

-Не си спомням да съм ползвала някога асансьор скоро. Сигурно от доста време не е работил.

Хващам се за дървеният парапет и се качвам нагоре. Гледам само в стъпалата, стъпало след стъпало. Не мисля за нищо конкретно. Пред очите ми се явяват неясно образи, които много бързо се разсейват. Виждам ту Винсент, ти бившия. Не знам, защо използвам този термин "бивш", не че сме били заедно до сега. Е, да, виждали сме се няколко пъти, но все с компания. Даже не съм го заговаряла. Веднъж ме попита, колко е часа, но това не се брои. Като се замисля, аз не съм ми показвала, че го харесвам. Това, че мисля непрекъснато за него не означава, че той може да ми прочете мислите и да разбере чувствата ми към него. Вече съм на 5-тият етаж. Отпварям се към средната врата. Посягам към бравата и вместо да усетя някакво съпротивление, вратата изскърцва и се отваря. Ключовете висят от вътрешната страна. Окачени са около едно зарче-ключодържател с черно-бели страни. Веднага се мятам на леглото и си пускам телевизора по рефелкс. Дават някаква сапунка. Аз следя само комедийните серияли, а сега е 3 часа следтобед. Усещам лека умора. Заспивам....

.....

Точно в 19:30 ме събужда началото на новините по bTV:

-"Днес в центъра на София, беше брутално убит....


/следва продължение/