На мен лично никак не ми хареса . ЕЦЕ-то изразява собствени мисли - вярно ,но също така всяко есе трябва да има увод , теза и доказателствена част , в която да защитиш своите мисли . Според мен просто не може да се нарече Есе ... Иначе темата е хубава и аз бих написала следното (което може би също не е есе , ама много си го харесвам)

Какво става,когато нямаш думи в себе си, а искаш да крещиш на целият свят, каквостава вътре в теб?
Започваш
да ровиш. Първо отиваш до шкафа с маските, започваш да тършуваш като
крадец. Маските винаги знаят какво да кажат. В тях е надеждата ти.
Опипваш, гледаш, но уви, точно тази,която искаш в този момент, точно
сега, си я изгубил някъде по пътя. Връщаш се назад, проверяваш в
хладилника, да не би да си я сложил там, за да не мине годността й,
защото си знаел, че ще ти трябва. И там я няма. Проверяваш в гардероба,
на шкафа за обувките, дори и да е окаляна,пак ще ти свърши работа, по
дяволите! Но и там не намираш нищо. Влизаш в банята, тоалетната, в
мазето.(Господи, толкова ли ревниво я пазиш?! ) Отново няма резултат.
Сядаш и започваш да говориш на себе си със сълзи. Знаеш,че никой няма
да те чуе(кой знае техният език?!), нито ще те види(никой не обича
ревящите хора). След време очите ти са станали на яйца, а гърлото ти е
пресъхнало. Опитваш се да стигнеш до чешмата, за чаша вода, но някой
позвънява нетърпеливо на вратата и ти с недоволство отиваш да отвориш.
Нямаш глас, а само поглеждаш с неприязън. На прага стои висок мъж в
униформа и започва да ти обяснява някакви неща. Искаш да му отговориш,
но гласът ти го няма. Трябва ти маска, по дяволите! Правиш му жест с
ръка , да изчака и се затичваш до шкафа. Вадиш набързо една маска,
слагаш я и се връщаш при него. С вежлив и леко уплашен глас го поканваш
в гостната. Той влиза, без да се събува, и започва да ти обяснява как
снощи си направил произшествие и си убил някаква жена. Изпадаш в ужас,
защото не помниш такава случка. Отивате в районното и той ти показва
трупа. Ужасът на лицето ти, уплашва служителят на полицията. Но ти
отново нямаш думи. Нямаш глас. Спрял си времето, защото пред очите ти е
окървавената маска. Махаш я. А отдолу виждаш себе си.
А всъщност кой си тогава...щом вече си мъртъв.