Цитирай Първоначално написано от Tyler D.
Ами мерси за коментарите, какво друго да кажа? Надявам се, като прочетете по-долното да разберете, защо всъщност няма много общо... всичко с времето си

Белите Ангели


~~Глава 2: „Мъжът в черно”~~

Чувам нежен глас:

-Добре ли си? Чуваш ли ме?

Опитвам се да си отворя очите. Виждам само един размазан образ. Бял. Все едно е направен от светлина. Нямам сила, пак се унасям....
...
....
Тъмнина. Тишина...

Отварям очи. Нaмирам се в бяла стая на някакво легло. Поглеждам напред – прозорец. Времето навън е приятно, топло. Няма и следа от облаци. Опитвам се да си среша косата с пръсти.

-Но какво е това?

Нещо ми пречи. Нещо държи ръката ми. Обръщам се надясно и виждам едно момче. Сравнително младо, близо 17 годишен, не че аз съм по-възрастна де. Светло-кестенява коса. Миловидно лице. Очите не мога да ги видя, защото е заспал. Много странно- имам чувството, че го познавам от някъде. Но от къде?

Една жена, облечена изцяло в бяло влезна в стаята. Прошепна:

-Охо, вече се събудихме. Как спа?

-Добре, благодаря.

-Много се радвам.

- Извинете, как се озовах тук?

-Този младеж те доведе. И добре, че го направи. Ти беше в безсъзнание.

-А какво ми е било?

-Надявах се да ми кажеш. За сега си почини, после когато се възтановиш напълно ше говорим. Не се притеснявай за нищо.

Аз се усмихнах дружелюбно. Сестрата излезе тихо, за да не събуди момчето. Протегнах ръка към него и вплех пръсти в косите му. Той леко мръдна главата си. Отвори очи, погледна ме и каза:

-Здравей. Добре ли си?

-Да, добре съм. Благодаря ти. Но всъщност, как съм се озовала тук?

-Когато се прибирах към апартамента си се спънах в теб. Ти не ми отговаряше и се притесних, извиках линейка. Те се погрижиха за теб. Аз само останах, за да се уверя че наистина всичко е наред, както казваха докторите.

-Няма за какво да се притесняваш. Чувствам се отлично.

-Радвам се. Е, след, като получих отговор, ще трябва да тръгвам.

-Не, защо ще тръгваш?

-Приятелите ми ще се притеснят за мен.

-Приятели? Какво е това?

-Хе, това е човек, който го е грижа за теб.

-Значи ти си ми приятел?

Момчето само се усмихна. Изправи се, взе някаква пръчка и се запъти към вратата. Аз прошепнах:

-Имаш прекрасни очи.

-Щом казваш.

Излезна. Чувах как удря пръчката по стените на поликлиниката. Звукът постепенно намаля и се възцари тишина.

-Ей, не те питах как се казваш?

Не получих отговор. Вече си е тръгнал. Въпреки това се радвам. Заспивам с усмивка.

Отварям очи. Поглеждам часовника – 19:30. Пак имах прекрасен сън. Това е вторият ми за тази седмица.

-Ех, кое ли беше онова момче с прекрасните очи?

Ставам от леглото. Виждам, че дрехите ми лежат на стола до мен. Почвам да се преобличам. Слагам си дънките и потника. Взимам си ризата.

-Странно, скъсала се.

Какво ти скъсване, целият й гръб е разкъсан. Но няма значение, все пак не мога само по потник да се разхождам . То пък все едно някой ще ме гледа. Взех си дранкулките- ключовете и верижката за врата.

Вървя по коридора- стените бели. Спомням си как кънтеше звукът на пръчката, която се удряше в тях. Отидох на рецепцията.

-Добър ден, идвам да се отпиша.

- Кажете си името, моля.

-Хубав въпрос.

-Как така? Не знаете ли как се казвате?

-Ами съжалявам, не помня.

-Момент само.

Жената взима слушалката в ръка и набира някакъв номер.

-Можете да седнете ето там.

Посочва с пръст една пейка.

-Добре, благодаря ви.

Последва усмивка от моя и от нейна страна.

Сядам на пейката, усещам нещо познато. Много интересно, все едно съм била тук и преди. Чувството е много познато, не си спомням от къде, но ми става приятно. А всъщност как се казвам?

-Хм...къде живея?

-Извинете, казахте ли нещо? - попита жената отсреща с любопитна нотка в гласа.

-Не, просто си говоря на глас.

Добре, като не знам къде живея, не знам как се казвам, на къде съм тръгнала? Каквото и да ми се е случило, вече се чувствам чудесно.

