Значи...за първи път ми се случва да пиша отговор по такива лични теми, не знам дали мога да ти помогна - даже съм убедена, че не мога. Каквото и да напиша, каквито и емотиконки да сложа, мога само временно да подобря настроението ти. Ти си тази, която трябва да се справи с това усещане...
Защо пиша ли? Защото в момента се чувствам по абсолютно същия начин като теб. През целия си съзнателен живот съм се оправяла сама - под сама нямам предвид, че нямам семейство, което да ме подкрепя или помага, имам такова и съм благодарна за това...но в един момент човек започва да изпитва нуждата от по-близък контакт с хора извън семейството му или семейните познати. Тогава вече става сложно...познавала съм и в момента познавам (на теория) хора, които ми се пишат приятели. От класа ми, извън него, познавам доста хора. И въпреки това всичко се повтаря. Те идват, искат услуги, помощ или разбиране, получават го, после изведнъж забравят за теб. Ако не се срещате често - отбягват те. Ако сте в един клас, училище, курс или каквото и да е - подчертано не говорят с тебе, освен, разбира се, когато имат нужда от нещо. Дълго време се стараех да не отдавам голямо значение на тоя факт, че хората са егоисти и използвачи. Само че в един момент всичко се натрупва. Да те прецака един близък приятел - гадно е, но ще го преживееш. Двама да те прецакат - още по-гадно, но не е болка за умиране. Но когато последният човек, когото си смятал за близък, те предаде, почваш да се питаш какъв въобще е смисълът от цялата работа...и дали ти не грешиш някъде...
Ако грешим в нещо, то е в това, че помагаме на тези хора. Напълно разбирам това, че човешката, искрената реакция е да помогнеш, ако имаш тази възможност. Това е - помагаш, без да се замисляш. И точно това те прави човек, за разлика от тези дребнавци, които гледат само себе си и смятат, че с малко комплименти могат да получат всичко, което си поискат, при това от всекиго. Това е проклятието на добрия човек...да бъде сам, да се справя сам, докато другите поне могат да живеят с илюзията, че някой го е грижа за тях.
Чувството е ужасно, наистина ужасно. Празнота, горчивина...обаче не трябва да се поддаваме на изкушението да се отчаем. Не съм религиозна, по принцип съм скептично настроена към повечето неща - дали е заради отношението на хората към мен, или е черта на характера, не знам. Но в никакъв случай не съм оптимист, което може би ми пречи. Както и да е, не ми е в природата да смятам, че всичко си има добра страна. В някоя крайно обективна обстановка, където всичко е идеално, може би наистина "всяко зло за добро"...но понякога е трудно да намерим какво му е доброто. Само че според мен със сигурност във всяка ситуация има друго нещо - елементът на хумора. Когато се чувстваш потисната, опитай да видиш нещата от този ъгъл. Не плачи за тези, които те "захвърлят", те не го заслужават. Смей им се. Подигравай им се, ако искаш. Ако можеш, прекрати контакта с тях. Ако не можеш, постарай се да разберат, че нямат право да те изнудват и използват. Не им помагай, нека се справят сами. Не им съчувствай, не се дръж мило - дръж се учтиво (според мен разлика има). Хората, които си заслужават, ще те усетят що за човек си. Що се отнася до другите - ами, те изпускат.