Минават няколко минути. Виждам, как онази сестра идва към мен:

-Охо, на къде сме тръгнали? Още не си се възстановила напълно.

-От какво?

-Докторите казват, че имаш временна амнезия.

-Амнезия? Какво е това?

-Ами точно това – да не си спомняш разни неща. Например, знаеш ли как се казваш?

-Не.

-Знаеш ли къде живееш?

-Не.

-По-добре ще е за теб да останеш тук, поне докато не си спомниш тези неща.

-Добре, благодаря.

-Ти си много възпитано момиче. Родителите ти сигурно са много горди с теб.

-Не знам. Живея сама откакто се помня. Още когато бях на 4 години, родителите ми се разделиха. Аз останах при майка си, но след няколко месеца тя ме прати в някакъв дом.

-Съжалявам.

-Няма за какво.

-Ето тук е твоята стая. Тук ще си почиваш докато не се оправиш или докато някой не те вземе. Ако нещо ти трябва, просто ме извикай и аз ще дойда колкото се може по-бързо.

-Добре. И пак благодаря.

-Няма за какво, това е най-малкото което мога да направя за теб. А, да. За малко да забравя. Заповядай.

Подава ми някаква бяла кутия.

-Момчето, което те доведе, я остави когато си тръгваше и ми каза да ти я дам. Хайде, сега ще те оставя да си починеш.

Сестрата загаси лампата и затвори вратата. Нощната лампа свети. Оставям кутията на рафчето и лягам на леглото. Поглеждам през прозореца- отново се виждат звезди. От къде знам, че и преди е имало звезди? Поглеждам часовник – 20:37.

Приисква ми се да отворя кутията.Взимам я в скута си.Вътре виждам някаква бяла дреха. Вдигам я – това е риза. От нея изпадна нещо.

-Хм... какво е това?

Виждам едно кибритче. Отварям го, липсват точно 3 клечки. Върховете на другите клечки са покрити с бял барут. Цялото кибритче е бяло. Няма нищо друго написано освен един кърваво червен ръкописен надпис: „Белите Ангели”.

-Какво ли означава?

Ставам от леглото и си махам разкъсаната черна риза. Слагам бялата. Стои ми идеално.

-Хубава е.

Отивам към прозореца и го отварям. Надвесвам се над него, за да си поема глътка чист въздух. Изведнъж в главата ми се изникват някакви спомени:

Аз стоя на балкон, качила съм се на парапета. Разперила съм ръце настрани и политам надолу. Всеки момент ще падна на тротоара. Няколко метра преди да стане това виждам в главата си образ на някакво момче. Не се вижда лицето, само очите. Познато... Изведнъж чувам размах на криле. Забавям се. Сантиметри ме деляха от земята. Лежа в безсъзнание. Чувам как някой ми говори нежно: „Добре ли си? Чуваш ли ме?”.

Споменът изчезна, пак виждам небето и прекрасните звезди. Поглеждам към северната звезда, която свети най-ярко от всички, но не тя ми прави впечатление. Поглеждам малко наляво и виждам една малка звездичка, която едва блещука.

-Колко е красива.

...

Отварям очи, виждам как сестрата оправя леглото до мен.

-Добро утро –казвам със сънлив глас.

-Добро утро. Как спа?

-Ами, много добре. Благодаря.

-Радвам се. Един младеж те търсеше вчера и аз го пуснах да влезе при теб. Каза ми, че си заспала на прозореца и те пренесал в леглото ти.

-Наистина ли? И как се казваше това момче?

-Той ми каза едно име, но не си го спомням в момента. Много красиво име беше...

-Винсент?

-Да, така се казваше. Явно го познаваш.

-Ами, не. Просто това име ми изникна, когато казахте красиво име.

-А да, също така ме помоли да те попитам, дали ти е харесала ризата?

-Значи е била от него. Да много ми хареса. А да знаете дали пак ще дойде?

-Съжалявам, не ми каза.

-Жалко.

-Не се притеснявай за това.Отивам да ти донеса закуската и се връщам.

Аз само се усмихнах доволно,понеже не бях слагала нищо в уста от 3 дена. Сестрата излезна. Останах сама. Тишината е много хубаво нещо. Трябва да я има навсякъде.

След няма и минута вратата се отваря. Аз очаквам да видя една обилна закуска, но какво е това? Един мъж, облечен в черна риза с дълги ракави, черен панталон, черни слънчеви очила.

-Кой сте вие?

-Приятел...
Сигурно са яки ама не ми се чете..